Свети Онуфрий Габровски почитаме на 4 януари

На днешния 4 януари Православната църква почита паметта на родения в Габрово светец Онуфрий Габровски,  мъченик за християнската вяра. 

Като юноша за буйство наказан от баща си, безразсъдно заявил, че ще се потурчи. Разкаял се за това, отишъл в Света гора и Хилендарския манастир. Приел монашество с име Манасий, подвизавал се строго. Отишъл на остров Хиос и пред съда с отвращение отрекъл мохамеданството и за Христовата вяра бил обезглавен в 1818 година на 32-годишна възраст.

Ще ви представим пълното житие на свети преподобномъченик Онуфрий Габровски, написано от Левкийски епископ Партений:

Божественият Онуфрий е роден в село Габрово на Великотърновска епархия в 1786 година от християнски родители. Баща му се именуваше Дечо, после в монашеска ангелска схима Даниил, а майка му - Анна. Бяха богати и бележити в селото. Родиха си този син и го нарекоха в светото Кръщение Матей. Когато стигна във възраст за наука, го заведоха в училище и се учеше на българско писмо. На седемнадесет или осемнадесет години се случи, че родителите му го биха и той, оскърбен, каза дума пред присъстващи турци, че ще се потурчи. Родителите му не искаха турците да го грабнат по насилствен начин и той си остана и по-нататък християнин, както и по-рано: не направи открито изповядане на мохамеданската вяра и не получи обрезание.

Но когато стигна в съвършената си възраст и разсъди върху светските дела, напусна родния си край, дойде в Света Гора и остана в манастира Хилендар, където прекара доста години и където го намериха достоен и го ръкоположиха за иеродякон. Дали изповяда, че е направил такова признание на мохамеданската вяра, но духовникът не намерил това като препятствие за ръкоположение, понеже не получил обрязване, а само с празна дума заявил, че ще стане турчин? От Матей в монашеството го преименуваха Манасий. И понеже според божествените отци, колкото човек преуспява в добродетелта, толкова повече се смирява и най-малките си прегрешения ги смята за големи и се кае за тях, така и блаженият Манасий, преуспявайки в добродетелта и изследвайки деянията от началото на своя живот, считаше това за голямо свое падение, макар и да се беше отрекъл само словом; а и постоянно имаше на ум мъченичеството на добропобедния мъченик Варлаам, който държал разпалена жар, положена с тамян от мъчителя на неговата длан, докато изгоряла дланта му, за да не захвърли тамяна върху жертвеника и да не се помисли, че прекадил тамян на идолите - това си мислеше, и най-вече думите на Господа Спасителя Христа: "Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен". Поради всичко това имаше непрестанен и всегдашен страх, че никога няма да принесе достатъчни плодове на покаяние поради онова момчешко отричане и че Христос ще се отрече от него пред лицето на небесния Отец.

Затова се подвизаваше, за да умилостиви Бога и да му прости греха на отричането, но мислите му никога не се успокоиха. Което в началото беше страх, после се превърна в любов и голямо желание да изповяда Христа пред човеците и да получи мъченическа смърт - любов, която растеше все повече и повече. Но понеже се боеше от човешката немощ, молеше се на Спасителя, ако е Негова воля блага, угодна и съвършен, да утвърди в него тази мисъл и да укрепи желанието му със Своята божествена благодат и да му даде сила да Го изповяда като съвършен Бог, Творец на всичко видимо и невидимо пред враговете на Неговата вяра! Блаженият той всякога това желаеше и това си представяше. Но понеже според Соломон "нетвърди са помислите на смъртните, погрешни са нашите помисли", затова откри своето намерение и потърси духовен съвет, какъвто и получи. Според този съвет той трябваше добре да помисли и да не се впуска на такъв страшен подвиг безразсъдно. Божият човек послуша този съвет и се подвизаваше в постнически подвизи. Но когато преподобномъченик Игнатий Старозагорски завърши своето мъченичество, още повече пламна сърцето му и възрасна любовта му, както и мъченичеството на преподобномъченик Евтимий Пелопонески преди това го възпламени. Но това, което още повече разпали в него светлия пламък на любовта към Христа и към мъченическата смърт за Него, беше третото мъченичество - на преподобномъченик Акакий Сярски - и повече не можеше да търпи.

