Д. Димитров: "Човек трябва да се радва и на малките неща"

Усмихнат, търсещ и жив! Това може да се каже за Димитър Димитров от Полски Тръмбеш. Готов да отговори и на най-неудобните въпроси. В днешния Международен ден на хората с увреждания ви срещаме с Митко, който разказва за мечтите, за толерантността и още нещо …

Митко, разкажи ни за себе си, какво дете беше в детството си, как се стече животът ти?

И аз, като всички останали хора с неравностойно положение, съм имал тежки моменти, но важното е, че се чувствам добре сега. Детството ми бе доста трудно. Тъй като нямах връстници по съдба, за да се събираме и играем в махалата, първите 4 години учих в училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл” в София. През 1983 година бях прехвърлен в т. нар. оздравително училище в село Средни колиби, Еленско. Там условията бяха ужасни и нямах никакъв шанс за музикално развитие, към което имах желание. Известно време учих музика и по-специално ударни инструменти, но след като настъпиха промените в България, и това пропадна.

Заради здравословните премеждия, които ме съпътстваха, изгубих вдъхновение за по-голямо образование и за съжаление си останах с основно. Шест години по-късно вече работих в ПП „Успех” в Дряново. Но това трая твърде кратко, защото предприятието попадна в криза. През това време в Полски Тръмбеш се откри цех за хора с увреждания към радиозавода във Велико Търново и започнах работа там. След това и той бе закрит и останах безработен. Винаги съм се чувствал много добре на двете си работни места, защото бях сред свои хора. Последваха години на затишие и самота. Сега помагам на родителите си в малко магазинче. Радвам се, че Бог и родителите ми дават положителна енергия, която ме кара да се чувствам пълноценен човек и да гледам само и единствено напред.

Проявяват ли към теб толерантност другите?

Тук, в Полски Тръмбеш, не всеки има разбиране към мен, естествено. Ако говорим за неразбиране, то например от местното есперантско дружество нямат достатъчно разбиране и особено човекът, който е председател никак не се обажда за конкретни мероприятия с изключение на една учителка от местна гимназия, с която често контактуваме и ми казва, каквото има. От социални грижи, последно ходих да вадя на майка ми удостоверение за безплатно пътуване и малко някак си, не проявиха към мен достатъчно разбиране. Единственото, в последно време, което ми прави добро впечатление е, когато пресичам пешеходната пътека и доста често започнаха да се съобразяват с мен. Кола, която отдалеч се задава и докато не пресека, не смее да наближи да мине. Аз виждам колкото за себе си, но белия бастун го нося с мен. Явно затова са внимателни.

Пресен пример мога да дам, една сутрин отивам до аптеката да взема лекарства на майка ми и аптекарката, която беше на смяна се държеше надменно и не ми обясняваше много кое, как се взема. Не беше достатъчно учтива и любезна. Казах й, че не чувам и не виждам достатъчно добре, а тя ми отговори, че повече няма да обяснява и повтаря. Заканих й се, че ще сезирам Комисията по дискриминация, но няма да го направя, но ме доядя.

А от кога ти е страстта към компютрите и писането, ти пишеш за националния браншови в. "Звук и светлина"?

От 2001 година бе промяната за мен, започнах да се занимавам с компютри. Постепенно придобих умения да боравя с техниката. Пиша материали за дейността на Съюза на слепите в Горна Оряховица и ги публикувам в националния сайт за хора с увреждания. Така популяризирам събитията от ежедневието на организацията на хората в неравностойно положение. Давам добър пример, че въпреки недъга те се справят не по-лошо от останалите хора. Имам желание сега да се науча пълноценно да правя видеообработки с ефекти и да снимам интересни неща. Както и да се науча да правя сайтове.

Освен компютрите, какво друго те вълнува?

Хубавата българска музика. Любимци са ми Емил Димитров, „Тангра”, „Сигнал”, Роси Кирилова и др. Обичам на имитирам популярни личности като Любка Кумчева и Минчо Празников, Тодор Колев и Георги Парцалев, както и покойния първи в държавата Тодор Живков. Обичам и спорта, най-вече футбола. С интерес следя мачове по телевизията. Фен съм на „ЦСКА”, а от големите грандове в Европа любим отбор ми е „Барселона”, футболист - Лео Меси. Като малък дори мечтаех да играя футбол, но поради здравословното ми състояние се оказа, че на практика това е невъзможно. Но пък не спирам да мечтая, че може един ден да посетя Барселона или да стъпя на „Ноу Камп”. Стига да имам финансови възможности.

Знам за познанството ти с Роси Кирилова, как се осъществи то?

Толкова съм щастлив, че можах да се запозная с любимата ми певица. От две години половина си пишем във Фейсбук. Написах й писмо. На следващия ден отварям пощата си и като виждам, тя  ми написала писмо. Така  силно ми разпали настроението и направо се почувствах …специален!  Видеописма също съм й пращал. В началото на годината тя бе гост на БНТ, в предаването „Полет над нощта” и там се включих в ефира по скайп и също беше много вълнуващо. Тя ми изпрати дори неин диск. Мечтая да се запозная на живо с нея.

Ти си есперантист. Как пожела да станеш такъв и да научиш езика?

Беше един хубав ден през май 2010 година, когато реших да направя първата сериозна крачка по пътя към изучаването на есперанто. Тогава при мен в Полски Тръмбеш дойде настоящият ми преподавател Маринка Спасова от Горна Оряховица, която е бивш председател на Териториалната Съюзна Организация на слепите. Поводът за нейното идване тук бе да й сканирам и изпратя нейна заявка за участие в конгреса на слепите есперантисти в Австрия. След като разбрах, че ще пътува, ме обзе едно горещо вълнение и от там започна всичко. Много бързо и без да се замислям, взех едно много важно за мен решение, което бе посрещнато от Маринка изключително приветливо и с настроение. Първите ми стъпки от този момент нататък бяха чрез интернет, където поставих началото, търсейки подходящия материал за първа степен.

Невероятно, но факт – азбуката и числата ги научих само за 10 минути. Следваха още куп нови неща в граматиката, които усвоявах с времето. Настъпи моментът, в който започнах изучаването на основния материал, който лично Маринка ми записваше на аудиокасети. След усвояването на всеки урок имахме и практични занятия. През цялото това време докато учих, се чувствах комфортно и много добре се справях. С течение на времето усещах, че есперанто ми допада и разбрах колко ценен и богат език е. Научих този език с ясното желание от моя страна да кореспондирам с хора от цял свят и да откривам нови приятели. За мен винаги е необходима тази комуникация, за да имам нови познанства.

През 2011 година имах удоволствието и шанса да посетя международния конгрес на слепите есперантисти, който се състоя в чешкия град Оломоуц. За мен това беше първо излизане извън България. Участието ми в конгреса бе като член на Асоциацията на Незрящите Есперантисти в България/ АНЕБ/. Искам чрез тези редове да изкажа своята благодарност към Маринка Спасова за обучението, което премина доста успешно и работихме с много желание и вдъхновение. Това за мен бе истинско предизвикателство.

Есперантото е поредната добра стъпка към твоето развитие...

Да, доволен съм. Вече бих могъл да кажа, че имам приятели, с които контактувам редовно в интернет. Ярко име сред тях е японецът Цукуру Харада (Фаро), който миналата година при посещението си в България бе както в Полски Тръмбеш, така и в Горна Оряховица, за да гостува на организациите на слепите и сляпо-глухите. Разговарям и с приятели от Япония, Китай. Няма нищо по-хубаво от едно истинско приятелство между нас и нека есперанто винаги да бъде постоянна езикова институция, която може да служи на всички и да носи много мир, свобода, щастие и прекрасна комуникация сред цялото човечество, защото няма нищо по-важно от духовните ценности, които трябва да съхраним.

Чувстваш ли се самотен, неразбран? Имаш ли още мечти, след като част от тях си реализирал?

Да, чувствам се самотен, защото тук, в Полски Тръмбеш, нямам нито приятели, с които да излизам нито момиче, с когото искам да бъда. Затова искам срещи с хора от други организации, хора, подходящи за мен. За любими за мен хора. Е, като всеки човек искам да създам един ден и свое семейство. Доста ми  е трудно в това състояние. Моето огромно желание е и да срещна колкото се може по-скоро половинката на моя живот и с нея да бъдем винаги заедно.  Мечтата ми е и да се докосна до още нови и интересни преживявания, а също и да участвам в мероприятия, както и да пътувам.

Но вярвам, че един ден ще намеря своята половинка. Забелязвам странни погледи от всякакви хора, не съм виновен, че съм такъв. Затова се успокоявам, че човек трябва да се радва и на малките неща.

Искам и още - за всички бедни хора и тези с увреждания да има обективна и прозрачна политика, за да имат много по-достоен живот. Да няма просяци по улиците. А да има взаимно доверие между хората и повече любов и топлина. Да си помагаме, за да ни помага и Господ. Това пиша и по форумите в интернет. Най-важното което ми се иска е хората да престанат със злобата си и завистта си. Нека между всички да има хармония и любов а не омраза. Трябва всички да вярваме само в доброто и да правим добро.

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg