Макар и в края на конкурсния срок, макар история на читател, който не живее в Централния Север, все пак ще ви предложим, скъпи читатели, интересната фамилна история, която получихме на пощата буквално в последните минути на работния ден. И, тъй като конкурсът все още тече, я публикуваме, а думата имате вие...

"Здравейте, скъпа редакция!

Казвам се Краси Гайтанджиев* и по бащина линия съм от "Северозападналия район" на България. Знам, че вашата медия отразява основно Централна Северна България, но един приятел ми препоръча да ви чета, защото сте обективни и по-разчупени - публикувате много повече положителни неща, отколкото други медии, затова се "пристрастих" към вашата. Това е и причината да изпратя моята "семейна история" или по-скоро "историята, която разказваме в рода ни като приказка за лека нощ на децата ни". Пък, ако прецените, че е интересна, може да ме включите в конкурса...

Става дума за моя дядо... Казвал се е Петко Младенов. Помня, че беше с внушителен ръст – плашеща канара. Но душата му беше много добра - дето се казва, на мравката път правеше. Бе справедлив човек и българин, и не можеше да си "затваря" очите, когато ставаше дума за човещина... Има много истории в селото, които свидетелстват за това как е помагал на хора, на някои от тях дори е спасявал живота в изключително трудни моменти по време на войната...
Веднъж, прибирайки се отнякъде в люта зима, яхнал коня си, го наобиколила глутница от 9-10 вълци. Макар и да бил наближил селото, той бил сам с коня си и глутницата сред бялото зимно поле. Дядо ми е разказвал как много бързо трябвало да вземе решение какво да направи и как да постъпи.

Много обичал коня си, защото наскоро си го бил купил. А конят бил млад и здрав! Тогава дядо решил да се изправи сам срещу вълците с големия си бастун (дебел като човешка китка) и, привличайки вниманието на хищниците върху себе си, да отпрати коня към селото, за да го спаси. Мислел си, че когато съселяните му видят, че животното е без ездач, ще тръгнат да го търсят и ще му помогнат. Така и направил! В един момент останал сам срещу озъбените и свирепи вълци, които не се бавили и започнали да настъпват срещу него.

Вече ви казах, че дядо Петко бил канара човек - не се поколебал и замахнал с дебелия си и тежък бастун, от който никога не се разделял. Звучи наистина като приказка, но е истина - вълците се стъписали! Наистина, за кратко, но това било достатъчно време дядо да нанесе няколко почти смъртоносни удара с по тях. Хищниците не останали длъжни - озъбени се нахвърлили срещу "прясното месо", но куражът и самообладанието на дядо много му помогнали.

На няколко пъти го захапвали за краката, хвърляли му се на гърба, но въпреки неравните сили, тежкия бастун си казвал думата – всеки замах чупел кости и челюсти… Близо час продължила схватката…
Но дядо помислил правилно - не се забавили неговите съселяни, които наистина, щом видели конят да се прибира сам, без ездача си, тръгнали да търсят дядо. Той бил обичан човек, заради честния си и справедлив характер, и хората му имали уважението и го ценели много, затова не се поколебали да му се притекат на помощ.

Междувременно, ако смятате всичко за измислица - като спомен от неравната битка, по бастуна, освен страшните белези, в дървото около дръжката има забити от страхотните удари на дядо два вълчи зъба, които и до днес са там и предизвикват възхищението и на неговите правнуци...!"

* Името на читателя ни е сменено по негово настояване, но в редакцията пазим "оригинала", както и адреса му.

Ако статията ви е харесала, присъединете се към Sever.bg във Facebook, за да следите и там всичко, което публикуваме.