Но този благословен мъж проявяваше голяма мъдрост. Без да разгласява на другите своето намерение, отиде в свещения скит "Свети Иоан Предтеча" при многоуважавания духовник и най-опитен в този род неща и му откри всичкото своето желание. Защото той беше наставникът, който подготви и другите трима преподобномъченици ­ Евтимий, Игнатий и Акакий. Именно този духовник Никифор той моли горещо да го приеме в своето манастирче, за да го подготви, както другите трима. Духовникът му каза: "Приемам те, обаче първо ­ никой друг от външните да не знае; и второ ­ ние трябва да направим такъв опит и подготовка, че преди мъченичеството да се подвизаваш така, като че ли си вече всред мъченическите страдания. Ако си съгласен, тогава приемам те". Блаженият с радост отговори: "Съгласен. съм!" И така отиде в килията си, мъдро разпредели вещите си, колкото пари имаше раздаде милостиня, даде достатъчно пари и на манастира, в който беше плътският му баща монах Даниил, за неговото препитание. Направи така, като че ли заминава на поклонение по светите места на Иерусалим, и си взе прошка от всички и от самия си баща, и отиде при поменатия духовник според уговореното. А той го прие и го постави в отделен дом, като му даде заповеди как да прекарва времето си, как да се подвизава и как самичък да се моли на Бога. Определи и един брат, който да има грижата за него. И му заповяда да не разговаря и да не се среща с никого.

И така блаженият се заключи в онова поприще и започна духовните си подвизи. В началото пости четиридесет дни, кога през три дни веднъж, кога през два, и ядеше хляб до петдесет грама, пиеше малко вода и нищо друго. Варена храна за всичкото време на своята подготовка не вкуси, освен в събота и неделя. Правеше поклони с коленичене четири хиляди в денонощието или не по-малко от три хиляди и петстотин, а поклони до пояс - безброй. Молитвата беше непрестанно на устата му и в ума му. Очите му бяха два непресъхващи извора на сълзи. Бденията му бяха всегдашни. Голямото му ядене и утешение бяха сухоежбината и малояденето. За всичките четири месеца изяде две оки сушено грозде. Както казахме, четиридесет дни прекара в тридневен и двудневен пост. Затова и тялото му се изнури и в него вече не остана сила за телесни трудове. Духовното разсъждение на стареца измерваше многодневния му пост, той във всичко му беше послушен.

Така, в продължение на четири месеца, той биде изкусен в подвизи като злато в огън, и тогава се разпали в него пламъкът на Христовата любов и желанието за мъченичество. Затова прие великия ангелски образ, стана великосхимен монах и бе преименуван от Манасий на Онуфрий - това е неговото последно име. След това по съвета, желанието и благословението на стареца му, духовника Никифор, и братята на оная света дружина - бе решено да излезе на мъченическо поприще. И понеже според Писанието по-добре двама вместо един, разсъдителният духовен старец му даде за спътник, сътрудник и помощник един от своите подчинени - Григорий, именуван Пелопонесец.

Получиха и представителни писма от честния предстоятел на Света Гора и снабдени с всичко за път, те тръгнаха и пристигнаха на остров Хиос и останаха в оня край, където представяха и писмата. Там намериха всичко, както желаеха, и много прославиха Господа и величаеха Божествения Му промисъл.

Прекараха там седем дни в безмълвие, молитва, пост и сълзи и се наслаждаваха на причащение със светите Тайни. Беше събота, когато пристигнаха, и чакаха идващия петък като ден на спасителното Христово страдание, за да дръзне да изповяда своята добра изповед в съдилището на нечестивите и да стане участник в страданията на Господа.

Да не ми бъде да прибавя от себе си нещо вън от подобаващото, което ни съобщиха истинно ония мъчениколюбци, които го приеха в Хиос и го снабдяваха с всичко преди страданието: "Пристигна ­ казваха те ­ на 25 декември, събота, заедно с уважаемия старец Григорий, който ни предаде писмата и устно ни разправи за причината на идването им. А Онуфрий мълчеше и не вдигна глава да погледне някого в лицето, а непрестанно му течаха сълзите и само молеше всички да му помагат с молитвите и молбите си към Бога, като казваше, че е грешен повече от всички човеци и е недостоен да се нарича християнин".

