Музеите на соца или неохотното българско "Сбогом, Ленин!"

За написването на някои статии са нужни не само информация и муза, но и музика. Ако добавим мелодия към тази, то саундатракът обезателно би бил тема на Ян Тиерсен от страхотния филм, препоръчваме го на всички, "Сбогом, Ленин!". Но нека не използваме повече "саундтрак", далеч по-подходящо в контекста на следващите редове е "музикално оформление".

Под музикалното оформление на пианото се пренасяме в килифаревския музей на времето, който помещава една не малка експозия на предмети, които ни служеха вярно допреди двадесет и две години. Разходката из залите без проблеми ни пренася назад във времето и провокира спомени в по-възрастните и нескрито изумление сред по-младите, които трудно могат да си представят как подобни джаджи вършат нещо.

Принципът, заложен в този музей, ни напомни много на един най-добрите музеи, посветени на социализма в света - "Zeitgeschichtliches Forum" в Лайпциг. Източногерманският град си е изпатил от времето на социализма, така както и повечето български градове. Немците обаче бързо са съумели да възстановяват аристократичния облик на града, поне в централната част. Що се отнася до панелените квартали - няма спасение от тях.

Тези, които са имали шанса да посетят въпросния музей, знаят прекрасно колко необятен и богат е той. Разположен е на няколко етажа и ви пренася, наистина ви пренася, с 40 години назад. Влизате в традиционната соцспалня, минавате през соцдневната и стигате до соцкухнята. Соцпердета красят стаите, соцсекции едвам удържат тежестта на големите соцтелевизори.

В различни кътчета има създадени страхотни аудиовизуални центрове, които ви показват обичайни неща от тогавашния бит. Може да слушате музика, да слушате речи, да гледате това, което са гледали тогава хората.

И най-важното е, че този музей няма оценъчна мисия. Той не възхвалява или oсмива социализма, а го показва точно такъв, какъвто беше.

Другата логика, която в Лайпциг са използвали за създаването на музей на "времето", е тази при музея на "Кръглия ъгъл". Там се е намирал бившият местен щаб на Щази. При промените от 1989 година, това, което източногерманците направиха, беше да опазят тези ключови места във вида, в който си бяха. Точно в този вид и до днес първият етаж от сградата привлича туристи от цял свят и има показва как са изглеждали стаите за разпит, килиите, машините за подслушване и тайно наблюдение, машините за превръщането на присвоената нелегално кореспонденция в камъни.

Хубаво е човек да се докосне до тези два музея и да види подхода, който е използван при тях.

Темата със социализма е най-любимата ни за последните години. Логично и темата за създаване на музей на близкото ни минало не веднъж видя бял свят. Резултатът обаче е противоречив. В страната се появиха няколко малки експозиции, по-скоро битови, а в София бе създаден т.нар Музей на социалистическото изкуство, който няма за цел да прави историчски разрез, а изцяло художествен.

Ако искаме да го вкараме във времето, то той би се казвал "Музей на съвремеността", защото социалистическото изкуство ни дебне във всяка провинциална и по-малка галерия, дебне ни от всеки ъгъл на улицата и е дълбоко закодирано в архитектурата на нашите градове.

Същото обаче можем да кажем и за музей, който съхранява бита на социализма. Този бит все още не ни е напуснал. И макар и да е безспорно по-любопитен за масата хора, самият факт, че експозицията в Килифарево е събрана от "приятели", доказва колко голяма част заемат тези обекти от нашето ежедневие.

Изводът от паралела е изключително простичък - това, което истински липсва на страната ни през години на прехода е ясната политика по отношение на миналото. Музеят на Щази в Лайпциг е пример за точно такава ясна политика. Осъдителна по отношение на престъпленията и нарушаването на основните човешки права.

Нашите музеи са прекрасно отражение на отношението ни към социализма - личното и държавното. В личен план то е свързано с паметта за бита и това е нормално. В държавен план обаче категорично отказваме да се ангажираме с ясна политика по отношение на миналото. Или с други думи, продължаваме да пъплим в еволюционния си преход.

Музеят на Щази е символ на осъзнаването на миналото и неговия анализ. Тук обаче ние не анализираме, а си спомняме. И което е по-лошо, често си спомняме с носталгия...

За финал ви оставяме с началото на филма "Сбогом, Ленин!" и малка галерия от Музея на "Кръглия ъгъл" в Лайпциг.