Туристически поход от Велико Търново до Габрово. Ден 3
На сутринта все още беше облачно, но от пръв поглед ставаше ясно, че в близките часове няма да вали. Нарамих раниците, сбогувахме се с любезната хижарка Нели и побързахме да се отправим към един от най-красивите, зареждащи и с богата история манастири в България - Дряновския, който цяла вечер бяхме гледали през мъглата и дъжда на някакви си стотина метра по права линия под нас.
Дряновският манастир "Св. Архангел Михаил" е разположен в закътана долина, между отвесни скали, които се извисяват на десетки метри и освен защита от атмосферните прищевки създават и усещане за преходност и нищожност на човека пред величието на природата и Твореца. Който и да е той.
Според най-разпространената и вероятна версия светата обител била създадена по времето на цар Калоян, а основаването й е свързано с една интересна забрана на източноправославната религия. Когато били пренасяни мощите на свети Михаил Воин от Потука в столицата Търново те трябвало да пренощуват в манастир или църква, защото каноните забранявали да остават на открито по тъмно. Тъй като в околността нямало религиозна обител било решено на мястото, на което се намира днешния манастир, да бъде издигнат временен параклис, който с времето се разраснал.
Дряновският манастир е свързан и с едни от най-драматичните моменти от българската история. Неведнъж използван от Левски и сподвижниците му за убежище, по време на Априлското въстание той е превърнат в революционен център и склад за оръжие и храни. След избухването на бунта тук се укрепява четата на поп Харитон, която се отбранява цели девет дни срещу многократно превъзхождащия я по численост и въоръжение противник. Почти всички въстаници плащат подвига с живота си и остават завинаги в българската история, а храмът е разрушен и опожарен. При възстановяването му следите от погромите са запазени умишлено, за да напомнят за саможертвата на въстаниците, а останките им са събрани в специално построена костница.
В момента край Дряновския манастир функционира комплекс с магазини, заведения, шекерджийница и какво ли още не. Разбира сe, ако искате да откриете нещо традиционно, изработено на ръка или поне в България, ще трябва доста да се постараете и най-вероятно ще останете разочаровани. В манастира се строи и сграда в "неовъзрожденски" стил, която ще работи като "място за спане на поклонниците". Не започвам дискусия на тема "Имат ли място търговците в храма?", просто описвам как стоят нещата, а мнението запазвам за себе си.
След като постояхме няколко минути в манастира, тръгнахме към пещерата Бачо Киро. През главата ми мина, че обител като Дряновската трябва да бъде планирана като крайна, а не като начална точка на преход. Определено не ми се щеше да бързаме да се откъснем от това вълшебно място. Днес обаче планът предвиждаше да разгледаме доста прекрасни кътчета, така че трябваше да продължаваме.
Пещерата Бачо Киро се намира само на няколко минути от Дряновския манастир, в непосредствена близост до малко известната и затворена за туристи пещера Андъка. На много места можете да прочетете, че е най-старото поселище на първобитния човек на Балканския полуостров, но това няма как да е вярно, освен ако той (първобитния човек) не е прелетял стотици километри, за да се засели тук. Пещерата наистина е обитавана още преди около 100 000 години, а учените са открили културен пласт с дебелина над 5 метра. Което означава, че Бачо Киро е обитавана много, много дълго време.
Още от пръв поглед можем да разберем защо първобитният човек толкова е харесал пещерата. В непосредствена близост до нея минава река Андъка (тоест наличие на прясна вода), на това място каньонът се стеснява (удобни условия за ловуване и защита от вятър, дъжд и виелици), а самата пещера е просторна, топла и съчетава лесно- и труднодостъпни участъци, което позволява да се използва в спокойни времена и да предоставя надеждна защита в смутни епохи.
