Миналата седмица публикувахме интервюто с Франсишку Назаре. Днес ще ви запознаем с бразилката Мария ди Лурдес Паниягу. Тя е в България е в рамките на проекта за сътрудничество между португалския културен институт "Камойнш" и университетa в Сао Пауло.

Разговорът ни с бразилката беше доста емоционален.

Филмът „Годината, в която моите родители заминаха в отпуска” на Као Хамбургер, който гледахме току-що, ме развълнува много. В него се разказва за едно малко момче, оставено от родителите си в еврейски квартал през 1970 г. по време на световното по футбол. Тогава в страната има военен режим...

Да, точно така. Филмът представлява много важна част от културата на страната. По време на режима на военна диктатура футболът, освен много силен елемент от културата на Бразилия, е бил и механизъм за отчуждаване на хората от реалността. Този филм представя съвсем ясно ситуацията тогава. Емоциите на всички са насочени към футбола, но тогава се случват и други неща в живота.

Разкажи ми малко повече за останалите филми. По какъв начин направи подбора?

Основно в избора ме водеше желанието да покажа бразилската културата и идентичността на бразилеца, непознати до този момент.

Много цветна идентичност...

Да, но въпреки всичко, тези филми не бяха достатъчни, за да се покаже истинският образ на бразилеца. Бразилия е една от най-мултикултурните и етнически разнообразни нации в света. Хората там сме много разнообразни в културно и в езиково отношение.

Аз видях, че бразилецът е експанзивен, весел и отворен човек...

Това ме прави щастлива. Виждам, че все пак съм си свършила работата.

А наистина ли сте толкова религиозни?

Да, но дори и в религията си, ние имаме голямо разнообразие. Католицизмът е доста разпространен, даже би могло да се каже, че по-голяма част от бразилското население са католици. Но има много голямо разнообразие от други религии. Има протестантство, кардесистки спиритизъм и други. В Сао Пауло има църква, а в нея се намира една голяма зала за обети и обещания. Там може да се види огромно количество от предмети, оставени при обети. Снимки, истории... Много често се случва хората да ходят там и да се молят. Те обещават някакви неща, ако молитвата им се сбъдне.

Всичките тези предмети постоянно ли са там?

Да. Е, разбира се от време на време се подновяват, защото може да дойде момент, в който няма да може да се влиза вътре. Има и зала, в която се пазят восъчни предмети. Ако например някой боледува и болестта е в областта на главата, човекът се моли на Светата Дева от Апаресида и след това, за да се излекува напълно, отнася със себе си една глава, направена от восъка на свещите. Могат да се видят глави, крака, всякакви човешки части, направени от восък.

Вие, бразилците, само в храмовете ли се молите?

Ние непрекъснато се молим в къщите си и веднъж седмично ходим на църква. Ето нещо много разпространено - ако се молим за някого трябва да запалим свещ, висока колкото е ръстът на човека. Ако човекът е 1.80 м, трябва да купим свещ, висока 1.80 м.

От колко време си в България?

Във Велико Търново съм вече трета седмица, предстои ми още една седмица в София и се прибирам у дома.

Харесва ли ти тук?

Да, много.

По какво се различават българите от бразилците?

Мисля, че бразилците сме доста по-емоционални, а българите са малко по-резервирани и затворени. Но това не означава, че те не се отдават с цяло сърце във взаимоотношенията си помежду си.

Разкажи ни за себе си, за семейството ти...

Щастливо омъжена съм и имам син. Но, за съжаление, не ми остава много време за тях. Работя много и почти нямам свободно време.

Кой взема решенията у вас?

Ами аз (смее се). Даже, в повечето случаи решенията, които вземам, не подлежат на обсъждане. Ето например, така стана и с идването ми в България. Прибрах се една вечер в къщи и казах: „Заминавам за България”. И това беше.

Такива ли жените в Бразилия? Твърди и решителни като теб?

О, не! Малко са тези жени. Основният проблем е ниското ниво на образование в страната ни.

Какво ще кажеш на нашите читатели?

Да не спират да слушат сърцето си и да не се страхуват да показват чувствата си!