Свързахме се с една от жените, инициирали създаването на сдружението с нестопанска цел "Работилница за надежди". С Марта Павлова си поговорихме за благородната дейност, която са подели с още няколко жени от Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец, с цел да допринесат за щастието на децата от Дом за деца, лишени от родителска грижа в село Страхилово, община Полски Тръмбеш. В дома живеят 57 деца от 3 до 11 години, от които около половината имат възможност да бъдат осиновени. Останалите са настанени там за седмична грижа или поради затрудненото материално положение на родителите им.

Представи се на читателите на Север.бг с две думи.

Казвам се Марта Павлова, майка съм на Хилендара и това е най-важното за мен. По образование съм PR и магистър по международен алтернативен туризъм. Това, с което се занимавам най-активно в последно време, е сдружението "Работилница за надежди". То съществува от около 3 години като юридически регистрирана организация и се занимава само с децата от дома без родители в село Страхилово. Посветили сме се на този дом, за да можем да  концентрираме силите си максимално, а не да се разпиляваме в различни посоки безрезултатно.

По този начин решихме, че ще успеем да изградим някаква връзка с децата, за да се получи реално отражение върху, смело е да кажем характера или съдбата им, но поне върху тяхното битие.

Как се стигна до създаването на организацията? Чия беше идеята?

Ние сме 7-8 души и се запознахме покрай друга организация - "Движение на българските майки". Тя обаче не функционираше пълноценно, разпиляваха се усилия и средства, затова решихме да се отделим. Всички сме с различни професии, имаме стоматолози, счетоводители, брокери, програмисти и не всички сме майки.

Да разбирам ли, че ти си един от основателите?

Да, юридически съм в Управителния съвет, но не държим на такива разпределения на функциите.

Колко време прекарвате при децата от дома, по какъв начин си комуникирате?

Съобразяваме се с режима им, най-често отиваме преди обед към 10 ч. и стоим до към 12 ч. Опитваме се някой от нас да ходи веднъж на две седмици. Оборудвахме един методически кабинет и там провеждаме срещите си с децата. Относно комуникацията в началото децата искаха да се гушкат непрекъснато, бяха по-необуздани в желанието си да сме заедно, но вече можем спокойно да седнем с тях, да почетем приказка или да си говорим съвсем естествено. Още в началото се разбрахме, че ние сме техни приятели и много ги обичаме, но не сме техни майки. Трябваше да поставим тази граница, за да няма в последствие напразни надежди и разочарование.

Разкажи ни повече за работилницата ви, какви цели преследва и как ги осъществява?

Освен посещенията и работата с децата, организираме и разни тържества и дискотеки. Наскоро бяхме се разбрали с едни деца от Полски Тръмбеш да направят курс по хип-хоп в дома, те дори идваха няколко пъти, но не успяха да се разберат с директорката. Организирали сме им куклен театър, водили сме ги на цирк, правим разходки.

Общо взето се опитваме да ги извеждаме колкото се може по-често от тяхната среда, защото те са като капсулирани в това село, имат комуникация с един ограничен кръг от хора. За тях всеки един контакт е важен - разширява кръгозора им и ги надгражда.

Едно от нещата, които задължително правим всяка година, е летуване край Петропавловския манастир. Там има две бивши ученически станции, които действат като хотели. Собственикът им е член на нашата организация и всъщност предоставя безплатно нощуване. Останалите пък осигуряваме храната, транспорта, който между другото е изключително скъп.

Миналата година ги запознахме с полицаи, които ги возиха в патрулката и пускаха бурканите. Това беше невероятна атракция за децата. Особено малките момченца много се впечатлиха. На тазгодишната екскурзия ги заведохме още на конната база в Арбанаси, направихме и обиколка на манастирите в селото. Тази седмица ги заведохме на посещение в пожарната във Велико Търново.

Изградили сме си като традиция веднъж месечно да празнуваме рождените дни на всички деца, които са родени през месеца. Купуваме торта, музика, балони, понякога водим и аниматори.

Тези деца порастват, тръгват си по пътя и нямат нито една снимка от детството си, не празнуват рождени дни. Сега вече всички чакат с нетърпение месеца, през който ще празнуваме, имат си поименни албумчета, в които събират снимки от различните празненства и места, където сме ходили.

Липсват им обикновените малки неща от живота, каквито няма в дома.

Да. И ние се опитваме да им ги дадем, да ги впишем в реалния свят. Например, като ги доведохме в Търново за първи път, пресичането на улица беше голямо събитие за тях. Или пък когато ги заведохме на пицария за първи път, се учудиха, че могат да си сложат кетчуп и майонеза върху пиците. Тези дребни неща нашите деца са ги приели за съвсем естествени, но за децата без родители те са впечатляващи.

Имаме прекрасни моменти с децата, вчера например едно русо сладурче ме хвана за ръката и ми каза: "Аз нямам мама. Тя избяга", зачудих се какво да му кажа, освен че си има много приятели, а то се съгласи и се зарадва.

По какъв начин се финансирате?

Изцяло от членски внос и благотворителни базари, които се организират два пъти в годината - около Великден и Коледа. На тези базари предлагаме стоки, изработени изцяло от нас или от наши съмишленици. Всеки прави каквото може: един може да шие - шие престилки, друг може да лепи - прави декорации от шишарки например. Работим с естествени материали и правим неща, които не са скъпи като производство, а като време, което се влага в изработването им.

Къде се провеждат тези базари, къде излагате продукцията си?

Коледният базар е в мола, защото е закрито и има най-голяма посещаемост, а великденският базар е пред пощата или пък отново в мола, защото там имаме подкрепа от управата.

Значи се ползвате със съдействието на Общината, на различни институции...

За Общината... На миналия базар си платихме мястото за щанда като всеки търговец. Но е така, гледаме да сме коректни във всичко заради това, което правим. Като цяло срещаме разбиране.

А какви пречки срещате при дейностите си за дома?

На първо място транспортът е голяма пречка за нас, много е скъп и ме боли сърцето, като знам, че същите тези пари могат да се оползотворят за много други неща. От друга страна ми се струва, че директорката на дома Светла Петрова - Цонева приема нашите дейности за даденост и не полага кой знае какви усилия, т.е. не ни пречи, но не ни и помага.

Например ние се стараем да въведем някакви елементарни неща в дома - децата там нямат четка, нямат паста за зъби, нито лични кърпи. Цялата група ползва една и съща мръсна кърпа. Правили сме много акции за събиране на дрехи и сме ги закарали в дома, но децата ги обличат с парцали. Дрехите, които сме занесли, седят по чувалите (или не?), персоналът по една или друга причина не иска да ги подреди по шкафовете, защото не им се занимава. Дори им предложихме ние да ги подредим.

Разбира се има и много съвестни възпитатели, с които сме в прекрасни отношения и на които разчитаме. При посещението ни в пожарната тази седмица, пожарникарите казаха, че децата от дома са много по-възпитани в сравнение с други ученици, които се водят там.

Какво ти коства да се грижиш всеотдайно за своето дете, все пак си още по майчинство, и същевременно да отделяш време и за деца, които няма на кого да разчитат.

В началото исках да взема всички дечица вкъщи и всеки път, като се прибирам оттам, обгрижвам още повече своето дете. Сякаш искам в по-голяма степен да й отдам внимание, за да компенсирам това, което липсва на децата от дома.

На тях им липсва мъжкият модел на подражание, възпитателките са само жени, затова се опитахме да привлечем и мъжете си към каузата. Те обаче предпочитат да помагат с транспорт, с някакви ремонти, отколкото да имат пряка комуникация с децата. Тежко им е и по-трудно биха се справили.

Не е лесно това, с което се занимаваме, но по някакъв начин се чувстваме полезни.

С какво мислиш, че се различаваш от другите хора, какво в повече притежаваш в характера си, за да се захванеш с благотворителна дейност от такъв вид?

Аз съм широкоскроен човек, някак съм по-толерантна и позитивна. Винаги търся хубавите неща в действията и помислите на хората. Може би на моменти това звучи наивно, но по презумпция винаги търся доброто, а не конфронтацията. Вярвам, че положителната нагласа ще доведе до положителни емоции и случки. Не знам дали се различавам от другите, но това е правилният модел на мислене за мен самата.

Със сигурност е отличаващо, имайки предвид, че на много хора не им е хрумвало да направят нещо такова.

Всъщност от край време се занимавам с подобна обществена дейност. Чисто егоистично трябва да си призная, че се чувствам добре от свършеното, харесва ми начинът, по който ме кара да се чувствам.