Идеен, провокативен и емоционален е нашият нов събеседник в рубриката "Чешити". Въпреки че е млад на години, вече има редица осъществени фотографски проекти. Те го отвеждат на върха, в буквалния смисъл на думата - зареял поглед из Балкана от височината на паметника на Бузлуджа, в миналото - на изоставени стари сгради и монументи и на укрепващите българския дух фолклорни традиции, за да ги свърже с настоящето чрез различната гледна точка на фотообектива си.

Най-новият проект на Радослав Първанов за красивите българки в носия, снимани на места с културно и историческо значение, вече загатва за себе си /https://www.youtube.com/watch?v=Ls2zvAOce74&feature=autoshare/.

Ето какво ни сподели неговият автор за себе си и любимата фотография...

Разкажи накратко за себе си, какви интереси имаш извън фотографията?

Казвам се Радослав Първанов, роден съм в Габрово. Интересите ми извън фотографията винаги са се завъртали около техниката. Малко известен факт е, че като малък исках да стана археолог, но техниката взе превес и тръгнах по този професионален път.

Имам интереси и в сферата на историята, на малко известното, на емблематичното, на хора, истории, събития, които докосват особена част от твоето аз. В процеса на обучение се засилваха и интересите ми в областта на енергетиката – науката на моето образование.

Днес съм четвърти курс в Технически университет Габрово, специалността ми е Електроенергетика и електрообзавеждане.

Кое/какво беше първото нещо, което фотографира със съзнанието, че това не е просто снимка?

Ясно си спомням началото на пътя ми във фотографията, това не беше толкова отдавна – преди 6 години. Тогава работата ми някак предполагаше да се занимавам с това, имах необходимостта да снимам. С времето, общувайки с приятели фотографи, започнах да обикалям с тях по различни обекти и събития.

През април 2010 година с мой много добър приятел фотограф, който живее и работи в Париж, снимах сградата на Читалище "Априлов – Палаузов” в Габрово или "Театъра”, както го знаят всички, понеже там се играят постановките на Драматичен театър "Рачо Стоянов”, който обаче се помещава на друго място. Та снима си той там и аз с него, с един малък апарат наричан "сапуерка”. Идва моментът, в който се качихме на втория етаж на читалището, където са входовете за балкона. Там, във фоайето с прекрасни завеси на прозорците и чудно мек мокет, погледнахме нагоре и започнахме да снимаме полилея на тавана, изящен и масивен. Виждал съм го след представление вечер колко красиво изглежда, светейки. Аз винаги гледам от балкона, акустиката и гледната точка ми допадат повече, та често съм се срещал с полилея. Връщам се на историята със снимката - той снима, аз снимах и така редувайки се няколко кадъра. Погледнах ги на апарата – много ми харесаха, виждах от онези снимки, с които представят големите музеи или царски дворци. После на компютъра придобих още по-добра представа за това, което съм сътворил. Снимката на полилея ми е любима и си спомням с усмивка как едно старо осветително тяло предизвика у мен такива емоции. Това беше първото нещо, което снимах със съзнанието, че не документирам просто един обект.

Как се ражда един фотограф? Какво според теб, освен скъпа техника, е нужно, за да се открои истинският фотограф сред множеството други?

Казвал съм го и в други интервюта и няма да спра да го повтарям. Освен скъпата техника са нужни много познания, нужен е специален поглед върху живота около нас, нужно е окото, което да види "невидимото” за останалите. Нужни са още един куп качества, които обаче не се купуват, дори често не се придобиват и с многобройните курсове, пленери и обиколки. Фотографът може да се роди, може да се запали, може да се усъвършенства, да твори цял живот и да не види кадъра, който го описва най-добре. Но може и да не си намерил този кадър, а да си доставил удоволствие на безброй много хора и да си информирал също толкова читатели или зрители.

Разкажи за фотографския курс, който си завършил в Германия. На какво учат там, и на какво – тук?

Това е една много интересна история, която съм обещал да не разказвам. Тук ще направя компромис и ще споделя. През 2013 година бях препоръчан за квотата на младите творци с опит да запишат курса, който се заплаща и дава възможността да покриеш доста високи критерии, след което да се сертифицираш за определен период като фотограф. Извърших всички процедури по документацията, паричните преводи, някои други преводи, понеже документите бяха на немски и направиха компромис да променим курса на английски за момента. 3 месеца продължи моето обучение и изпитване, като всичко е олекотено и процедурата се провежда в голяма степен дистанционно, което я прави достъпна за всеки гражданин на света. През ноември издържах последния изпит, за да стигна до сертификата, който освен титла ми дава признание и възможности за работа и реализация.

Интересното за обучението в Германия е, че ако не покриеш максимума или близкия до максимума резултат, не минаваш, въпреки че си платил. Тук е и явната разлика от това, което можеш да изкараш в България. У нас си плащаш фотографски курс или нещо друго и накрая получаваш сертификат. Някои предават знанията си, други теория от учебници, при други практиката е повече, но получаваш сертификат така или иначе. Това го няма там. Или можеш, или не, като всичко има срок - моят сертификат има валидност и след време трябва да опресня знанията си. Мога да кажа, че това, на което учат, е на първо място уважение към хората, коректност, точност, добро познаване на техниката и респект към професията и всички, свързани с този бранш. Все неща, които тук, ако не си от поколението на старите фотографи, трудно можеш да осмислиш и направиш.

Твои снимки от различни фолклорни празници и на изоставени сгради, най-често от времето на социализма, са изключително популярни. Този тип фотография ли те изразява най-точно и има ли нещо общо между двете теми?

Снимките от фолклорните възстановки и изоставени места са моя особена любов. Двете, смятам, че нямат общо извън моята мисъл. Те са две различни неща, едното цели да покаже традицията или да се постарае да я запази жива, а другото вече не кипи от живот, руши се, навява тъга и мъка сред хората. Те показват емоционалната част от мен, сградите ме натъжават, а възстановките и фолклора заздравяват духа ми и националното ми самосъзнание. Запечатвам най-много от себе си в проектите, които създавам по някой повод или просто защото смятам, че обществото не говори за даден въпрос или нещо му липсва. Те ме описват най-добре, защото, освен че запечатвам огромна част от емоцията си, там влагам не късчета, а късове от себе си с всичко, което можете да се сетите.

Доби внезапна медийна популярност след своя снимка на върха на дом-паметника "Бузлуджа", което породи темата за селфито и изкуството. Има ли нещо общо между тях според теб и защо снимките тип селфи на опасни места станаха хит сред младежите по цял свят?

На Бузлуджа снимам сам от 2010 година. Така се случи, че покрай темата със селфитата трябваше да покажа, какво правя аз, създавайки изкуство, и какво поражда селфито на такова място, без да има каквато и да е връзка с изкуството.

Селфи и фотография никога не могат да бъдат поставяни едно до друго. Във фотографията може да има автопортрет, ако мога да се изразя така, но това е произведение на изкуството, направено с техниката, стила и похватите на фотограф. Много хора биха казали, че и това е селфи. А снимката с предна камера на телефон или друго средство е просто документиране на лицето и дадена забележителност или събитие с цел да се похвалиш в социалните мрежи.

Днес голяма част от младежите живеят единствено и само заради лайковете, днес да видиш 13 минути, след като си публикувал снимка, че е събрала 132 лайка, е постижение, от което се чака завист, похвала, възхищение и т.н. В този свят, лишен от каквито и да били ценности, снимка в леглото или изключително рисков кадър от висока сграда или влакова композиция ти носят доза адреналин, както и лайковете, които за огромно съжаление са всичко. Всичко във свят, в който, ако мислиш трезво, това е нищо. Виждате ли противоречия, парадокси, взаимно изключващи се факти... Едно изкуствено нищо, базиращо се на цифра, която ти изгражда и самочувствие, и "храна” за душата, вместо някое изкуство например. Да не говорим, че често това дава поводи да се вярва, че вече си станал фотограф и че си много добър.

Има ли кадър, заради който си заслужава да бъде рискуван животът?

Наистина не би трябвало да има кадър, заради който да загубиш живота си, ако си фотограф, който има цели, проекти и идеи. Но има такива снимки, които те карат да ги гледаш пак и пак, такива снимки, които спират дъха ти, били са на първа страница или са илюстрация на събитията от деня, месеца или годината.

Във връзка с това, как се развива проектът на арх.Дора Иванова за музей на българската история в паметника на Бузлуджа, в който участваш? Колко средства са събрабни досега и колко са нужни?

Проектът е в разгара си. В момента очакваме резултат от комисията, която трябва да определи дали паметникът ще получи статут на такава културна ценност, която да може да кандидатства за средства, с които да се реализира проекта на Дора. Работим, без да спираме по всякакви дейности, свързани с проекта, и не мислим да се отказваме. Средствата не мога да цитирам точно, цифрата може да стане ясна от счетоводните баланси на фондацията, която бе създадена специално за набиране на средства по този проект. За момента необходимостта от средства е за нови прояви, които да покажат проекта, а голямата сума /ок. 50 000 лева/ е необходима за пълно архитектурно проучване и заснемане на паметника, за да се разбере колко пари ще са необходими за укрепване на паметника и да се направи неговата реконструкция и реставрация.

Какво те привлича в снимането на изоставени сгради, т.нар. урбекс фотография?

Темата е доста обширна и доста важна за мен. Какво ме привлича там, ами там има история, която метафорично, мога да кажа, спи на тези места. Интригува ме миналото, в което е кипял живот, имало е посетители, имало е събития. Често тези места са с голям принос и богата история, това ме натъжава още повече, но ми дава стимул да бъда по-взискателен към себе си и по-проницателен в проучването си на даденото място. Привлича ме това, което виждаш в първия момент, времето, което е спряло, как всичко е застинало или опустошено от природата или вандалите, това, което заварвам на място. Обичам тези места, защото често са малко известни и не могат да бъдат опорочени по начина, по който се действа срещу всякакви обекти в града, например.

Участваш ли към момента в някакви фотографски конкурси? Върху какво работиш и планираш ли изложба скоро?

Към момента участвам в няколко важни за мен конкурса. В тях снимката е от любимо мое място или събитие. Очаквам с нетърпение резултатите, искам да отбележа, че не пращам кадри заради участието там. Правя го за удоволствие и защото смятам, че имам какво да покажа с моята гледна точка. В момента работя върху мащабен проект, обхващащ цяла България. Той е свързан с културно-историческото значение на някои места и красотата на женската носия и тяло. Скоро ще разберете повече за този мой проект. Работя върху много неща. Всеки, който следи авторската ми страница, знае, че стрелям в различни посоки, но винаги завършвам работата си, така да се каже, не взимам сто дини под една мишница. Може да са малко проектите, но важното за мен е да приключат и всички да бъдем удовлетворени, разбира се и целта ми да бъде изпълнена - най-вече културно или обществено провокиране на мненията.

Често ме канят да участвам в различни изложби, понякога отказвам, понякога се съгласявам. Освен за Бузлуджа отделям внимание на Габрово като моя роден град, както и възстановките. А дали планирам своя авторска изложба, ще запазя в тайна. Има ли нещо такова като идея, ще разберете, гарантирам ви.

Чешит ли си?

Очаквах този въпрос! Разбира се, че съм чешит. Всеки е чешит, всеки е различен и уникален с нещо, както отпечатъците от пръстите ни. Чешит съм в добрия смисъл на думата, правя нещата по собствен начин, със собствен стил и винаги довеждам занятието до успех, чешит съм със това! Чешит съм и в другия смисъл на думата, често казвам "не" за каквото и да било, но винаги търся обяснение и пояснение, за да видя дали не бъркам в преценката си – това си е моя особеност. Чешит съм, защото съм много критичен към себе си и изключително взискателен, но ако не е така, смятам, няма да има стандарт и усъвършенстване, които да преследвам.

------------

Повече за младия фотограф и неговите творби ще научите тук: www.facebook.com/RadoslavParvanovPhotography