Вход | Регистрация

Лариса Илиева: "Повечето българи гледат на картините като на декорация, а не като на послание"

Лариса Илиева: "Повечето българи гледат на картините като на декорация, а не като на послание"
Снимка: Север.бг
Лариса Илиева е завършила факултета за изобразителни изкуства на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1996 година. Участвала е в национални изложби с групата на търновските художници и до момента има няколко самостоятелни изложби. Показва картините си и в чужбина – Португалия, Италия, Русия.  

Срещнахме се с една художничка от Велико Търново, която преди години решава да раздели живота си между Франция и България. С нея си поговорихме за съвременното изкуство, за любовта и още нещо...

Разкажи на читателите на Север.бг за техниката ти на рисуване?

Доскоро стилът ми на рисуване бе доста класически. Работих с пастелната техника и рисувах голи тела, портрети, натюрморти и пейзажи. След като отидох в Париж, постепенно промених изцяло концепцията си за изкуството. Рисувам с акрил и туш. Конкретизирането на детайлите правя с туш. Използвам и колажи от различни материи - пластически, текстилни, хартиени. Това е съчетание на реално и абстрактно. Сега много ме интересува тази тенденция - да правя абстрактна композиция, като тя да не е съвсем абстрактна, ами да има и някакви реалистични обекти, които фактически да са и препратки към неща от минали периоди на изкуството.

От кои автори черпиш вдъхновение и как определяш стила си?

Обичам периода на Ренесанса и този преди него. Тези автори са близки до сърцето ми и много ме вдъхновяват.

Днес всеки творец създава отделно направление. Няма единен стил, който да е обединяващ. Но всеки, колкото и смешно да е, напомня за нещо, което е било в миналото. Това е интересното, защото фактически се оказва, че няма нищо ново под слънцето.

По-рано, по времето на класиците, са се рисували митологични и исторически композиции и всички са се движели в тази насока. Появили са се импресионистите, които са направили революция в изкуството, като са започнали да използват чистия цвят, нанасяйки го напълно свободно върху платното.

А сега няма такива сътресения. Дори да започнеш да рисуваш с яйца или да мажеш с кал по платното, никой няма да дойде и да каже колко некадърен художник си. Напротив, даже може да предизвикаш интерес, стига да си извел докрай концепцията, която искаш да предадеш на зрителя.

Това дава една страхотна свобода на самите автори да експериментират. Обаче тази свобода като че ли малко сковава и плаши.

И тук, предполагам, е мястото на критиците. Има ли адекватна критика днес в България?

Истинска и професионална критика няма и това е основен проблем. Навремето, при социализма, не че правя реклама на този период, имаше доста критика.

А сега всеки, който направи изложба, е много талантлив. Смешно е, че при откривания на изложби се четат формални текстове, помпозности, които може да се прочетат пак след две седмици на следващата изложба. И всичко тъне в една лъжлива формалност, която много потиска. Това не дава и тласък на художника да се развива.

Важно ли е изкуството и доколко ние, българите, сме жадни за него? Смяташ ли, че тук сме отворени към съвременното изкуство?

Според мен всичко зависи от традициите. Изобразителното изкуство, както всичко друго, се развива със страшно бавни темпове в България. Заради сковаността на манталитета ни... На нас отначало ни е казано, че не сме творци и затова не се развиваме.

В момента в България нещата идват с много голямо закъснение. Тези графити, които се появиха по улиците, и които виждаме най-вече в София, се правеха преди много време в крайните и опасни квартали на Ню Йорк. Това беше протест на хората, които живеят там - начин да заявят за себе си.

По никакъв начин не можем да свържем графитите нито с наши предходни периоди в изобразителното изкуство, нито пък с начина ни на живот. Ние никога не сме имали тези проблеми, които е имала Америка с върлия си капитализъм. Това е поредната имитация.

Историята около Паметника на съветската армия ми беше доста интересна, следях я по интернет. Ето едно концептуално съвременно изкуство. Появиха се хора, които искаха по някакъв начин да провокират обществото, но в никакъв случай да се подиграят на историята. Просто искаха да покажат - "Ето това бяха вашите герои, а Батман и Супермен са нашите".

Защо да не кажем, че това са съвременните герои, които също спасяват хора, които също мислят доброто на човечеството, които искат да ни освободят от някое отрицание. И това аз наричам изкуство. Това бе една положителна провокация към обществото и то много добре изпълнена.

Аз лично смятам, че е по-голямо кощунство да промениш старата българска фолклорната традиция и да я превърнеш в поп-фолк.

Все още не сме готови за съвременно изкуство?

Защо не сме готови?! Защото в училищата и в академиите е важно да те научат да рисуваш добре технически. Но това не е достатъчно. Картината - това е съвкупност от мислене, образование и доста добра информация.

Тук академиите подготвят занаятчии, а не автори, които са в крак с времето. Аз не виждам как може да стане това, освен ако тези български млади автори не са учили на Запад.

От друга страна, самите колекционери и галеристи, според мен, са твърде консервативни и не искат да експериментират, това също оказва влияние.

В България няма традиции. Дори и да имаме, те не се доразвиват. Винаги е нещо видяно отнякъде, привнесено и дори е изпълнено не както трябва.

Откъде идва това, от нас самите ли?

Да, от самите хора, които в момента просто са се оставили на течението. Повечето гледат на картините като на декорация, а не като на послание. Казват си - искам да си купя картина, ама я да видя дали ще подхожда на дивана. Няма го колекционерския привкус, че е излязло нещо ново и интересно, в което може да се инвестира, за да може то да се развие.

Не може да са чак толкова зле нещата, трябва да има светлина в тунела!

Има светлина, появява се. Но много бавно ще се случат нещата...

Как отиде във Франция?

Завършвайки Факултета по изобразително изкуство към ВТУ, имах няколко самостоятелни изложби тук, в България. Не ми беше достатъчно и търсех начин за някаква връзка на Запад.

През 2002 година участвах в изложба с конкурсен характер в Италия. Това бе моята първа изява в чужбина. Една французойка, която организира изложби, свързани със сухата пастелна техника, ме забелязала и ме покани за участие в техни инициативи. Включвах се няколко години и получавах по някоя и друга награда... Картините ми се продаваха, което бе добър знак.

През 2007 година ме поканиха и заминах за Франция. Това бе една моя много голяма мечта. Обиколих няколко френски града в Нормандия, запознах се доста художници. В същото време се появи моят бъдещ съпруг - Николай Панайотов. Той също е художник и с него се познавахме от преди. Обменяли сме идеи на по чаша кафе или чай, но нищо повече. Франция се появи тъкмо навреме, защото беше назрял моментът, в който трябваше да реша дали да продължа да се срещам с този човек.

Когато се прибрах в България, осъзнах, че имаме доста общи неща, макар той да е с 16 години по-голям от мен. И така след две години решихме да се оженим. Оттогава през зимата живеем в Париж, а летата прекарваме в България.

Франция ми даде много, тя ме разкрепости. Даде ми тази голяма информация, която получих от големите й музеи, от самата култура и цивилизация. Неусетно се промених и това провокира една революция в работата ми, като се обърнах към съвременното.

Как рисуваш? Трябва ли нещо да те вдъхнови в началото?

Сядам пред платното и ръката ми започва да работи абсолютно интуитивно, с настроението, с което съм в момента, и това, което усещам. Дори не влагам никаква мозъчна дейност. Това е първият етап от създаването на картината и представлява една чиста абстракция, нахвърляне на цветове. И понеже не съм художник, който да работи "а ла прима", това нещо остава да отлежи известно време. След ден-два сядам пред платното и идеята сама идва и от абстрактните петна започвам да извличам нещо конкретно. Тогава може би вече дадената абстрактна композиция ме насочва към нещо, което ми е интересно.

Може би има някаква музикалност в картините ми, но не си пускам музика, докато работя. Не се нуждая от някаква специална обстановка, за да рисувам. Аз работя по малко, но всеки ден, дори и днес работих върху една малка картина.

Всеки път, сядайки да рисувам, аз мечтая за нещо ново и интересно, което не съм правила досега. 

Как съжителстват двама художници?

Нашата връзка, мисля, че е доста хармонична, не само професионално, в споделянето, но и в житейски план. Аз се чувствам комфортно със съпруга си, защото той ме разбира, когато искам да рисувам цял ден. Може би, ако не беше и той художник, нямаше да може да разбере защо картината изисква време и отдаване.

Иначе при нас има такава тенденция - сутрин винаги закусваме заедно, сядаме пред неговите или пък пред моите картини и започваме нещо като малък конферанс, като споделяме взаимно мнението си за тях. Не е задължително да се съобразим с това, което си казваме, и ако е критика, да направим промяна.

Когато започнах новата тенденция в картините си, преди година, той напълно ме подкрепи, защото това бе нещо различно и защото виждаше промяната. Аз смятам, че имам късмет с човек като него до себе си, защото можеше да има конкуренция между нас. Щеше да е проблемно, ако правех неща, каквито и той прави.

Живеенето с такъв човек само ме обогатява и вдъхновява. Съвместното ни съжителство ме е тласнало към промяна.

Какви са бъдещи ти планове?

За французите е важно да бъде представен автор с богата биография. За съжаление аз имам една скромна изложба в Люксембург и нищо интересно около мен. Но в Париж се намери галерия, която преглътна моите неизвестни изложби в България и, предполагам, ще ме покани.

Със съпруга ми тази година имахме участие в Америка. Там времето не беше пропиляно само в разходки. Местна галерия прояви интерес към мен и ме увериха, че съм в списъка на художниците, които ще бъдат поканени в бъдеще да направят изложба там.

Така че има някакво раздвижване около развитието ми на по-високо ниво. На 27 март ще открия самостоятелна изложба в софийската галерия A&B Gallery.

Имам какво интересно да покажа на хората и да ги провокирам по някакъв начин.

Мислите ли със съпруга си да се върнете в България?

Това е много болезнен въпрос в нашето семейство. Има едно объркване. От една страна тази територия е интересна и на практика съвременното изкуство не е така развито и си казваш - няма конкуренция, защо да не остана тук, в България, и да стана номер едно? От друга страна, това те потиска и те привличат местата, където я има истинската конкуренция, където наистина, ако направиш изложба в голяма галерия, тя ще те придвижи нагоре в кариерата. В България обаче има невероятни възможности да се твори, да се създават големи неща, но няма удовлетвореност от резултата, защото липсва критика.

България е интересна за мен като място, където да творя. Природата тук ме вдъхновява и се чувствам спокойна, защото близките ми са тук.

Смяташ ли се за чешит?

Може би проблемът е там, че не се смятам за такава. Мисля си, че ако имам високо мнение за себе си, че съм интересна и правя някакви уникални неща, това няма да е добре за моето изкуство. Човек винаги трябва да е поне малко нещастен и неудовлетворен, за да търси и прави още по-стойностни и качествени неща.

Какъв съвет би дала на хората, които се страхуват да се впуснат в мечтите си и да ги последват?

Да бъдат най-вече себе си. Предполагам, че всички го казват, но то е много важно. Първо осъзнаваш какво си ти, какво искаш от себе си и след това го постигаш с много упорство и труд.

 

__________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg



Докладвай за нередност в статията
Добави коментар