Светлозар Стоянов: На лице изглеждаме православни християни, а в сърцето сме други

От седмица Светльо е подредил 85 фотоси на български храмове(и не само) в една атрактивна, особено нощем, изложба в парк "Марно поле" във Велико Търново.

С това интервю нарушаваме правилото на Север.бг да ви представяме интересни, предизвикателни и любопитни личности от Централна Северна България. Но, запознавайки се с историята на Светльо решихме, че такъв човек заслужава да бъде показан на всички, защото той прави изкуство, за което няма граници и различия, защото показва какво е упоритост и постоянство в това, което прави, и защото трябва да се научим да ценим и да съхраняваме българското, независимо от обстоятелствата. Такова е и мълчаливото послание на неговата фотоизложба на православни храмове, скални църкви, манастири и стенописи от България.

Разговорът ни бе непринуден и по човешки откровен.

Светльо, откъде тази любов към фотографията?

Не е толкова към фотографията. Трябваше по някакъв начин да покажа неизвестното – първо на себе си, а след това и на много други хора. Независимо, че за повечето паметници се знае, те са познати на местното население, а извън границите на даден град или село вече стават неизвестни. Доста време се лутах да намеря табели и повече информация... 

Колко време ти отне, за да заснемеш всичко?

Обикалянето и събирането на информацията - 13 години, от 4 години ги представям в изложба на пътя, покрай хората.

Снимал си предимно скални манастири. Това ли е твоята страст?

Всичко съм заснел в България. Това включва скални манастири, средновековни църкви, оброчища, мостове, крепости, тракийски и римски гробници - било те куполни, плочести или други, според формата и мястото.

Това първата ти изложба ли е?

Не. Първата ми изложба беше "Осквернени и забравени православни храмове в България". В нея бях включил 150 малки снимки от 30 храма. Даже и в тази изложба имам един фотос-колаж, който показва осквернените храмове. Върху тях на колажа съм сложил кръст като символ, че на лице изглеждаме православни християни, а в сърцето сме други. За съжаление, това е истината. И тежкото си положение го дължиме на отчуждението от Бога и от църквата.

В колко града си показвал изложбата и само в България ли?

Засега само в България, в 17 града.

Как се роди идеята да я представиш точно по този начин, заимствал ли си я отнякъде?

Като събрах толкова материал, идеята да стане по този начин сама дойде, тьй като много от медиите, за съжаление, показват само лоши новини, а хубавите сякаш не ги забелязват. Преди да дойда във Велико Търново изложих снимките за две седмици до Парламента. Аз не правя изложбата за медиите, но, ако те имаха чувство и някакви искрени пожелания към българите да се оправим, можеха да пуснат стандартна новина за изложба до Парламента. Липсата на такава информация навява на мисълта, че се прави някаква конспирация срещу този народ, само и само да се умори и нищо повече.

Каква е реакцията на обикновените хора? Вече от 4 години обикаляш страната - какви са ти впечатленията?

Голям глад и учудване, че един човек може толкова работа да свърши (не искам думите ми да звучат като хвалба). Учудване, че имаме такива красоти в България, а те не го знаят.

Снимането на манастири хоби ли ти е?

И търсенето, и снимането са ми хоби.

На колко години беше, когато усети, че точно това те влече?

Още от малък, но всяко нещо трябва да се осмисли, да го вкараш в релси и тогава да тръгнеш... Започнах първо с една област, после втора, трета, четвърта..., докато обиколих България, както се казва "педя по педя".

Помагаше ли ти някой финансово или ти осъществи тази своя мисия със собствени средства?

Помощта идваше от местата, където съм ходил - от българи, цигани, турци, копанари - тьй като съм имал нужда от подслон, те ме приемаха. Е, не навсякъде, но нормалните хора го правеха. Не казвам, че другите, които не го правеха са ненормални - може би просто имат страх от непознати... Пътувах на автостоп... Помощта е от целия народ - като делото ми, за целия народ.

Ти спокойно можеш да се впишеш в графата "чешити", ама в оня, хубавия смисъл на думата. Чувстваш ли се такъв?

Още от малък ми сложиха прякор "Извънземния".

С какво беше по-различен от другите?

С ината си. Това, което си навия да правя, то става. Независимо дали съм бил прав или крив, за мен е било винаги важно аз да съм, да не е друг. Такъв бях и в училище. Може би живота така ме научи. Когато няма кой да те защитава - нито в училище, нито по улиците на града, се налага да се адаптираш по някакъв начин. Не само към обществото, а към живота изобщо.

Спомена, че си нощувал у цигани. От години те са станали нарицателно за нещо лошо, неправилно. Какво е усещането ти за хората от тази общност?

Различно... Аз приемам всеки човек бил той циганин, ром, турчин, българин или какъвто и да е,  като личност, а не като част от някакво общество. Ял съм бой и от българи, и от цигани, и от турци, защото съм живял в институция с цигани и турци и там се научих да ги определям по личността, а не на база общността.

Къде си израснал?

В Дом за сираци в Свиленград. Там всички сираци бяхме едно семейство. Там нямаше значение кой какъв е, всеки беше един от нас и не сме се делили.

Искаш да кажеш, че живота в Дома те е научил да оцеляваш?

Да, но лошото е, че там се научаваш да оцеляваш физически, а умствено (най-важно е умствено да се развиеш) – повечето излизат инвалиди. Аз останах в първи клас и искаха да ме оставят като бавно развиващ се. Тогава една учителка от Свиленград ме взе под крилото си, отделно и директорката. След това обаче, като смениха директорката и направиха промени - нали и училищата за бавноразвиващи се трябва да се пълнят - много деца от домовете отидоха там. Както се казва, счупиха им крилата.

Нека да те върна отново към изложбата, защото вече това е твоя живот. Колко време ще останеш във Велико Търново и накъде след това?

До 24 май ще остана в града. Поканиха ме да покажа изложбата в Бобов дол, в затвора. Преди това обаче комисия от Министерски съвет ме покани в Бояна, тьй като ще имат гости от чужбина и искат да наредя снимките по коридорите - тази изложба плюс крепости. Нарекъл съм я "История славянобългарска в снимки". Един от министрите е гледал фотоалбума и искат да я изложа в Националния дворец на културата. Но това все още е проект.

Получаваш ли някакви пари за това?

Не. И добре, че не получавам, защото много хора ще завидят и ще кажат: "Той сигурно затова го прави". Каквото изкарам, то е от албума, който предоставям на хората. Е, някои искат по-евтино, но и той е разход като отпечатване. А цената му е 15 лева. Аз имам и други проекти и трябва да се движа. Ако ходя да прося отнякъде пари, например от вашия кмет, това значи да искам пари от бюджета и вместо да отидат по направление, да ги взема аз. Който е кадърен, нека се оправя сам, със свои средства. Съумял съм сам да се оправя. Щом съм тръгнал по този път, трябва да си го извървя. Спор няма - с чужда помощ е по-добре, но... На мен не ми липсва такава.

Това, което забелязах тук и не се е случвало в други градове: някои хора казват, харесва ни албума, но не можем да си го купим, може ли да оставим пари за вход. Аз им обяснявам, че изложбата не е с пари, а те ми оставят пари на масата или по снимките и, когато минавам да чистя от нападали боклуци, ги намирам.

Случвало ли се е в градовете, в които излагаш, някоя снимка да изчезне или да бъде повредена?

Случвало се е във всеки град, с изключение на този..., засега, слава Богу! Когато съм излагал близо до дискотеки или учреждения, по една-две снимки са изчезвали.

Кой ти съдейства за изложбата тук?

Много благодаря на отдел „Култура” към Община Велико Търново, а специалните ми благодарности са за Иван Димитров.

Какви са ти плановете за в бъдеще? Какво друго стои като предизвикателство пред теб?

Да си намеря болярка - не бира, а съпруга. Да бъде болярка в сърцето ми.