Учил във ВИФ, сега Национална спортна академия. Прякор - Спасителя. Обучил е повече от 500 водни спасители. Приключенец. Това е най-точната дума, която описва Васко.

Как описва живота си, премеждията и катаклизмите, спасяването на четиримата души край Дебелец и има ли отряди у нас за бързо реагиране при бедствия, аварии и катастрофи?

По богатата автобиография съдя, че си почитател на екстремните спортове и абсолютен авантюрист. Така е, нали?

Да. Рисковият фактор е заложен в мен от дете. Тогава не съм го разбирал, не съм го отчитал по този начин. Околните са го разбирали. Бях лидер на едната банда. Биехме се, скитахме, ходили сме от 5 до 10 километра в непознати местности из Родопите. Правихме си прашки, лъкове, копия, набавяхме си храна. Творенията ни бяха пълна импровизация. Огъвахме карфица с конец, например. Не че е нямало какво да ядем, но по-апетитно бе да си ловим сами пъстърви, врабчета, раци.

Като дойдох в Северна България създавах нови контакти. Нещата които правех, на децата им бяха непонятни. Не знаеха как става и показното им беше интересно. Това бяха различни от техните пособия неща за игра. Приеха ме като интервент така да се каже, като се почне от външния ми вид - всички подстригани, а аз с дълга руса коса.

Така че, ти се раждаш авантюрист. А и аз бях палаво дете. Майка ми виждаше зор с мен. Баща ми почина млад, бях на 7 години.

Нямаше кой да ме глези. Всичко съм си го постигал сам. Никога не съм мислил, че ще има колело, защото нямахме пари. Живяхме трудно. Две години под земята, във вода до глезен газехме. Леглата бяха на тухли, багажите в найлонови чували. После ни дадоха ведомствено жилище, живеехме на гарата. А майка ми имаше много малко понятие, какво става с мен. Тя работеше, беше медицинска сестра.

Да си покажем кой какво може, лягахме на релсите и влакът минаваше отгоре ни, ние бяхме между колелата. Казали й веднъж какви ги върша и тя гледала от прозореца, щяла да се хвърли от ужас. А ние, децата, бяхме станали спецове по влаковете и вагоните. Откачахме вагони, пускахме камъни върху пантографа, хвърляхме торбички с цимент, накладки сме вземали. Правехме всякакви щуротии.

Най-голямото ти приключение?

Едва ли мога да го локализирам. Най-тежкото е в различни дестинации по света - в Южна Америка, при експедиция към северния полюс, макар че не стигнахме до там. Това са все различни условия и температурна амплитуда от 100 градуса, т.е. бил съм и на минус 50, и плюс 50 градуса, в различно време. Всяка от тези авантюри е била специфична за времето и мястото си и носи рисковете по различен начин. Не можеш да използваш едната, за да ти е по-лека следващата. А и това е целта - да не повтаряш нещо, за да си облекчиш състоянието.

Опитът в оцеляването е важен. Защото авантюрките са оцеляване и това помага на издържливостта, мотивацията, психиката, изпитваш всеки път себе си. А когато излезеш от трудна ситуация, оттам където рискуваш много след това все едно се прераждаш. До следващия път.

Бил си командос?

Да. Това донякъде също определи нещата в моя живот. Нещо ти се спуска в живота и го следваш - не да бъда офицер или командващ, а командос. Бях един от активния състав като войник. Това го видяха командирите и ми предложиха да остана. След това съчетавах ВИФ, сега НСА със спец частите.

След това се преориентираш?

Реших обаче, че е по-важно да съм свободен и се преориентирах, да. Кандидатствах история във ВТУ. Никога не съм я практикувал като специалност след това. През 80-те години кандидатствах в чужди армии и впоследствие се ориентирах, и емоционално, да бъда воден спасител. Това съм работил повече от 20 години.

Междувременно завърших курсове за старши спасител, инструктор, водолаз, за капитански права, скутерист също съм бил. Попаднах в схемата на водното спасяване. След промените през 90-те години се аз и приятели взехме плажове под аренда. Отворихме си собствена водолазна база. Нашата беше първата в страната. Нашите сертификати не ги признаваха, затова започнахме да работим към чуждестранни асоциации. А нашите кадри са най-добрите в света.

Хит тогава бяха рапаните. Имаше пазари, търсене. Не бяха още опоскани полетата под водата. Правехме доста килограми, заплащаше се добре и на тази база се развивахме и преквалифицирахме. И от нашата база излизат леководолази.

Кое те се насочи точно към плуването, което предопредели живота ти?

Последната година от средното ми образование, през 1979 години. Бяхме се запалили по плуването. Скачахме от един спорт на друг, и който ти хареса се задържаш. Имаше един инструктор - Любен Кантарджиев, той ни запали. На негово име има турнир по плуване. След това изкарахме курсовете за водни спасители. Това си е професия. Съчетава емоцията на плажа, с желанието да помагаш на хора, тренировките, романтиката, отговорностите и рискът понякога.

Всеки ден не стават инциденти, но понякога стават по няколко на ден. Когато има вълна, има винаги течение, хората не са запознати, влизат си нормално и почват да се давят. Ако няма намеса отстрани, респективно наша, на спасителя, случаят завършва лошо. Много спасени на сезон съм имал. За тези 20 години са няколкостотин. Това те мотивира да продължиш - инцидент с добър край.

Вярно ли е, че на 2 август морето винаги взема жертви?

Правило ми е впечатление, че морето тогава винаги е лошо. Има голяма вълна и прави течение. Вдигнат е черен, сега червен флаг, за къпането забранено, но почиващи използват последните дни от почивката си и влизат във водата. Паниката е основният фактор. Дори и да си добър плувец, нямаш опита от голямата вълна и психиката, че течението може да те повлече.

Наследяват те сега синовете ти. Те са спасители на плажа.

Да. Аз се занимавам активно като спасител, но като водя курсове. В Националната комисия по водно спасяване към БЧК съм. Не ми остава време активно да стоя като спасител на плажа и да съм там в рамките на работния ден. Но бих го имал го като почивка това, да застана на поста. Ще ми бъде много приятно. Но нямам време. Ангажиран съм много.

Преди години доброволци от различни сфери на екстремните спортове създадохте една организация - Специализиран отряд за действия в извънредни ситуации /СОДИС/. Това бяха доброволчески отряди, които щяха да помагат при инциденти като последните наводнения. Какво се случва с нея?

Идеята за СОДИС възникна на база на наводненията от 2005 година. Тогава ако си спомнят всички, Южният пътен възел във Велико Търново бе изцяло залят, под вода. Тогава се видя, че държавите структури не стигат до никъде. Ако ги нямаше доброволците явил се тук и там, щеше да се стигне до трагични инциденти. Тогава се събрахме спонтанно специалисти и януари 2006 г я сформирахме групата.

Не бива да забравяме, че имахме подкрепата на тогавашното Министерство на бедствията и авариите. Идеята се прие положително и солидарно от цялата страна. Обаждаха ми се колеги, алпинисти, мъже, жени. Ентусиазирано се подходи към този отряд. СОДИС съществува някъде на книга и сега. Кадрите ги има, макар и някои вече в чужбина.

Но след закриването на ведомството, тези структури минаха към пожарна и полиция. И единствено подготвените кадри останаха - планинско и водно спасяване, които са към БЧК. Звено водолази има към структурата на телефон 112, но те са крайно недостатъчни. За нашия регион и около него има само 3 водолази на щат. Къде по-напред да отидат и да помагат при бедствието от юни месец.

Затова без доброволните отряди няма как да се получи нищо. В другите държави това е силно застъпено. Защото ако ги нямаше доброволците, нямаше да се окаже помощ и на 10 % от бедстващите от последните наводнения в страната.

Впоследствие тази инициатива за доброволците се изкопира, донякъде с благородни цели, създадоха се други структури към Общините. А Пожарна и Полиция не са подготвени за такива неща като наводнението. Затова и хората, които спасявах край Дебелец на 19 юни са стояли три часа и половина без да може някой да им помогне. Нямало е какво да направят на място органите. Нито са вещи, нито са имали пособията, нито имат кадри, обучени да реагират правилно.

На теб, заради наводнението в Дебелец ти се обади по телефона Милен Ангелов, който е воден спасител и сега ще съди телефон 112?

Да. Преди това, чувайки за инцидента той отива в пожарна и си предлага услугите. Но след като вижда на място органите на реда, пожарна и други, че нищо не могат да направят се сеща да ми се обади. Очаквал е да бъда на морето. Но аз бях в Търново. Обади ми се в 22.30 часа и каза: "Има затворени хора от стихията. Вземи каквото можеш да се помага". На мен всичко, което ми е нужно е в колата. И до 7-8 минути бях на мястото на инцидента, край Дебелец. Нямах никакво представа за обстановката. Беше тъмно, шумно, вода, вълни.

Облякох неопрена и започнах да плувам по посока на гласовете. Не ми беше ясно къде са хората, мислех че има потопени къщи.

Много пъти на курсовете запознавам курсистите с бързо течащи води като реки. В този случай това беше прецедент. Реката бе излязла изцяло от коритото си и заливаше цялата нива.

Много наводнени хора смятат, че са изпускани язовири, за да се стигне до такава голяма приливна вода.

Аз като леководолаз имам опит над 20 години с язовири. Получава се така, че той изведнъж прелива. Водата, която се събира от дъждовете натиска стената и някъде на преливниците трябва да прелее постепенно. Това ще качи нивото на дерето или реката, но няма да е като скъсване на стената или част от нея, защото тогава ще се изтекат стотици, че и милиони кубици вода и ще залее огромна площ, ще я потопи. Тук, при случаят с Дебелец според мен, най-вероятно водата отнесе част от стената на язовира, който е покрай града, за да е голяма толкова приливната вълна и да помете по пътя си коли и да наводни равнината. Това беше дълбочина около 6 метра.

Това е и идеята на ДЕРБАК към повечето областните структури на БЧК, а именно доброволните екипи за работа при бедствия, аварии и катастрофи. Към тях има екипи за работа при наводнения. Преди месец дори имахме тренировка на р. Струма как стават тези спасявания. Няма някакъв супер модел да се учим. Винаги има изненади. Но, ако ги нямаше доброволните формирования и намесата на хората, може би щеше да има като при инцидента във варненския квартал "Аспарухово".

Колко са водните спасители у нас, подготвени, които могат да действат при такива кризисни ситуации?

За мен всичките водни спасители за подготвени. На теория всички са подготвени. Тези, които имат възможност да практикуват по морето са се сблъсквали с разни инциденти. Аз винаги слагам акцент при обученията - как да предпазим себе и си другите от бързотечащи води, как да се предпазим да не ни удари дърво, да не ни вкара силната водата под дърво, колони мостове. Защото съм имал подобен случай, когато търсехме удавено дете при струпване на дървета и клони.

Тогава ако нямах автономен въздух, а бях под вода 20 минути, тя ме "натисна" и не можех да изляза, щеше да ме удави. При друг случай, силната вода заби каяка в колона на мост и обръгна. Дърпахме с въжета, но и не успяхме да го извадим. Слава Богу в него нямаше хора.

За първи път ли ти се случва да си в такава страшничка обстановка като при Дебелец - тъмно, вали, шумно, навсякъде вода, викащи хора, няма видимост?

Да. За първи път ми се налага да реагирам в такава обстановка. Всъщност с този инцидент ми се наложи да демонстрирам на практика това, което преподавах на курсистите. Всички фактори бяха против нас. Порой, валеше, вода отвсякъде. Не се виждаше лъча на начелника, който и пригоден за подводна работа и е силен.

Приближих се на около 15 метра, за да различа силуетите на мъжа и жената, които бяха до колене във вода на покрива на колата си. Бучеше ужасно водата. Не ми беше ясна обстановката. Околовръстният път на Дебелец, посока Габрово, бе изцяло под вода. Хората бяха изкарали три часа и половина така. Виждат, че има светлини, сбиране на хора, които се опитват да им помогнат, обнадеждени са били в началото.

С въжета и буя изтеглихме възрастната жена и мъжа. След това се насочих и към младата жена и детето. Те се бяха захванали за едно дърво. Казах им какво да правят, за да бъдат обезопасени. Тогава на помощ дойде и лодка.

Имаше и рисков фактор - удари ме едно дърво, завъртя ме сигурно до дъното в храсти, треви, това може да те удави. Но добре че съм подготвен и имах шанса да изляза бързо.

"Трябваше да дойде хеликоптер за спасяването", каза Милен. Откъде да дойде, и как да мине, там има електрически стълбове, високо напрежение, къде да отиде и да пусне - стълба. Участвал съм в такива учения, спуска се и шейна. Но ние го нямаме това. Има го бреговата охрана в чужбина.

Всеки би го направил, за да спаси живот.

Не мисля че всеки. Животът е мил на всеки.

Може. Но много биха опитали.

За благородната си постъпка и спасяването на четири живота ти получи от предаването "Господари на ефира" бялата лястовица...

Да. Страхотен жест. Впечатли ме много.

Най-рисковото приключение?

През 2009 години преживях три катаклизма. Направих водолазни гмуркания във Филипините, това което го преподавам и акцент слагам, получих т.нар. водолазната болест - кесонна болест. Това е разделение на газовете в организма. Някакъв вид емболия. Получава се при продължително време надълбоко. Успях да го преживея в тежка форма. Бях известно време в барокамера. Бях малко болен, но аз се гмурнах и от недостатъчната декомпресия, имунитетът ми беше подложен на атака. Нося си последиците много време.

Обикновено, когато е в тези параметри случаят завършва със смърт или парализа. Но след два месеца пак гмурках, което никой не вярваше. При друго учение успях да си скъсам дискове на кръста и това доведе до обездвижване, и това успях да се оправя. Третото бе бедствие в океана, пак моя щуротия. Доста време в океана изкарах, нямаше никой, далеч от сушата, излязох на бряг след време. Имаше последици от трите инцидента върху физиката ми, но психически - не. Увеличи се опитът в оцеляването, всъщност нали това е сървайвър.

Винаги се впускаш с главата напред в "битки". Има ли нещо, от което те е страх?

Страх ме е от доста неща. Това са нетрадиционни страхове. И друг път са ме питали. Страх ме е за доста хора - близки, деца, приятели, за които да бъда причина някой от тях да страда на базата на моя грешка, волна или неволна.

Но няма безгрешни хора.

Няма.

Специален хранителен режим спазваш ли за да поддържаш форма или спортуването е достатъчно.

Аз бягам редовно. Хранителен режим почти никакъв не спазвам. Случвало ми се е повече от 2 седмици да не хапна нищо. Но това е мое решение, тренинг, калявам се. Това ми помагало много пъти. Най-малкото знаеш, че този период можеш да го издържиш, ако ти се наложи при екстремни условия.

Ти си щастлив човек. Има свободата да правиш това, което искаш, работата ти е хоби и обратното, и има кой да те наследи в това, което правиш - големите ти синове.

Да. Мога да се определя като щастлив човек.