През ония седем дни и нощи, които прекараха там, пребъдваха заключени отделно в една къща в обичайните си непрестанни молитви, коленопреклонения и поклони с броеница. Когато се изморяваше от подвизи, почивка му беше да чете за страданията на новите мъченици. Ядяха веднъж само вечер по малко. Зехтин не употребяваха, нито някаква друга прибавка към храната, а вино и ракия никак и не вкусиха.

Една нощ, когато блаженият много се измори, седна да почине, но го грабна лек сън и му се яви свещеници и владици и друга група войници, застанаха пред него и му рекоха: "Върви, защото Царят те търси!" А той трепна и рече: "Защо Царя? Моля ви, простете ме!" Но те му казаха: "Не, нужно е да се явиш, само да не закъснееш!" Прочее, отиде в съпровода на ония две свещени групи и дойде на някакво широко светло място, и видя Царя на престола Му, и падна, та Му се поклони. А Царят се обърна към присъстващите и рече: "Мястото му е готово!" И му показа някакво друго място още по-светло. Като видя това, събуди се и радостен благодареше на Царя Христа, Който го викаше. И се молеше на великия Василий, понеже оная нощ беше неговата годишна памет, да ходатайства пред Господа за него и се готвеше да се причасти на литургията с пречистите Тайни. Беше явно, че блаженият Онуфрий усещаше божественото действие и духовна топлота в сърцето си. Но идущата нощ тази топлота го изостави за някой час и той целият изплашен и трепетен поради отстъпвапето от него на божествената благодат, рече на Григорий: "Отче, огънят угасна и не гори вече в сърцето ми. О, какво пострадах, аз бедният!" Тогава Григорий му отговори: "Питаш, какво си пострадал? Възгордя се, и за това те остави Божията благодат, и сега ще бъдеш играчка на демоните, скръб за светите ангели и срам за човеците! Смили се над мене, нещастния! Горко за моите трудове и добрите надежди на братята, които вместо да те чуят нов мъченик, ще чуят че втори път си се отрекъл от Христа! Но ще дойдеш ли на себе си, нещастнико?"

Тук нека всеки да помисли какво разположение на душата си получи мъченикът от тези думи и в каква бездна на смирението се потопи! Прочее падна пред нозете на стареца и плака безутешно. После започна да се моли със сълзи и не престана, докато не усети обичайната топлота. Но и старецът не престана от молитвата си, докато мъченикът не му рече със своя смирен глас: "Отче, благословен е Бог, добре съм сега!" Но старецът беше винаги нащрек, понеже знаеше козните на врага. Затова сутринта му зааповяда да прави поклони на присъствуващите, да целува нозете им и да проси техните молитви със смирение.

По-горе казахме, че Григорий беше много опитен и вече наставник на четирима преподобномъченици. И сега употреби строгост и взискателност, за да го запази дори от мисълта за тщеславие и гордост и да го извлече до висотата на смиреномъдрието. Църквата в онази част на града имаше множество свети икони и най-вече на новите мъченици. В нея се заключи мъченикът оня ден и правеше поклони с броеницата пред всяка икона. А от голямата духовна разпаленост и сърдечно съкрушение издаваше понякога жални стонове. Григорий чуваше това, но не му пречеше защото знаеше, че целият беше възторжен и богоприятен. Нопосле с първата си строгост и му рече: "Послушай Господа, Който казва: "Лявата ти ръка да не знае какво прави дясната!" Защо ти, тщеславен и горделив човек, въпиеш по време на своята молитва? Разбира се, не за друго, а да за те похвалят, че си умилен! Ето как си погубил отново своя труд, тщеславни човече! Мами те духът на гордостта". А този истински подражател на смирения и кротък Христос застана с поглед в земята и със сълзи и смирен глас каза: "Съгреших, отче! Прости ми и моли Бога да ме избави от примките на дявола!" С такива подвизи и при такова водачество на стареца той успя да унищожи всички козни на дявола и преди мъченическия подвиг той стигна в мярата на светостта.

Господ извърши Тайната вечеря в четвъртък и завеща на Своите ученици светото Си Тяло и честната Си Кръв за храна и питие на вечния живот, а след това предаде Себе Си на доброволно страдание. Така и този подражател на Неговото страдание, вечерта в четвъртък се подготвяше, и цяла нощ се моли да бъде предаден на смърт заради Христа и да принесе на Него в жертва душата и тялото си. Най-напред старецът Григорий острига брадата и косата му. После взе светено масло от всички кандила на светите икони в оная църква и помаза кръстообразно всичките членове на неговото тяло, където е бил помазан със свето миро при кръщението, и цялата онази нощ прекараха в молитва.

След утринното последование той се поклони и целуна мощите на много светци, всред които имаше и мощи на новите мъченици. Той помоли, и чредният свещеник го прекръсти с всички тези мощи. После се поклони и целуна светите икони, причасти се със светите Тайни, облече предварително приготвените агарянски дрехи, излезе още по тъмно с водач ­ понеже друг път не беше идвал в Хиос ­ до един път, и така с изгрева на слънцето синът на светлината Онуфрий се яви шествуваш към града без никой да знае кой е той. По пътя, наречен "Вунаки", видя пекарница и понеже беше измръзнал, влезе да се постопли и там откри на пекаря християнин своето намерение. Християнинът му показа мястото, където трябваше да върви, и му купи червени обуща.

Обущарят агарянин, като видя Онуфрий със зелена чалма на главата, разговаряше с него дружески, като да беше го срещал и друг път. Той взе обущата и излезе оттам. Друг агарянин рече на обущаря: "Този човек ми се вижда да не е наш". А обущарят ревностно му рече: "Млъкни! Бог да те изгори! Не виждаш ли зелената чалма?" А мъченикът дойде отново в пекарницата. Оня добър християнин ходеше с него по града под предлог, че продава уж топъл хляб и го въведе в църквата "Света Матрона Хиоска" да се поклони. И по целия път раздаваше милостиня. После поиска позволение от предстоятеля на църквата да отиде в болницата и, като получи позволение, отиде и раздаде милостиня на болните.

Излязъл от там, видя на пътя си храм, наречен "Богородица Благодатна", влезе в него и заплати да му отслужат молебен параклис. Той се поклони, целуна светите икони, излезе и веднага отиде в съдилището и търсеше съдията. Но писарят го попита, какво иска. Мъченикът отговори: "Имам съд за нещо си". Писарят пак го попита дали има писмено прошение ­ защото най-напред трябваше да подаде такова и после да се заведе дело. Всичко това стана по Божие усмотрение, за да стане изповедта на мъченика явна пред лицето на много нечестиви. Поради това Бог благоволи да се отложи първото дръзновение на мъченика. Като не успя в своето намерение, дойде пак в пекарницата, взе в ръка кръста, който имаше със себе си, докосна го до челото си и дълго време плака. Плачеше с него и оня християнин от състрадание и го посъветва да отиде пак в съдилището, обаче да не говори на другите нищо, а веднага да приповдигне завесата и да застане пред самия съдия.

Той отиде и направи, както беше научен. Влезе и дръзна смело. А попадна и на оня час, когато всички агарянски първенци бяха събрани. И започна да говори така: "Преди петнадесет години получих рана на това място и от онова време дори досега обикалях много, но раната си не можах да излекувам. Затова дойдох пак тука, за да я излекувам". Съдията го попита, каква е била неговата рана и какво иска от тях? Мъченикът отговори:

"Раната ми е тази.. . Когато бях малко момче, по незнание се отрекох от християнската вяра и изповядах вашата вяра, но никога не й служих, а всякога съм живял по християнски, понеже се намирах в християнски места. Но когато дойдох на възраст, познах злото, което съм извършил, като съм се отрекъл от моята свята вяра. И понеже гледах на него като на рана върху моята душа, обиколих много места, за да я излекувам с покаяние, като молех моя Бог Христа, моя Творец и Създател да ми прости това съгрешение. Обаче моите помисли никога не млъкнаха когато си мислих за размера на съгрешението, което извърших, като се отрекох от истинската моя вяра и изповядах вашата лъжлива вяра. Впрочее, сега изповядвам с дръзновение пред всички вас, че съм си християнин, и се отричам и проклинам вашата вяра!"

И едновременно с това сне зелената чалма, която носеше на главаса си, и я хвърли пред тях. Те, като видяха тази негова дързост, стояха безгласни. Но един от тях, честолюбив ревнител на своята вяра, преди някой друг да каже нещо, рече на мъченика: "Какво правиш, човече! Вземи и положи на главата си тази свещена вещ!"

А мъченикът като чу, че я нарича свещена, взе повод за това и я поруга, и я унижи, и много нещо каза против Мохамеда, които нито уста може да изговори, нито ухо да слуша, както отпосле съдията разказвал на един свой близък християнин.

Затова всички завикаха: "Тоя човек не подобава да живее повече!" И веднага заповядаха да го хвърлят в тъмница и краката му да стегнат в клада до второ нареждане. Така го изгониха навън, и го биеха, и обиждаха, докато дойде градоначалникът с четирима войници, които го поеха и го отведоха в тъмницата Муселима. Там блаженият седеше и се кланяше. Тогава един агарянин му говореше някакви обиди. А друго някакво наказание не му наложиха в тъмницата.

Едни християни го разпитваха за името и родното му място, но той отговори, че е от Велико Търново и че се именува Матей. Не каза своето име Онуфрий, за да не създаде съмнение, че е монах и да разследват от кой манастир е, и къде е бил преди да пристигне на остров Хиос.

Като излязоха първенците от джамията и пак обмениха мисли, възприеха мнението на един заточен там паша, и всички в един глас го осъдиха на смърт. Заповядаха веднага да го доведат от тъмницата и накратко го разпитаха. Понеже неговата мисъл си оставаше неизменна, заповядаха да бъде обезглавен и тялото му да бъде хвърлено в морето. Заповядаха да бъде хвърлена в морето даже и пръстта, на която би капнала мъченическа кръв. Никой християнин да не смее да вземе нещо от тялото на мъченика.

След такова постановление го изхвърлиха от съдилището. Понеже мъченикът мислеше, че там близо ще го обезглавят, искаше да коленичи. Но палачите го отведоха по-далеч на един хвърлей камък и му казаха да коленичи. Но той отиде по-долу, където преди беше обезглавен и свети мъченик Марко, ­ предварително пита и намери онова място ­ и коленичи там. Магерът (готвач) на затвора Муселима веднага го посече с меч, който влезе в шията му до три или четири пръста. Мъченикът наклони глава и падна на земята без да потрепери с нито един член на тялото си. А друг един, който стоеше по-настрани, му нанеседруги две рани и го довърши. Всичко това стана в продължение на пет часа. Беше се стекло голямо множество християни ­ мъже, жени и деца, и гледаха посичането на мъченика, макар и да не беше разгласено по целия град. Преподобномъченик Онуфрий завърши свещения подвиг на своето мъченичество на 4 януари 1818 година, петък, деветия час на възраст 32 години. Всички се почудиха на неговата мъдрост и мъжество. Разправят, че лицето му, което преди било изнурено от подвизи, след мъченичеството получило израз на някаква небесна радост и благодат.

Зрителите християни много се радваха заради него, благодаряха и благославяха Бога заради бляскавата победа на Онуфрий. Всички имаха намерението всеки да си вземе някаква частица от мъченическите ценности: или кръв, или коса, или дреха, както си бяха взели от предишните мъченици Марко и Ангел. Но тогава видяха, че още преди да изтече кръвта му в земята, неверниците вдигнаха светите му мощи, за да ги хвърлят в морето. Всички изпитаха голяма скръб, понеже според решението на мъчителите веднага ги сложиха в кош и, за да не капне кръвта му на земята, сложиха коша в каца. При това изкопаха и окървавената пръст, където падна мъченическото тяло, и всякъде, където е капнала мъченическа кръв, и по този начин напълниха още два коша, и всичко това заедно качиха на кораба, като наредиха и това, християни да не вдигат светите мощи, ами турци ги вдигнаха. А учител на мохамеданската заблуда викаше с ревност и негодувание: "Внимавайте, внимавайте, да не се случи някой да вземе нещо от него, защото този искаше да умре християнин, след като отстъпи от Аллаха!" И така добре изпълниха окаяните неговото запрещение, че не само християните не можаха да вземат нещо от него, но турците измиха и кораба, в който бяха светите мощи и от който ги хвърлиха в морето, за да не ги целуват християните.

Тук свършва повестта за мъченичеството на добропобедния преподобномъченик Онуфрий. Какво е станало с неговите свети мощи и къде изплуваха, нищо не можем положително да кажем. Само славим светия Бог, Който е славен в Своите свети мъченици, почитаме Неговия приятел мъченика Онуфрий, и го имаме пред Бога за наш непосрамен молитвеник, който винаги се моли за нас. Амин.

<< Sever.bg във Facebook >>