"Никого не намразихме. На всички простихме. Нямахме национална доктрина, защото щяхме да се скараме с цялото околовръстие – защото граничим със себе си".

Тези думи на изтъкнатия наш богослов, тълкувател на българската история и изследовател на духовността Ваклуш Толев по повод Деня на Независимостта, може би събират в себе си и вопъла, и жаждата на нашите деди през далечната 1908 г. за истинската, не за разкъсаната и натрапена свобода. В тези думи сигурно се побира и бунтът на малкия, но гордия, срещу самодоволната тирания на големия. 

22 септември не е просто дата в календара на българската гордост. Тя е и дата за преклонение пред духа ни – онзи, българския, който толкова много се опитват да изкарат, че го няма; онзи, с който въпреки всичко и всички, оцеляхме повече от 1300 години.

"Подписването на Манифеста за Независимост е един огромен акт – не употребихме меч. С този акт и правителство, и цар показаха, че могат да поемат отговорност. Защото не е проблем формата на управление. Проблемът е можем ли да направим човека свещен, а не институциите."

Успяхме ли?!..Успяхме ли да съхраним заветите оттогава? Успяхме ли да оправдаем жертвите и свещената наша, българска кръв, пролята заради този ден? Нека всеки сам отговори за себе си.

"Не използвахме оглозганите идеологии на Европа и държавниците ни се биха за човека. Националният дух на България се надсмя над политиката на Европа". Тази, която ни плащаше данък, когато бяхме силни... Тази, която защити Виена, но не и Търновград от турците... Но ние простихме!

Въпросът е дали успяваме да простим на себе си – за безропотното смирение, за ровещите в кофите за боклук, за гръцките плакати: "Тихо, да не събудим българите!"... И дали децата и внуците ни ще ни простят, че от "космическа държава" им завещахме дъното?!

А днес пак е 22 септември – Деня на Независимостта. Но независими ли са душите ни? Независими ли са надеждите ни? А бъдещето ни?

От Изток ни дърпат за "потоци". От Запад ни дърпат за "бази и щитове". По средата е българският пенсионер – мизерстващ, но горд!, българският работник – оставен на милостта на шефа или празните надежди за работа и, накрая, българските деца – с недостигащите детски градини, с 40% неграмостност (по официална статистика) и "светло бъдеще" в Европа като берачи на ягоди или домашни прислужници... И всички потопени в чалга и турски сериали.

Единствено независима остава мечтата ни да се събудим и отново всички да чуят гласа ни – онзи, балканския, който може да е и като лъвски рев, и божествено смирен, пеейки: "Многая лета"...

Честит празник, българи!