Вход | Регистрация

Румяна Стоянова: Реша ли да направя нещо, няма какво да ме спре

Румяна Стоянова: Реша ли да направя нещо, няма какво да ме спре
Снимка: Север.бг
Румяна Стоянова завършва керамика в Средното специално художествено училище за приложни изкуства в Троян. След това заживява във Велико Търново, където след време се задомява. Привлечена от занаята на съпруга си, тя „загърбва“ грънчарството и се влюбва в дърворезбата. Вече 15 години тя резбова красиви ажури и масивни пана в ателието си, намиращо се на Самоводската чаршия.  

Продължаваме поредицата, в която ви запознаваме с интересните майстори от Самоводската чаршия в старата столица. В днешното ни интервю ще ви срещнем с талантливата дърворезбарка Румяна Стоянова.

 

Кога разбрахте, че имате художествени заложби?

Историята е дълга. В детската градина съм играла балет. След една година опити, разбрах че няма да стана балерина. В първи и втори клас свирех в руския мандолинен оркестър, но се разбра, че и музикант няма да стана. И тъй като половината ми тетрадки бяха изписани с домашни и работа в клас, а другата половина бяха изрисувани, мама реши да ме прати в Пионерския дом на кръжок по рисуване, за да спра да си рисувам по тетрадките. И така някъде около 10-годишната си възраст разбрах какво ми е призванието всъщност и какво искам да правя. И след 7-и клас учителката ми в Пионерския дом Тинка Иванова ме подготви за Художествената гимназия в Троян.

А откъде сте?

Аз съм родена в Левски. Първите си 13 години съм живяла там.

Как стана така, че дойдохте да живеете във Велико Търново?

Бях в 7-и клас, когато ме доведоха на екскурзия да разгледаме града. Влюбих се в него веднага, след като видях накацалите къщички, атмосферата и музеите тук. Аз не обичам равни и еднообразни градове. Скучни са! Като се върнах вкъщи, знаех че, каквото и да уча следващите години, след това аз ще живея в Търново. Нямаше и няма друго място, където искам да живея. Приеха ме в Художественото училище в Троян. Учих 5 години там и след като завърших, дойдох тук. Беше немислимо да се върна в Левски. В началото беше много трудно. Майка ми беше твърдо против това нещо. Тук стоях седмица или две при една приятелка, докато си стъпя на краката и си намеря квартира и работа.

Какъв път изминахте, докато влезете в това ателие?

Била съм какво ли не - сервитьорка, барманка, леличка в детска градина, продавачка. Мога да кажа, че няма срамна работа, ако искаш да се издържаш и да имаш някаква самостоятелност, за да не стоиш на гърба на родителите си. Аз съм от този тип хора, които обичат да са независими. На принципа "Помогни си първо сам, после някой, ако има желание и възможност, ще ти помогне" съм. Но първо трябва сам да си помогнеш.

Докато работех като барманка в една сладкарница се запознах с мъжа ми. Оженихме се на шестия месец след запознанството ни. Той беше невероятен резбар, но слаб рисувач. Отначало аз му правех проектите за резбите, рисувах върху дървото и той ги издялкваше.

И така започнахте дърворезбата?

В един момент на мен ми стана интересно и любопитно. Реших че трябва да опитам и започнах тайно да си чопля и да се уча. Обаче аз не бях работила с дърво никога, само с глина. Тя глината може да се реже във всички посоки, докато дървото трябва да се реже по нишката. Не знаех как да си държа пръстите пред длетото и в началото ръцете ми бяха постоянно нарязани. Съпругът ми все ми се караше и ми казваше да спра, защото с тези нарязани ръце няма да мога да рисувам. Но това не ме уплаши. Реша ли да направя нещо, няма какво да ме спре.

Първата година след смъртта на мъжа ми беше кошмарна за мене. В движение трябваше да работя, за да не е празно ателието. В движение съм се учила на абсолютно всичко. Не знаех как се точат длета, не знаех как се сменя ножа на зегето, не знаех какъв нож за какво рязане трябва да си купя, не знаех как да работя на шлайфове и на други машини. Бях се научила само да си ги дялкам и да си ги байцвам на ръка. Носех на ръка зегето от вкъщи до колегата Кирил Топоманов, за да ми сменя ножа. Един ден седмахме и докато не се научих сама да го сменям, не ме остави. Изпитвах ужас от шмиргела като се пусне. Друг колега, Петър Ванев, ме научи как да работя с него. Но на всичко съм се научила с работа, работа и пак работа. Един, два, пет пъти като сбъркаш, на десетия знаеш какво не трябва и какво трябва да правиш.

Защо зарязахте глината заради дървото?

Харесвам керамиката, но много не обичам да точа. Самото точене, като процес не ми е най-любимото нещо. Иначе керамиката като цяло си я харесвам.

Много хубави неща има в ателието Ви.

Аз не слагам на стената нищо, което не ми харесва. Първо трябва да хареса на мен, тогава да го изложа. Първите ми неща, след като почина мъжът ми, не са толкова добри, колкото сега. Съжалявам че не съм оставила нищо от този период, за да се види откъде съм тръгнала и къде съм стигнала. Иначе оригиналите на нещата, които правя сега, съм подарила на сина ми.

И как стават красотите, които правите?

Вземем си дъската, шлайфам я, защото дървото като съхне, след това настръхва и трябва да се ошлайфа преди работа. Рисувам си отгоре това което ми идва като идея, след това го изрязвам със зегето. Байцвам го после, като никога на лакирам, защото за мен лака е кич. Накрая намазвам с пчелен восък, разтворен в терпентин на водна баня. Това е старата технология. Не използвам друго, защото харесвам естествената шарка на дървото.

С какво дърво работите?

Едрите и масивните неща правя от липа. Когато обаче работя ажур, дървото трябва да е твърдо. Тогава използвам череша или орех.

Как минава един Ваш ден?

В работа. Зимата минава по-спокойно. Позволявам си, когато синът ми е втора смяна, да спя до 8 часа. Иначе трябва да ставам в 6:30 часа, да го събудя за училище. Тогава идвам рано в ателието. На улицата няма почти и никой и си работя, правя си нещата спокойно. Лятото обаче става нещо страшно. Случва се да идвам в 7 часа и да си тръгна в 22 – 23 часа, зависи докога има хора. Когато е много топло, по обяд и следобяд тук няма никой, защото е страшна жега. Започват да излизат вечер след 18:30 часа и се разхождат до късно.

Синът Ви ще наследи ли занаята ви?

Синът ми е запален много по анимацията и нищо друго не гледа. По телевизията гледа само Cartoon Network. Откакто има компютър постоянно гледа японска анимация. Много харесва манга. Води комуникация със аниматори от цял свят.

Той рисува от малък, но не ми харесва нивото в момента на художествените гимназии. Просто е много слабо. Записа информатика в математическата гимназия, а аз му намерих учител по рисуване. Не го спирам да рисува, но искам да може още нещо, в случай че му се наложи. Плюс това информатиката за компютърна анимация ще му трябва много, за да може да си прави сам програмите. След 12-и клас, ако пожелае, може да си кандидатства и да си прави каквото иска с живота си. Не съм казала - няма да бъдеш художник...

Идват ли хора от града? Правят ли поръчки?

Да, имам си клиенти, слава на Бога. За мен българите са най-добрите клиенти. Може първата година да ми е било много трудно. Тогава се налагаше да работя за име, да ме научат. Но днес си имам постоянни клиенти, които не са само търновци, а и от други градове. Смело мога да кажа, че те ме издържат. Има хора които държат да подаряват и стойностни неща, а не просто да отбият номера и да купят някакъв боклук.

Какво обичате да правите през свободното Ви време? Имате ли такова изобщо?

За жалост, нямам свободно време. Винаги все нещо трябва да правя. Това, което ми липсва най-много е, че нямам време да чета книги, а иначе страшно много обичам. От малка чета и то всичко. Позволявам си да чета само, когато отидем със сина ми на море. Преди винаги преди лягане четях, но сега се връщам много късно и съм уморена.

Как успявате да вършите домакинските задължения?

С това се занимава майка ми. След смъртта на мъжа ми аз я взех да живее с мен, защото синът ми бе на 6 години. Налагаше ми се да работя по 10-12 часа на ден, а не можех да го оставя сам. Майка ми току що се беше пенсионирала и дойде тук. Сега тя се занимава с домакинските неща - ходи на пазар, готви, чисти. Аз ставам всяка сутрин и изпращам сина ми на училище. Всяка сутрин той си закусва вкъщи, не обича да яде мазни банички навън. Нещото, което не пропускам, е всеки ден минимум по час да отделям за разговор с детото ми. Смело мога да кажа, че добре съм го възпитала. Той не е удрян никога, смятам че просто боят не е педадогогичен. От разговорите детето си взема някаква поука. Винаги идва при мен за съвет и за помощ.

Не съм домакиня по принцип. Не само защото нямам време, а защото готвенето за мен е загуба на време. Има жени, които са родени да бъдат в кухнята, като майка ми например. Тя много обича да готви. Опитвала съм се да готвя, но още от началото мисълта ми започва да тече в друга посока. За това време мога да свърша друга работа, вместо да седя в кухнята и да бъркам нещо си. Готвенето трябва да се прави с любов. На мен не ми идва отвътре и затова не се получава.

Върху какво работите сега?

Работя върху проект, който едно семейство от Търново ми поръча да направя за подарък на лекар в Германия. Тригодишното им момиченце се е родило седмаче. Поради лекарска грешка се е наложило по спешност да му направят няколко операции в Германия, за да му спасят живота. Това детенце ще ходи на контролен преглед на 15 август и семейство му иска да направи подарък от бллагодарност на професора, който е извършвал операциите. Проектът е с типичната архитектура на града, с накацалите къщички и отгоре задължително има църква, защото тук имаме много църкви.

Любима творба имате ли?

Имам няколко. Имам един меч, дълъг 70 см. Много се купува момата с кобилиците. Последно ми се наложи да избърша восъка, още непопил, за да я дам на един китаец, защото държеше да си купи точно нея. Моделът е направен на прима виста, нарисувах го върху самата дъска много набързо. Това е нещото, което не преспива в ателието. Винаги идва някой и го взема, още щом съм го направила.

Измислени ли са къщите, които правите или са истински?

Ами аз познавам добре града. В паната ми има малко артистична измислица, но все пак се придържам към архитектурата на града.

Защо хората трябва да купуват Вашите дървени лъжици, вместо китайските?

Всички китайски дървени неща са направени от бамбук. Първо, те са лакирани и много отровни. След това са много некачествени. Но пък са много евтини и затова хората ги купуват. 

Всички домакински неща аз правя от бук. Имаме върба и липа, от тях се правят лъжиците.

Аз съм против продажбата на китайски стоки на Самоводската чаршия, защото това е място, където все още успяват да се съхранят част от българските занаяти. Екскурзиантите идват с нагласата, че тук работят хора и има такива и такива занаяти, че се съхранява българския дух... Не може на тези хора да им се продават китайски неща. Абсурдно е, защото малко или много китайските продукти в цял свят са еднакви и хората ги познават.

Да вземем за пример мускалите с българска роза. Аз продавам фиолки, които вземам от Казанлък. Те си имат данни, серификат, номер, всичко по изискванията на БДС. Изведнъж се появиха китайски фиолки, на които пише на английски "България - земя на рози". Кой ги е произвел, откъде идват - не се знае. А миризмата е нещо страшно, тя няма нищо общо с розата.



Докладвай за нередност в статията
Добави коментар