Галина Данкова – майка, жена, поетеса... Човек!
Фейсбук / Галина Данкова
Отивайки на среща с Галя и идея си нямах, че цялото " дежурно планирано" интервю ще се превърне в една сърдечна среща, на която не просто ще науча историята на една грижовна дъщеря, вярна съпруга и всеотдайна майка, а ще се докосна до лъчистата душа на още едно човешко същество, чиято мисия на този свят е да раздава с шепи любов, за да получи двойно повече. И то не за себе си, а за своя единствен 9-годишен син Преслав, на когото му предстоеше поредна операция на тумор в мозъка. (Вчера детето е изведено от реанимация, целият тумор вече е отстранен и прогнозите на лекарите за бързото му възстановяване са много добри – бел. ред.).
Та за Галя... Поводът да поискам среща с нея е първата й мини-стихосбирка, в която е включила 15 избрани свои стихове от стотиците написани. "Чешитското" при нея е начинът, по който решава да разпространява поезията си, начинът, по който реагира на "нормални" ситуации, силата за живот, често определяна от някои "слабоволеви същества" като "лудост"... Все едно – Галя е уникална, широко скроена жена, с богата душевност и емоционалност и най-важното: Умее да обича хората – чистосърдечно и без задни мисли – отношение, от което много хора в наши дни са "оперирани" и което отдавна е "Червената книга". Срещата ми с Галя бе запомняща се... Поради своята богата чувственост и едно непрекъснато неспокойство на поетичната й душа, тя не се вмества в рамката "въпрос-отговор". Жаждата й да изкаже всички урагани, бушуващи в душата й, извира спонтанно и естествено. Затова оставям на вас, скъпи читатели, да се докоснете до майката, жената, поетесата и... Човека Галина Данкова – такава, каквато успях да я "хвана". А, който иска повече... Тя не отказва приятелства... Когато са от сърце...
... Отдавна се опитвам да постигна нещо, защото и аз го чувствам като признание. Имам и разказчета. Публикувала съм в популярен сайт за млади и все още неизвестни автори. Иван Захариев, зам.-главният редактор на "България днес", беше приятно "потресен" от това, което прочете от мен. Безбожно мил човек. В социалната мрежа ми писаха, че искат да използват и да публикуват мои стихове. Ама, разбира се! Щом има моето име отдолу - защо не?!, започва Галя...
Колко стихове си написала?
Много... Аз си правя хронология за публикуваните в сайта, за който споменах - брой харесвания, оценки, коментари.... В една тетрадка са над 700 до момента, като от август насам не съм попълвала хронологията. Иначе пиша постоянно от 16-годишна. Всеки ден пиша по един-два нови стиха. Но от 14 октомври до сега имам само 2-3. Аз не се радвам на парфюми и на шампоани. Мои приятели вече ми подаряват само тефтери.
Галя наизвади купища тефтери и тетрадки от последните 2 години, които наистина ми "събраха" очите и сърцето ме "смъдна", за което тя ме предупреди. :)
За какво обичаш да пишеш?
За това, което ме е впечатлило. Има автори, които силно ме респектират, защото не мога да бъда на тяхното ниво. Всъщност не мога да бъда на ничие ниво, защото не мога да имам ничия друга душа - хубава, лоша - моята си е моя. И това съм аз - естествена, искрена, истинска. И приятелите - познати и непознати, ме приемат такава, каквато съм, което ме прави много щастлива и ме кара да се раздавам в творчеството си още повече за тях. Иначе ми харесват и ме грабват простичките думи, с които се казва всичко - това е истинската поезия.
Има ли конкуренция сред вас, поетите?
Имам много предложения за приятелство в социалната мрежа Фейсбук, но с условието да е тайна. Защо?! Защото съм била конкуренция! В поезията не може и не бива да има конкуренция. Как бих могла да съм? Мога ли да взема душата на някого?! Има други, които не робуват на такива глупости, но, въпреки всичко, съществува завист, че на някого нещата са харесвани повече, отколкото на друг.
Ти пишеш още от ученическите години - какво "взриви" емоциите ти и те провокира да изразяваш по този начин своето "Аз"?
Аз съм дете на възрастни родители и нямам нито брат, нито сестра. Чувствала съм се неразбрана и това е много лошо. Вярно, глезена съм, "момиченцето на тати" откъм домакински неща. Но за душевния си комфорт никога не съм имала разбиране. В училище ме водеха "осиновена", после ми викаха "дебела" - никога не са се застъпили за мен, да ме успокоят. Вечер се прибирах от училище, хапвах... "Днес двойки имаш ли?" - "Нямам.". "Лягай да спиш, че сутринта не можеш да станеш" - това е. Нито "Как си?", нито "Какво стана днес?", нито някаква случка - хубава, лоша... няма такива неща. В един момент всичко ми се натрупа и трябваше някъде да избие. Седнах и на един лист написах всичко, каквото си мисля и чувствам. Нещо от сорта на болки, сълзи, прах... нищожно, рутинни думички. Но много ми олекна и това ми хареса.
Цялата ми идея и усещане бе, че не мога постоянно да трупам в себе си. Опитах с музика - слушам всевъзможни стилове. Да, разтоварва ме частично и временно, докато заспя. Тогава, в тишината, всичко те "напада" отново. Опитвала съм се да пиша есе, да разкажа случката, без диалози, да опиша нещата като чувства. Опитах да напиша и разказ, но не се получи. Затова реших, че чрез стиха точно описвам какво мисля и чувствам без дори да споменавам проблема. Ако правиш това, някой може да се отегчи. Така говориш за нещо, което изпитваш, без да казваш какъв е случаят. И можеш да бъдеш истински и себе си. Само по този начин можеш да спечелиш истински приятели. Аз не мога да си "смуча" от пръстите.
Покрай сина ти се е наложило да видиш и изпиташ много болка и майчина мъка? Това как се отрази на писането ти?
Когато започнах да се срещам с мъката по болниците - навсякъде инвалидни колички с деца, които не могат да ходат, да говорят... абсолютен крах отвсякъде, все едно си във филм на ужасите. Не трябваше да плача и синът ми и другите да ме виждат. Затова започнах да се самоиронизирам. Тогава пак думичките ми помогнаха. Когато излееш чернилката от душата си на белия лист, ти олеква и се чувстваш по-добре.
Донякъде е проблем, че много еднакви думички вграждам в стиховете всеки път. И дори стихът да не е един и същ, всеки път те присъстват. Пейо Яворов е "моят" поет и стихотворението "Нощ" ми е любимо. Аз съм завършила паралелка с разширено изучаване на литература и история. Тогава класният ни обясни на прост, "туземски" език за всички чувства и настроения, с които е пропито това стихотворение. Емоции, които най-вероятно е изпитвал и поетът, за да ги предаде на читателя.
Това стихотворение ме провокира, влюбих се в него и започнах да си обяснявам много неща. Затова нощта почти винаги присъства в моите стихове. Написах и за Преслав (синът на Галя - бел. ред.) и го публикувах на страничката му във фейсбук, а той се радва, когато се увеличават хората, които я харесват. И не, защото е дете - всички деца са хубави, кой е казал, че моето е най-хубавото? Целта беше да пленим повече хора и да ни пожелаят успех на операцията, която му предстои. Цялата идея бе тази. И накрая на стиха пак написах , че "няма ден и няма нощ" - ето пак, същите думички, но в различен контекст.
Какво мислиш за любовта?
Някои пишат предимно за романтика и любов. Да, любовта е хубаво нещо. Да, ще спаси света и до голяма степен го спасява - виждаме го в живия живот. Има обаче различни видове любов - към детето, към жената/мъжа, ако щеш дори към книжарски материали (смее се). Аз обожавам да си купувам и да ми подаряват тефтери, вече казах, защото знам, че в тях ще напиша следващите си хубави стихове.
Как усещаш, че те приемат хората в това амплоа?
Един от многото хора, с които контактувам във фейсбук, ми бе казал, че "виртуално всеки обича". Уникално, приятно изненадана съм от хората, с които се срещам - в София, вкл. и в Търново се оказа, че имам фенове, за които незнаех. За 100-тината книжки, които изпратих (нищо, че са принтирани и нямат "вид на изглед" - просто печатани думички) получих много топли обаждания. Аз си давам телефона, защото, ако ми се наложи да отида в някой град, да се срещна и да видя тези хора, а и те да видят "как обичам виртуално" и как - на живо. Много топли, много сърдечни хора. И не само, когато ми помогнаха за майка ми, го разбрах. (наскоро майката на Галя почина – бел. ред.) За нито един от тези, с които съм се срещнала, видяла или контактувам упорито в социалната мрежа, не мога да кажа, че не става. Двете операции на майка ми бяха минали и бяхме в София със сина ми за ядрено-магнитен резонанс. Бяхме "гладни като пушки". Добре, че бяха Таня и Яна - дадоха ни 5-6 кутии храна. Не, че нямахме възможност да си купум нещо минимално, но нямаше така да се нахраним. Ето това са приятелите – да са до теб и да те подкрепят в момент на нужда!
Повече добри или повече лоши хора има?
Повече мили и сърдечни. Дали са добри или лоши не мога да ги изпитам, защото не живея с тях. Но определено са много мили. При последното ни ходене до болницата в София се срещнах с петима и всичките са влюбени в моя син. А, за да преодолеем проблема му, е нужна любов. Той самият я дава и затова също получава. И в училището му ми казаха, че е много сензорен. Виждам как се "лепва" на хората. Понякога подхожда с респект, срамежлив е. Ако дойде някой за 3 часа, той 2 часа ще се срамува. Виждам, че отвътре съществото му крещи да прегърне човека, но не прави нищо. Докато се отсрами, човекът вече си тръгва. А при теб не беше така - "хвърли ли се" отгоре ти? Значи детето те усеща като позитивен и отворен човек. Ти си една мила, добра и детска душичка.
В този ред на мисли Преслав много се гордее с мен. Ходихме в Европейския център да четем стихове ми. Зададоха ми въпроса защо пиша за материалното и душевното, визирайки стихотворението "А кой ли мене ще обича?" Това е любимият ми стих и с него аз казвам: "Хей, много те обичам!" Ако махнем материалното, страхувам се от това, че хората приемат обичта като нещо мимолетно.
Това ли те плаши?
Неразбирането е най-плашещото. Любов, под една или друга форма, съм имала от родителите си - не съм била гладна, жадна, на пътя, незавита... Но тази любов, откъм разбиране - да те попитат как си, ако те боли нещо; къде те боли... Няма такова нещо. Виждам го и покрай сина ми... Всичко е до чувства, до разбиране и до диалог. Няма ли го диалогът в тия овълчени времена, сме загубени. Така че не само любовта, но и разбирането е важно...
Ти приемаш ли се за чешит?
О-о-о-о... (смее се дяволито), в някои отношения - да... Абсолютен чешит! Все по-често си мисля, че започвам да ставам "особен човек" или, както казват даже "чапрашък" (жаргонен израз - заплетен, неясен, забъркан, сложен - бел. ред.). Аз не вярвам на снимки. Вярвам на думите, на това, което си казваме и на това как си го казваме. Две или три неща ми написа като коментар под мои стихове едно момиче и ми запали сърчицето. Не говоря за стихове, а за обръщения, за отношение към мен. И в един момент си казах: "Това е истинско богатство! Къде спах, та не те намерих досега за приятел?" Отговорът беше: "Ние никога не можем да бъдем приятели. Ти пишеш стихове и аз не мога да ти бъда приятел, защото сме конкуренция." Мале... като откачих... Ок, ела, извади ми душата... Аз съм чешит за тези работи! Не мога да съм конкурент никому - или оценяваш душата ми и ставаш мой приятел, и имаш мои стихчета, частичка от сърцето ми, или те отсвирвам и блокирам.
Кажи ми за първата ти мини стихосбирка...
В книжката, която сама си "издадох", има само 15 стихотворения. Принтирани. Нямах възможност да направя мини стихосбирката си красива, "облицована", с картинки, но я адресирам лично за човека и му я изпращам по пощата, безплатно. Правя го, защото искам този човек да проумее, че го обичам като приятел. И не го приемам само за "читател, който е видял нещо в моите стихове", а пък да не се знаем. Няма такъв филм. Всичко се адресира до човека.
За какво мечтаеш?
Мечтата ми е в следващата стихосбирка (дай, Боже всичко да мине добре с детето ми!) да включа 30 стихотворения. Пак ще е принтирана и пак ще е подарък за всички. Разбрала съм едно: Когато имаш дарба, не се опитвай да печелиш от това нещо (аз пилея луди пари за препоръчани писма с обратна разписка), но не мога да взема пари от приятелите си за нея. В началото започнах да пиша мини стихосбирката на ръка. Първите 10-20 са точно такива - написани и дадени.
Обожавам да пиша, но в един момент много хора пожелаха моя книжка. И то хора, който не просто са отбелязали едно грубо "харесване" и, хайде довиждане, а защото са ги чели старателно, опитали са се да вникнат в това, което изразявам чрез тях и са коментирали. Една дама ми отказа с думите: "Когато направиш някъде представяне, да прочета за тази книжка, аз ще я взема." Друга ми отказа, защото книжката нямала цена. Защо да има цена?! Сърцето ми цена има ли?! Имала съм възможност, принтирала съм я, ще ти я подаря, щом те обичам - защо не?! Пари винаги са нужни - днес ми ги даваш и утре си отиваш. Какво печеля от тебе? Нали си отиваш? Дали ще ми пишеш на оная машина (компютъра - бел. ред.) или не - какво от това? А приятелят остава за цял живот!
Поезията ли е връзката ти с хората?
Поезията е всичко, което ме свързва с хората! Ама моето "мене си" свързва с тях. Старая се да бъда оптимист, макар че нямам нито един весел стих. Питат ме защо не пиша нещо весело... Е как да си "смуча" от пръстите? Но, когато се замислих колко много обичам "онзи екземпляр ей-там, малкия" :) (посочва сина си), и като се замисля колко много означава за мене, си казах: "Защо пък да не напиша нещо оптимистично?" Нали му желая само хубавите неща?! Не, че на другите не го желая, но, когато ми е подтиснато и ти пожелая много любов, няма да го почувстваш със същия заряд, с който извира от сърцето ми.
Въпреки, че кошмарът е в пълна сила - излизаме от едната болница с майка ми, влизаме в другата със сина ми - нямаш време ти да умреш... Грозна приказка, но факт! И за огледалото не ти стига времето... В такива моменти ми е достатъчно да прочета едно: "Обичам те" и се раждам...
Океан от думи, изразяващи болка, страхове, надежда, вяра, обич, човечност... Галя е като вълните – може така да ти говори, че гласът й да те носи на повърхността леко и приспивно; може да бъде опустошителен тайфун и да завихри не само огромни вълни, но и най-дълбоките кътчета на заспали души... Вярва обаче, че силата й е в обичта, приятелството и родния дом...
Моят дом
Таванът е търпението. Стените са любовта.
Образува дома ми - живот и подът, по който стъпвам. Основа.
Килим от пъстри мисли. Тапети - декор необходим.
Това са моите спомени - не съм ги сменяла от години.
Сънища в легло от нощ. Тъмнината - страх и тишина.
Светлината - ново чувство, усет свеж, мечтан...
А Душата - стихове искрени, кристално чисти.
Възглавница - нежен затвор на всички дневни небивалици.
Щом глава положа на нея, започват да валят сънища - измислици.
Това е домът ми. А вратата входна, често ползвам и за изход.
Както е в сърцето ми, когато приятел нарани ме...
Галя е и инициатор за създаването на страница във Фейсбук "Да спасим неврохирургията "Св. Иван Рилски" в град София". Това е най-малкото, което може да направи за благодарност към лекарите-професионалисти, благодарение на които детето й е живо и вече (дай, Боже!) здраво!
