Трудно се пише за нещо, което е по-голямо от теб. Когато актьор от калибъра на Деян Донков се хвърли със задно салто на сцената на Зала 1 на НДК и първата реплика на героя му е "Няма Бог!", инстинктивно усещаш, че случаят ще е точно такъв.

Преди седмица и столичната публика бе разтърсена от чудовищната енергия на този моноспектакъл, който Деян сам режисира по драматизацията на великолепния роман "Камбаната" на пловдивския писател Недялко Славов (всъщност истинно би било да го наречем и световен). Продукцията е на програма "Наследство" на Пловдив – Европейска столица на културата.

Два часа, в които Вено на Деян Донков излива целия си живот – от потреса на детството, белязано от жестокостта на бездушен баща, лишил саможивото хлапе от единствения му приятел – козленце; през

юношеството и трепетите на възмъжаването

когато акълът е все още детски, а тялото пращи от тестостерон. Изповедта на Вено ни омагьосва – речта му е и простовата, и поетична: има я и драмата на първите покруси, има ги и хуморът, и грубоватата еротика…

После наративът ни отвежда към първото убийство в защита на човешкото му достойнство и затвора, в който внезапната смяна на обръщението от "другарю" на "господине" в един момент ще му подскаже, че животът се е обърнал. Ще станем свидетели на потреса на младия мъж от последвалото след промяната зловещо срутване на всички морални и житейски ценности, на хлътването на цялото битие българско в отчайваща разруха…

Ако дотук нещо ви се е сторило "дежавю", няма да сте сбъркали: подобни мотиви има и у Хайтов, и у Стефан Цанев… Близостта с излязлата преди година постановка "Плач на ангел" от Стефан Цанев е осезаема. Романът на Недялко Славов е от 2016 г., когато печели няколко големи литературни награди ("Хеликон", "Христо Г. Данов", "Цветето на Хеликон" и още куп номинации); пиесата на Стефан Цанев е писана през 2015-а, но до 2020-а, почти до реализацията на моноспектакъла на Христо Мутафчиев, не е публикувана… Очевидно "малките трагедии" в най-новата ни история не оставят безразлична будната писателска съвест и водят по едни и същи или близки пътища мисълта на различни творци…

Във втората част на "Камбаната" обаче няма нищо досега видяно. Прозрението на героя му подсказва, че най-важни на света са свободата и любовта, за тях само си струва да изтърпи агонията живот. И добротата, и вярата. На смъртното си легло селският поп Васил заклева Вено да спаси камбаната – защото няма кой друг. Да я спаси и да й върне гласа. И започва неговото духовно прераждане: той се превръща в защитник на старите и слабите, подложени на мародерствата на цигански банди. За пръв път сякаш изкуството така силно говори за този ужасяващ феномен из българските села, за циганските издевателства над най-уязвимите членове на обществото. С него и Деян Донков крещи, плаче, бие камбаната на съвестта, пее... Човекът, който в началото

предчувства собствената си смърт

и постановява тази на Бога, сам се превръща и в Бог, и в закон, и в провидение. Националното става световно – плачът е и за загубващата се християнска идентичност и вяра. А реалистичното става баладично и притчово. В моментите на най-силна емоция и пълен катарзис започва да говори с музиката си оркестър "Канарите", който на финала излиза на авансцената заедно с актьора. Знаково превъплъщение на Деян Донков, достойно за най-високи награди, пише "Монитор".

Сценографията – огромна върба, е дело на Никола Тороманов. 3D мапингът, проектиращ върху воала, зад който свещенодейства актьора, лицето на любимата на Вено – циганката Лейла, както и неговия образ, когато хваща ножа, е на Марио Стоянов. Хореографията е на Деян Георгиев, музиката – на Петя Диманова.