Мариус: Все още изпитвам страх от публиката

Вчера в претъпкания театрален салон великият майстор на моноспектакъла показа за пореден път своя гигантски талант. На великотърновска сцена той изигра последния си спектакъл „Български разкази” по текстове на Ангел Каралийчев.

Публиката бе опиянена от представлението. За близо два часа, които бяха като че ли едва няколко минутки, тя се потопи в магията, наречена Мариус Куркински.

ноУспяхме да се срещнем с него след представлението. Изчакахме многобройните почитатели да си вземат автограф, след което той ни покани да си поговорим. Ето какво ни каза... 

Какво е усещането да стоиш сам на сцената пред стотици хора, вперили поглед в теб?

Това е моята работа. От дете си избрах актьорската професия. С развитието и с напредването в занаята не мога да кажа, че съм престанал да изпитвам изключително вълнение. Напротив - изпитвам страх до последния момент на представлението от това, че стоя срещу толкова хора. В никакъв случай не може да се говори за някаква рутина, за привикване с това нещо. Срещата, заставането срещу публиката, това е едно изключително преживяване за мен. Най-разтърсващото преживяване и чувство в човешкия живот. Не говоря за тъжните моменти, за скръбта, която я има в спектакъла. Тя също е силна, но докосването с публиката винаги стои на първо място. 

Усещате ли някаква енергия, идваща от публиката, по време на представлението?

Това е задължително в професията. Част от актьорския занаят, от актьорското изпълнително изкуство е да се занимаваш, непрекъснато да следиш тази енергия, която тече от салона към теб. Ти трябва да сканираш веднага, още в първите минути, кой стои срещу теб. Това се усеща по реакциите и по мълчанието на хората. Така си правиш един план, как да процедираш с този човек, който е срещу теб. Защото за мен публиката е един човек. Започвам да комуникирам с него, искам да му споделя нещо и очаквам нещо от него. От начина, по който той реагира, аз разбирам как да променя спектакъла. Днес представлението беше много различно от това онзи ден във Варна...

Каква е търновската публика?

Аз не съм идвал отдавна във Велико Търново. А съм играл много тук. Преди съм идвал за две представления, но съм оставал за четири заради многобройната публика... Тук имаше много хора, които държаха да гледат мои представления и моноспектакли. Но връзката временно се прекъсна, не знам защо. Последно играх "Сътресение" преди три - четири години. Сега се радвам, защото днес видях, че търновската публика ме очакваше - това се усети още с излизането ми на сцената. С много доверие подходи към мен, очакваше да й разкажа една история, която ще бъде обмислена и важна. Очакваше всъщност да има какво да й кажа. Това се получи. Аз много, много обичам тази публика тук още от преди. Сега видях, че нещата са се променили, различни са, но връзката не е прекъсната. Тук винаги има интерес, винаги идват хора след това при мен. Това не се случва в други градове.

Защо предпочитате моноспектаклите?

Аз играя преди всичко моноспектакли. Играл съм малко с колеги на сцена. Избрах моноспектакъла, защото когато завърших НАТФИЗ през 1993 г., обстановката за хората на изкуството в България беше много страшна. Щатната работа беше много трудна, както и сега е. Просто не исках да влизам на щат никъде, да завися от някого, да вземам нищожна заплата. Въобще, актьорите в България играят театър само заради самото изкуство, това ви е ясно нали? В театъра е така, за разлика от телевизията. Тогава реших да пробвам нещо, да играя все пак. Нямах средства и начин как да направя трупа. Това беше единственият възможен път да тръгна и да стана актьор. Казах си, ще си направя един моноспектакъл, аз ще си бъда един театър и да видим какво ще стане. Просто такова беше времето. Не е от суета, то си е страшничко това. Не знам как оцелях на първото представление. Но публиката ставаше все повече и повече, наложи се да се пренеса на голяма сцена. И така разбрах, че тази формула работи добре при мен. Аз имам всъщност само 7 моноспектакъла...

Само!?

Ами да (смее се), само седем. Като режисьор имам двайсет представления с актьори.

В какво се чувствате по-сигурен? В режисурата или в актьорството?

Ами... Актьорският занаят е първият, който смятам, че овладявам и уча. Уча се и досега за всяко представление. Реших съвсем категорично да тръгна да се обучавам и в режисьорския занаят с актьори. Защото самотното стоене на сцената, може да стане много опасно. Човек може да загуби контрол. Връзката с актьорите, наличието им, обединяването на много характери, на много личности в едно, това също е едно много интересно, много силно и трудно упражнение. И за това реших да потърся връзката с актьорите. Те могат да вземат много от енергията ти, но същевременно и дават много. Защото срещата с тях е нещо прекрасно. Аз много обичам да репетирам с актьори.

Чарли Чаплин е казал, че за една качествена комедия трябват парк, хубаво момиче и полицай. Какво ви е нужно, за да направите свой спектакъл?

На първо време ми трябва причина. Трябва да намеря този текст, който като го прочета, да си кажа - това е следващият ми спектакъл. С всичките ми моноспектакли е ставало така. Просто прочитам едно произведение и си казвам: „Ето го следващия ми спектакъл!“. Това като се случи, значи всичко е наред. Оттук нататък тръгват големите трудности обаче. Най-напред се прави сценичният вариант, версията в текстови вид. После се прави режисьорското решение, анализ, който правя сам. После мизансцен, осветление, музика и т.н. Всичко това трябва да се изпипа до последния детайл. Тук няма почти никаква импровизация. В представлението, което гледахте днес, няма почти нищо, което да си измислям в момента. На момента е вдъхновението на изпълнението. А конструкцията, движенията, всичко е предварително поставено до последно. Но основата е авторът, който на мен ми е прошепнал нещо. В случая това е Ангел Каралийчев с "Росенският каменен мост". Видя ми се чисто и красиво как този човек мисли. Отдавна не бях срещал в нашето общество, не бях чувал тази чистота на изказа, на душата му. Това много ми липсва, чувствам дефицит от това. Всички сме в един хаос, за който сега не искам да говоря. Хората поемат много информация, много излишна мръсотия и не могат да се справят, не могат да я разпределят както трябва. А в разказа всичко е чисто като сълза. Исках да заведа хората в това пространство, на този мост, оттатък моста и обратно.

И успяхте!

Благодаря, радвам се, ако е така.

Къде е спасението?

За мен спасението е в театъра, който правя, и в сцената. Друга част от душата ми е във вярата в Бог. Не искам да звучи патетично, не искам да изглеждам като човек, който говори за някакви възвишени неща...

Ако вземем пример от героя на майстор Манол, какво бихте жертвали на олтара на изкуството, за да остане то вечно?

Хубав въпрос. Аз смятам, че човек не бива да извършва жертва, свързана с друг човек. Тя трябва да бъде твоя. В никакъв случай това да не бъде като в легендата, вграждане на сянка на най-скъпия ти човек. Нямаме престъпление реално, той не може да бъде осъден, защото е вградил сянка. А защо си е отишла тя, никой не може да каже. Но всъщност Манол жертва любовта си. Съвестта му проговаря и това го убива.

Бихте ли пожертвали най-ценното си?

Не съм сигурен докъде бих стигнал, какво бих жертвал. Все още съм в едно по-светло състояние в създаването на театър. Макар че...

Вярвате ли, че изкуството и в частност театъра могат да променят човека?

Изкуството променя човека. Това се случва от векове. Човечеството е променено от изкуството. Осмислянето на човека, това е изкуството.

Говорим за материалния човек...

Всички са полудели от материалното, за парите, за технологиите, за модерността, за това да са „фешън”, да са не знам си какви... Това са ужасяващи неща. Аз много страдам и се измъчвам като гледам младите хора в какво са се превърнали. Те са оглупели. Съмнявам се, в България положението е много тежко с това, което се натрапва като масов вкус. Но, има и много млади хора, които четат, които не вярват в простотията на... чалгата, да речем. Има хора, които имат акъл, които от време на време се замислят защо са на тоя свят, които се замислят за това, как трябва да се отнасят с близките си. Но и родителите трябва да помагат за това. Снощи попаднах на интервю с Антон Дончев и той казва, че ние не задаваме задачи на децата си. Може би, наистина трябва да им задаваме задачи, за да бъдат те спасени.

Душата остава вечна. Вие имате мнение, че нежността в отношенията един към друг трябва да се запази.

Това е почти утопия за мен. Аз имам чувството, че хората тотално са забравили за нея. Дори в любовта, имам чувството, че нежността не съществува. В отношенията между мъжа и жената истинската нежност като че ли е обидна. Имам чувството, че не си позволяват да се открият докрай един в друг. Гледат по-скоро да играят една игра на надлъгване, за да бъдат обичани повече. Играта надделява в живота, за съжаление, а не истинският живот.

Четох някъде, че искате да живеете на сцената, тя е вашето място, от което не искате да слизате...

Ами, малко прекалено е това изказване! Може би съм бил по-млад. Трябва да се слиза от сцената, за да се види какво става отстрани. Би било чудесно, ако може един актьор да съществува сам в театъра. Аз прекарах доста време в театъра. В Пловдив по половин година не излизах оттам. Там направих много представления. Сегашното, "Сътресение", "Сънят" - това са може би най-хубавите ми моноспектакли. "Дамата с кученцето", разбира се, но то ми е едно от първите. Аз съм избрал да съм част от обществото в съвременния свят и трябва да се съобразявам с него.

В едно интервю казвате, че търсите история за филм. Намерихте ли я?

Ами още я търся. Когато я намеря, ще започна да го правя. Дай Боже, това да се случи.

А какво четете в момента.

В момента чета литература, свързана с Гогол. Търся различни материали за него. Предстои ми работа в Народния театър. Ще започна "Ревизор" на Николай Василиевич Гогол. Обмислям да направя спектакъл с почти цялата трупа на театъра. Аз също мисля да участвам в една от ролите и да режисирам. Това ще започне септември месец.

С нетърпение ще очакваме това да се случи. Как минава един ваш ден?

Различно. Когато репетирам, ставам много рано. Репетирам цял ден. После прекарвам задължително много време в разговори, в развлечение и във веселби с актьорите. Заедно сме през целия ден, до лягане. След което на другата сутрин отново сме заедно. Когато съм в режим на моноспектакъл, не се занимавам с абсолютно нищо през деня до момента, когато идвам в театъра. Започвам подготовка за спектакъла, загрявка и така. Денят ми е изгубен до момента на излизане на сцената.

Свободно време имате ли?

Имам, да. Но е малко. Предвиждам да си почина за два месеца през лятото.