Ние обаче не смятахме да се заселваме в Бачо Киро, затова не продължихме да разсъждаваме кои са предимствата й в тази посока, а подходихме като типични туристи - обиколихме всяко достъпно място (по краткия маршрут; за дългия трябва да се събере група от 15 човека, което в делничен ден трудно се получава), снимахме, прескочихме една ограда, за да видим "колко дълбоко е там", оприличавахме варовиковите образувания на какво ли не, а едно тясно отверстие в скалата така развихри въображението ми, че се надвесвах над него, обикалях го и го снимах с риск за живота си, докато жена ми не ме извлече почти насила оттам.
Уредникът на пещерата Бачо Киро (странно звучи да си уредник на пещера, но ако можете измислете по-подходящо определение за член на Българския туристически съюз, който събира вход, води групи и дава информация) ни каза, че екопътеката за Боженците и Трявна е в ужасно състояние. Това не било така до есента, но големият октомврийски сняг изпочупил безброй огромни дървета, те се натръшкали на пътеката и сега тя била много трудно проходима.
Октомврийският сняг наистина беше сътворил огромни поразии в Габровско. Няколко дни след като той падна пътувах през прохода Шипка и дори главният път не бе разчистен напълно, а околните гори изглеждаха все едно някакво огромно същество бе късало, чупило, скубало и дъвкало дърветата. Всичко в природата трябва да се случва, когато му е времето. Само ние, хората, постоянно бързаме, упорстваме и се опитваме да притискаме обстоятелствата. Ето, нормален сняг, но паднал малко по-рано, преди да окапят листата на дърветата, превръща огромни красиви гори в грозна гледка.
Докато уредникът на пещерата ми разказваше как преди няколко дни той минал заедно с една група от БТС по екопътеката, един от колегите му си скъсал обувката, а разстоянието, което обикновено се взема за 5:30 часа, сега им отнело 7 или 8, се чудех защо никой не е взел мерки да изреже и изнесе дърветата от пътеката, при положение, че от октомври е минала половин година, а откакто снегът се стопи - повече от месец... Предупреждението му изобщо не можеше да ни уплаши или да ни накара да променим плановете си, още повече, че още ни беше неприятно, че вчера се наложи да се придвижим с влак.
Тръгнахме по стръмната пътека, която трябваше да ни изведе на върха на хълма Боруна. Макар и денивелацията да е сравнително голяма, катеренето отнема няколко минути и не може да стресне никого. Но за сметка на това как се отблагодарява! От скалния венец горе се откриват такива гледки към Дряновския манастир, минаващата покрай него железопътна линия и долината на река Дряновска като цяло, че чак свят да ти се завие! Наистина е много красиво, спокойно и приятно и не можахме да се сдържим да не спрем за няколко минути, макар и току-що да бяхме тръгнали.
След около половин час ходене започнах да се чудя дали предупрежденията на човекът от БТС се отнасяха за пътеката, по която вървяхме. Първоначално минахме през рядка гора, в която всичко бе все още мокро от вчерашния дъжд, разгледахме на ходом останките на византийската крепост Градът, след което излязохме на прекрасна огромна поляна, от която се откриваха впечатляващи гледки към околните склонове, на които бяха кацнали няколкото каменни къщи на село Долни Върпища, а в далечината се виждаха мощните, покрити със сняг северни склонове на основното било на Стара планина.
Вървеше се лесно, пътят беше като за високопроходим автомобил, а от изпочупени дървета нямаше и следа. Всичко обаче се промени съвсем скоро. Наближихме село Горни Върпища, преди което ни посрещнаха стадо кози, водени от възрастни мъж и жена. "Водени" е най-неподходящият глагол в случая, защото животните кротко си пасяха в някаква огромна изоставена овощна градина, а бабата и дядото седяха край тях, абсолютно обгърнати от безвремието. Цялото село бе обгърнато от безвремието.
След като разменихме няколко приятни думи с възрастните хора (дотолкова приятни, че забравих да попитам откъде идва името Горни Върпища; отдавна имам предположение, че произлиза от "върбалак" на местен диалект, но няма как да съм сигурен), навлязохме между високите, големи каменни къщи на селото, които показваха, че някога (XVIII и XIX век)то е било богато и в него са живели хора със самочувствие. Днес по официална статистика Горни Върпища е обитавано от пет човека, което означава, че току-що бяхме разговаряли с почти половината му население.
Някои от къщите бяха реставрирани и изглеждаха прекрасно в наситената зеленина на пролетта. Явно някой ги използваше за място за отдих през уикендите и отпуските. Наоколо изобилстваше от плодородни земи и тучни пасища, които просто пустееха. Обхванат от мрачни мисли за сбърканите неща в държавата и света (може би само в главата ми?) подминахме някакво също реставрирано и прясно варосано параклисче, което според надписа бе строено през 1933 година и завихме към дола, в който ни запращаше маркировката на екопътеката.
Още тук разбрах, че трудното едва започва. Човекът от БТС (уф, защо не го попитах за името му!?) се оказа напълно прав. Щом влязохме в гората пътеката се оказа затрупана от нападали дървета, клони и храсти до такава степен, че беше абсолютно неразличима и само след няколко минути напълно се отказахме да я търсим, провирайки се през трънаците. Извадих компаса и тръгнахме между дърветата, избирайки по-удобните пролуки и следвайки южна посока. Само това ни трябваше. Ако не се отклонявахме нямаше как да не стигнем до Боженците. До свечеряване имаше предостатъчно време, така че нямаше от какво да се страхуваме. Започнах да се шегувам, че на истинския турист не му трябват никакви екопътеки, защото ходенето през гората е истинското преживяване.
Макар и по едно време да започнах да гледам компаса недоумяващо и да се чудя дали показва вярно посоките, след около два часа се оказах напълно прав. Прехвърлихме два-три хълма, спуснахме се в няколко стръмни дола и изведнъж екопътеката с маркировката се показа пред нас. Беше крайно време, защото ходенето през гората, прескачането на стотиците нападали дървета и закачането в трънаците малко ни поомръзна. Само след няколко минути пътеката ни изведе до приятна беседка и вълшебна чешмичка, край които си починахме.
Когато продължихме всичко бе значително по-лесно. На много места около екопътеката бяха струпани големи купове изнесени и нарязани дървени трупи, така че (макар и на места отново да имаше нападали дървета) се ходеше значително по-лесно, бързо и приятно. Минавахме през хубави (въпреки пораженията) дъбови и букови гори, широки поляни с прекрасни гледки, а изкачванията не бяха особено стръмни и само придаваха по-приятен привкус на прехода. През определено разстояние големи табели показваха накъде са Боженците и Дряновския манастир, а след като стигнахме до една такава, която ни посочваше отбивка за Цвятковци, разбрах, че вече не сме далече.
Когато изкачихме едно полегато било и излязохме от гората, а на отсрещния склон се появиха живописните къщи на Боженците, бяха изминали повече от шест часа от тръгването ни от пещерата Бачо Киро. Бяхме направили само две почивки за по около пет минути. Въпреки това съм сигурен, че ако екопътеката между Дряновския манастир и Боженците е хубаво поддържана, тя би била едно от най-приятните места за туристически преходи в тази част (по-ниската) на Централна Стара планина. Освен това маршрутът (по моя преценка около 15 километра) е прекрасен за тялото и духа, отваря и сетивата, и гърлото.
Побързах да открия моите приятелки от екипа на Архитектурно-исторически резерват "Боженци", които на прилична цена ни настаниха в много красива къща с прекрасен изглед. Беше време да се освежим и да си изберем някоя от многобройните ресторантчета и механи. Когато най-после седнахме и разгледахме менюто останахме малко озадачени от цените, но след като се абстрахирахме от това (гледката, хубавият въздух и любезната наемателка на механата бързо се погрижиха), си прекарахме невероятно.
___________________________________________________________________________________
Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg
