Павлина Владкова: Археологията е непрекъснат стремеж за развитие

Срещнахме се с археоложката, която ни разказа за "увлечението" си по професията и какво точно я мотивира да я практикува повече от 30 години. Поговорихме си с нея за трудностите, които среща един археолог в България, важността на миналото за всеки народ и отношението на хората към културните паметници...

Кога започнахте да се занимавате с археология?

През студентските си години, разбира се. Всеки, който иска да става какъвто и да е още от много рано трябва да е преценил къде му е силата и натам да насочи вниманието си. Макар че нямаше специалност "Археология", докато бях студентка във ВТУ, имаше много кръжоци. Тогава много популярна бе кръжочната дейност, известна днес като клубна дейност. Имаше кръжоци по средновековна археология, средновековна история, антична археология. Ходех по един - два пъти на всички, за да се ориентирам, защото все пак в първи курс не ми беше ясно кое ми е любимото, дали праистория, античност или средновековие... И така на четвъртия, петия път попаднах на кръжока, ръководен от Богдан Султов. Той се различаваше от останалите форми, защото даваше много практическа насоченост. Султов учеше всички ни как се работи на терен и това беше много важно. Защото теоретичните знания всеки може, дори и сам, да си ги учи. Докато на терена трябва да имаш много добър ръководител, за да те научи как да работиш. Освен това той подготвяше международен симпозиум "Terra Аntiqua Balcanica"* и ние като студенти бяхме пряко ангажирани в това начинание. Видях за първи път как се организира такъв огромен международен научен форум. Говоря за 1976 година, когато в България това все още не беше популярно, а тук във Велико Търново успяхме да организираме да дойдат над 100 световни учени, които се занимават само с проблемите на керамиката. Форумът бе изключително интересен и ползотворен. И с това започна и любовта ми към античната археология.

Кога за първи път бяхте на разкопки в Нове?

За първи път отидох на разкопки там през 1978 година. Бях студентка. Богдан Султов работеше там и реши, че мога да бъда негов асистент и да работим заедно на този обект. После той почина и аз останах титуляр на обекта, като представител на музея от Велико Търново.

Преподавателят ли е изиграл важната роля във вашето "увлечение" към археологията?

Ролята му беше много важна, защото Султов гореше в работата си. Обичаше археологията, обичаше и нас, обичаше си обекта и милееше за него. Той бе много всеотдаен. Ако работиш с един такъв човек, не можеш да не се заразиш и да не вземеш нещо от него. Но моето решение да работя в тази сфера бе още от ученическите ми години, когато завърших математическата гимназия и всички много се чудеха как така ще кандидатствам "История". Това исках. Мислех, че археологията е много интересна, много романтична и много забавна професия. Тя наистина такава. Но си има, като всяка друга професия, своите минуси и плюсове. Не съжалявам, че избрах точно нея.

Какво ви мотивира да вършите тази работа?

Това е една от малкото професии, която всеки един ден ти поднася изненада. Заниманията на археолога са двустранни. Един път това е работата на терена, на обекта, а втори път - кабинетната работа и обработката на материалите. На терена всеки ден е изненада - ти не знаеш точно какво ще откриеш. А ако пък знаеш и имаш някаква идея, то е благодарение на това, че си чел и имаш усет към обекта, който проучваш. Очакваш да излезе нещо и то излиза - това е приятно. Или не излиза - това е изненада. Една непрекъсната положителна емоция на археологическия обект, независимо от физическите усилия, защото не е лесно да се работи на терен.

От друга страна за всички археолози, особено за праисториците и за античниците, тук говорим за едни култури, които са по целия свят. Римската империя е огромна и не е съществувала само в България. Когато работиш в един римски град, трябва да познаваш още много такива градове, за да бъдеш наясно с това, което откриваш, има ли значение то или не, кое е еднаквото и различното... Когато работиш в провинциален римски град, е важно да откриваш различията. Например, какво в провинция Долна Мизия е по-различно от провинция Панония, от провинция Британия, от източните провинции... Това пък те кара много да работиш, да четеш и да следиш. Ето кое е най-хубавото на нашата професия. Не можеш да забавяш крачката, непрекъснато трябва да си в час с най-новите съвременни открития, което е много приятно. Това е откъсване от ежедневния живот. Всичките тези политически събития, ако щеш тази мизерия, която е в нашия свят, тази беднота на духа, всичко това го няма при археолозите. Няма как да стане, защото ние живеем в другото време, откъсваме се макар и за малко. Разбира се, не можем да живеем без настоящето, няма как. Но контактите с колеги от различни страни, многото литература, пътуванията - да отидеш, да видиш, да се върнеш и сравниш, да приложиш, да се мъчиш да достигнеш това, което са направили  другите... Непрекъснат стремеж за развитие - това е археологията.

С какво класическата римска археология ви привлече и решихте точно с нея да се занимавате?

Ами в Търново винаги се е обръщало внимание на Средновековието. Нормално - столичен град на средновековната държава. Винаги сме имали много отлични специалисти по Средновековна археология. По Античност нямаше, нямаше и проучени обекти, когато аз започвах работа. Един Никополис ад Иструм, който сега е доста разработен обект, макар че години години наред се е копаело, го проучваха колеги от София. Така че се оказа, че това е моето място и ми е много интересно.

Кое е най-важното нещо, което сте открили?

Това е труден въпрос. Може да откриеш находка, която е интересна, единична, която да те зарадва и да те впечатли, защото рядко се открива и е с много добри естетически качества. Възможно е такова нещо. Тази година открихме един глинен съд, такъв какъвто не съм виждала. Съхранявали са някаква течност в него, но формата му е много странна - висока и издължена с едно особено устие. Да, хубаво е.

Друг път е да имаш ефектна находка. По време на проучванията на един некропол, свързан с вестготите от времето на Теодорих Велики (последната четвърт на V век, бел. авт.) открихме златна фибула. Фибулата е във формата на орел с инкрустации и има страхотна изработка. Срещат се такива и ги има, но по българските земи такава златна фибула не беше откривана. И това е една от находките, която много ме радва и до днес.

Иначе като най-голямо постижение в дългогодишната ми археологическа кариера смятам проучванията в Никополис ад Иструм. Моят принос в проучванията на историята и архитектурата на града се състои в това, че копаейки в първите години виждах, че никъде не е изчерпан културният пласт и ми трябваше много малко увереност, за да започна и да сляза в дълбочина. На около метър - метър и половина под това, което беше известно, се оказа, че е най-ранният Траяновия град - града от началото на II век, от основаването. Някаква причина, най-вероятно свързана с природно бедствие, е принудила хората да променят градоустройствената схема, да повдигнат терена и тогава да изградят това което и досега е запазено. Така че това беше много важно, защото изцяло промени хронологията, стратиграфията на града и представите, които имахме за него. И така се наложи промяна в мненията на всички изследователи, които са работили досега в Никополис. Това ми е най-ценното откритие и съм много доволна, защото трудът ми там е около 15-20 годишен. Това не стана бързо. Трябваха много време и още повече търпение. Още повече, че този най-ранен град, понеже същите хора продължават да живеят там, те са извадили камъните, преизползвали са строителния материал. Работихме малко като праисториците. Някъде имаше само запазена траншея, запълнена, някъде само последния ред от основите. Няма някаква впечатляваща архитектура, която да предизвиква много интерес. Но пък за сметка на това като пъзел - малко по малко се попълни целия план на форумния, на площадния комплекс, административните сгради, западно от него и така сега имаме една съвсем различна картина. Трябва да кажа, че всичко това нямаше да стане, ако не бях работила и със студентите от ВТУ. Млади хора, специалност "Археология", запалени към това и с много желание да научат и да работят.

Такива ли са днешните студенти?

Да. Определено мога да кажа, че в последните години съм много доволна от студентите, с които работя. Смятам, че са качествени млади хора. Естествено, не им е лесно... Разбират колко ще им е трудно в живота. Дори осъзнават, че е почти минимален шансът да се реализират в археологията. Виждат колко ни е мизерно заплащането и че "археолог къща не храни", както се казва вече при нас. Въпреки всичко, искат поне докато учат да бъдат пълноценни, да знаят повече, да работят на различни обекти. Работят с желание. Аз винаги съм казвала, че българските студенти археолози работят по-добре, отколкото британските такива и други, с които съм имала възможност да работя и да видя. Българските студенти много бързо се ориентират. Ако имаха възможност и достъп до библиотека с повече литература, за повече пътувания, мисля, че нямаха да имат равни на себе се.

Кои са проблемите на археологията в България?

Проблемите са много. На първо място това е слабото финансово обезпечаване. Ако има за едни археологически разкопки нормално обезпечаване, това значи, че от тях ще бъде извлечена максимална информация. Но българският археолог няма възможност да си направи един екип, с какъвто би трябвало да работи. Ако разкопаваш един обект като Никополис ад Иструм, много добре би било до теб да има архитект, фотограф, специалист, който обработва керамиката, остеолог, който да се занимава с всички кости, палеоботаник, ако излязат семена да може веднага да работи с тях, добър компютърен специалист, който веднага да ти визуализира всичките тези архитектурни открития... Ако един археолог е сам, е трудно да прави всичко това. Макар че на повечето археоолози ни се налага да вършим всичко и мисля, че се справяме добре. Просто нямаме избор. Това ни отнема много време и много сили и неслучайно резултатите от разкопките излизат бавно. Археологът няма време да седне и да си обработи всичко и да го опише, затова информацията излиза бавно. Така че липсата на пари е единият от проблемите.

Друг проблем е, че в държавата ни в последните години има някои проекти, с които се финансират мащабни проучвания и консервации. Но те като че ли са насочени към средновековни обекти. Това са старите столици Плиска, Преслав, Търново с хълма Трапезица... Най-много пари отиват за тези обекти. Което не е коректно и е несправедливо, защото праисторически и римските обекти имат не по-малко значение. Освен това ми се струва, че от година - две сякаш има някаква промяна, но преди се обръщаше внимание на всички римски градове в България като политика на насърчаване на иманярството. Част от римските градове у нас са изцяло и тотално разрушени от иманярите, без държавата да си мръдне пръста. Едва в последната една-две години има някаква държавна позиция, с която обявиха някои обекти за резервати, приеха по-строги закони. И като че ли има светлина в тунела. Не може да знаеш кои са иманярите в региона и да не вземаш мерки срещу тях. Не може цялото село да работи на една Рациария например... Не може един човек да изкупи лозята в целия лагер в Свищов и никой да не реагира. Това не е от незнание, не е от липса на закони, а от нежалание да бъдат спрени тези хора. Сега ми се струва, че има някаква промяна. Най-малкото с това, че се конкретизира собствеността. Някои резервати, които с години чакаха обявяването си, вече станаха такива. Охраняемите зони са ясни, полицията има специални хора, които се занимават със сектора на културното наследство.

Това са най-големите проблеми - иманярите и безпаричието.

Защо трябва да обръщаме внимание на миналото и да харчим пари за него?

Този който не познава миналото, няма бъдеще! Тази фраза, изглежда почти като клише, но не е. България е страна, в която ние не можем да привличаме туристи и инвестиции с нищо друго, освен с природа и култура. Това е ценното, което имаме и трябва да пазим и съхраняваме. Не може да се финансира един обект и да не помислиш за консервацията му след това. Тези пари отиват напразно. Като пример мога да дам някои от тракийските могили. Разкрие ли се нещо, трябва да бъде обезпечено и неговото съхраняване и опазване. Другото, което е, туристи можем да привличаме с културен туризъм, не с такива бутафории като Царевец. Навсякъде по Европа си имат запазени средновековни замъци, средновековни крепости, в които живеят и днес. Никой не се впечатлява от Средновековие. При това Царевец е реставриран и не е оригинал, на него нищо не можеш да видиш, освен архитектура, крепостни стени, някакви руини - основи на сгради или малко над основите... Трябва да се търси автентичното, там където намесата е много малка, дотолкова, доколкото да въздейства. Това се цени на запад.

Тази година няколко пъти изпитах искрено удоволетворение когато преди месеци в Никополис идваха представители от Европейската комисия по култура в Брюксел, за да преценят дали е разумно да бъдат отпуснат средства по програмите на регионалното развитие. Тогава един от представителите, който е аржентинец, завършил Архитектура в Италия, живее там и работи в тази комисия, застана на улицата, даде фотоапарата на колегата си  и му каза: "Моля те да ме снимаш. Откакто съм в България за първи път имам желание да се снимам." Това ми прозвуча много силно и сега като го казвам настръхвам. Човекът е ходил, обиколил е света и е виждал безброй паметници, но се впечатли от автентичността на Никополис. Там виждаш една истинска улица с истински калдъръм, влизаш през портата и ходиш по улицата така, както са ходели римляните... Потапяш се в друг свят и в друга атмосфера.

Да, точно такова въздействие трябва да търсим в нашите паметници, когато се правят възстановки, консервации, някакви реставрации. Не трябва да отиваме до крайности, не трябва да издигаме догоре крепостните стени. Просто трябва да запазим това, което е на място, с много малка намеса и с много изображения, възстановки. За съжаление при нас се отива до крайност. Миналата година стана дума всяко населено място да има своята крепост. Така е, толкова сме богати на паметници, че до всеки един град, до всяко едно село има някакво кале, някаква крепост. Значи ли това обаче, че всичко трябва да бъде проучено и експонирано? Не. Това са хвърлени на вятъра пари. Да, има смисъл, ако има наистина научна програма. Необходимо е това поселение, тази крепост, това селище, този некропол да бъде проучен, ако запълва някакво петно, периодът не е достаъчно ясен, очаква се да се попълни заради религиозните обичаи, за укрепителната система и т.н. И не винаги това трябва да се реставрира и консервира. Засипване и оставяне под земята - ще му дойде някога времето да излезе. Иначе разкриване, унищожаване и край. Този паметник го няма.

Какъв ни е проблемът на нас българите, че не можем да сме като гърците например?

Ами самите ние нямаме отношение към културните си паметници. Ако имахме, тогава щеше да е съвсем различно. Учителката ми в основното училище в часовете на класния ръководител ни говореше за възпитание, за естетика, за правилата и културата на държание в театъра, в киното, в ресторанта, или ни водеше на Царевец. Ами да, това което тя ме е научила от I до IV клас, никога няма да го забравя и винаги ще имам отношение към един паметник. Тя ни водеше в картинни галерии и къде ли не. И то преди много години. Сега искам да попитам колко пъти тези деца от началното училище са заведени в музеи или галерии? Случва се, но само, когато ги карат да носят гирлянди, цветя, венци, портрети или нещо друго. Това е насила и е безполезно. Една година в нашия музей поканихме група деца. Бяхме направили много рисунки със средновековни накити. Децата трябваше да познаят от витрините кой накит какъв е и да се помъчат и те да го нарисуват. След това бяхме събрали в много кутии праисторическа, антична и средновековна керамика и някои от съдчетата, които можеха да се сглобят. Всяко дете трябваше да види и едната и другата керамика, да види разликите и след това да се опита само да сглоби съдче. Безумно интересно беше на децата, че и дори на учителите.

Децата трябва да от най-ранна детска възраст да се възпитават в отношение към културно наследство, към паметник, към история и към изкуство. Колко пъти се ходи в галерия, колко пъти се ходи на откриване на изложба на художник? Не съм видяла, а аз лично ходя често на такива мероприятия. Освен може би тези специализираните паралелки, които пропускам.

В музеите водят децата, но на тематични уроци за някое въстание например. Но няма нужда да разгледаш цялата експозиция, да виждаш всички снимки и да ти обяснят всичките деятели от региона. Тази информация нито ще я запомнят децата, нито ще им е интересна, нито ще им привлечеш вниманието, ако им говориш един час.

Ние, музейните специалисти, трябва да тръгнем по училищата. Нищо не пречи всеки месец да имаме витрина с някакъв интересен предмет. Просто да е интересно, да е от различна епоха, от различно време, да е експониран подходящо... Ако има 5-6 табла с фотоси, които да показват още нещо - всеки ще се спре да види. Много неща могат да се направят, въпросът е да има отношение. Служителите на отдел "Култура", който е към Общината, не работят достатъчно в синхрон с останали културни институти. Като станат майските празници какво става? В една седмица от мероприятие на мероприятие... Няма такава културна програма, която да имаме за цялата година, в която да са обединени всички институти. Много по-силна ще е една изложба с някои от новите периоди на Търново, ако се направи съвместно с Държавния архив, Военния архив и музея. А не да се покажат три снимки от едната институция, догодина три снимки от другата институция... Просто не става. И какви са тези мероприятия на парче. Две изложби да направят в година, няма нужда от повече. Две големи, силни изложби са достатъчни целият град да дойде. И догодина по същото време градът да очаква новата изложба. Всяка седмица се експонира нещо, а на следващата друго, в университета, в библиотеката, в музея... На кое да отидеш? Хората отиват проформа, защото бързат за другото събитие. Така не се прави култура.

Честванията на национални празници върви по канален ред, едно и също от години наред, даже и участниците са едни и същи. Кой да ходи? Затова не ходят хората и затова не им е интересно. Младите хора мислят различно. Но ако малко им се овладеят идеите и ако другото поколение работи добре...Поколенията трябва да работят съвместно.

Какъв е животът на Павлина Владкова извън работата й?

Извън археологията не е много интересен. Обичам да си седя в къщи, но не ми се случва често. Обичам да съм със семейството си. Много се радвам, че трийсетгодишният ми син има какво да си говори с мен и обичаме да сме заедно. Пътуваме, когато имаме възможност. Правим си еднодневдни и двудневни, не много дълги екскурзии. Попълваме книжката със Стоте туристически обекта. За съжаление са ни останали Родопите, за които нямаме време. За там два дни няма да стигнат. Също така обичам да чета и ще си призная чета повече това, което чете синът ми. Но в нашата къща всички сме фенове на Стивън Кинг, нямаме пропуск и всичко негово сме прочели.

Синът Ви не е археолог?

Той се шегуваше, когато кандидатстваше, че един луд вкъщи стига като визираше мен. Завърши Право и в момента се реализира като преподавател в университета. Много често ми се случва да се консултирам с него. Защото той е млад човек, интелигентен и освен това е откровен. Помага ми и в работата, когато съм на разкопки, той ми движи кореспонденцията - имам най-интелигентния секретар. Мъжът ми е търпелив. Когато се събрахме, той знаеше че съм археолог, знаеше че много време ме няма. Забавлява се с моята работа, интересно му е. И ми помага много, когато има възможност.

"Terra Аntiqua Balcanica" - Антична балканска земя е първият международен симпозиум по проблемите на провинциалната керамика в България, бел. авт.

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg