Магията не е в ракията, а в нейното празнуване

Българското не е в пиенето на ракията, а в магията около приготвянето и празнуването й.

В пиянството повечето хора си приличат. Вероятно доста българи ще се засегнат, че по този показател ги приравнявам с англичани и руснаци, но е факт - пиянството не се определя от общонационалната характеристика на хората, а от изцяло лични психологически качества, които са универсални.

Безспорно процесът е различен. Едни носят повече, други по-малко, на други културата им е дори и да носят, пак да се напият от раз. Между другото, в глобален аспект процесът също се универсализира. Живеейки в свят, в който скоростта е на почит, бързото постигане на резултат, бил той и напиване, също става универсален за повечето народи. Затова и младите хора се наливат като животни и се размазват за минути.

Но нека излезем от тази битово алкохолна стилистика и си поговорим за нещо друго, пак свързано с градусите, но далеч по-смислено.

Тази събота в Ганчовец се проведе един от много фестивали у нас, които честват уменията на българите да приготвят хубава ракия. Събитието се организира за четвърта поредна година и носи звучното име "Ракия - магия".

Това, което лично мен ме впечатли, беше че магията на фестивала не се състоеше толкова в консумирането и постигането на крайния резултат (това е неизбежно, разбира се), но и в начина на приготвянето на ракията и в нейното празнуване. Именно тук народите са различни и когато говорим за съхраняване и промотиране на българското, начинът, по който празнуваме е точно това изконно наше, което си струва да опазим.

От всички фестивали, на които присъствах тази година като журналист, а и само като фен, "Ракия - магия" ме впечатли именно с културата си на празнуване. И тук имаше маси и огромно количество алкохол, и тук имаше рок музика. Като добавим и това, че с. Ганчовец исторически е известно с умението си да пречувка и ограбва минаващи през него, очакването да се случи мазало става преобладаващо.

Това, което обаче имаше в повече, беше многообразие от хора. Разбира се, пълно беше с всички субкултури, за които може да се сетите, когато има рок музика и алкохол. Имаше един духовник. Имаше даже и предрешени чалгари. Но имаше и още десетки млади хора, млади семейства, които носят в себе си китарената култура на 80-те и 90-те. По-възрастните добре си спомнят, как се събираха преди време китарите около огъня и се почваше - пеене, ядене, пиене, смях, докато се скъсат струните.

Направиха ми впечатление и децата. Малчугани на всякаква възраст, които обаче не попиваха от ракията, а от магията. Видях десетки деца на сцената заедно с Васко Кръпката. Награбиха му китарите и падна яко музикантстване. Пееха заедно, веселиха се заедно. Най-важното, те общуваха заедно. Общуваха активно. Гонеха се из залата на читалището, играеха и си общуваха. Без задръжки, истински и пълноценно.

Това, което нямаше, беше агресия. Нямаше и простотия. Не казвам, че всички събрани бяха видни интелектуалци, нямаше обаче онова усещане за повърхностност, което носят текстовете и ритмите на един определен музикален жанр. Нямаше и онова поведение, демонстриращо неумението да властваш над нагоните си.

Колкото повече мисля за фестивала, толкова повече в мен се избистря идеята, че китарите бяха това, което направи събитието чудесно. Китарите започнаха още преди официално да започне програмата, продължиха през цялото време с рок и джаз, а вероятно са продължили и доста, след като аз си тръгнах.

За финал си пожелавам догодина пак да съм там и пак да го има. А дори и да го няма по една или друга причина, хората ще ги има и ще има друго място, което да ги обедини.

Поздрав в духа на фестивала:

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg