Иван Бейков за бягството, живота на емигрант и вечерята с милионери- 1 част
Иван Бейков е ортодоксален антикомунист и контрареволюционер. Съвременник и участник на събитията преди и след 9-ти септември 1944 г. Родом от село Градище, Община Левски. Бил е политически емигрант в САЩ близо 20 години. Лежал е в затвора в Плевен, Белене, Шумен общо седем години, пет месеца и 20 дни. На 19 г. набеден, че е бил организатор за свалянето на властта. След падането на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Бейков се завръща в България.
Бившият политзатворник сега е отново в родината и се радва на хубав живот, добра американска пенсия и добри приятели. В няколко последователнии интервюта за Север.бг, Иван Бейков ще разкаже от първо лице са бягството към свободата, живота и работата си в САЩ и връщането си отново в България.
Г-н Бейков, Вие сте доста популярна личност във Велико Търново, един от малкото живи съвременници на три строя в България – преди 1944 година, след 1944 година и след 10 ноември 1989 година или т.нар. демокрация. Точно днес, 10 ноември, се навършват 24 години от т.нар. Български преход. Разкажете какво се случи, след като напуснахте затвора. Там сте били 7 години, 5 месеца и 20 дни.
След като излязох от затвора отидох при семейството си в Левски. Известно време бях безработен, но непрекъснато търсех работа и периодично намирах такава като строителен работник. Междувременно опитах да продължа образованието си в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски", където бях студент до арестуването си през 1949 година. Въпросът стигна до ректора Даки Йорданов, който ме прие лично в кабинета си. Той беше предварително запознат с моя случай. Всичките ми документи бяха на бюрото му. За положителното разрешаване на моя въпрос настояваха бившите министри от квотата на Никола Петков, вкл. и Светла Даскалова, която беше народен представител по същото време. Те искаха да бъдат възстановени студентските ми права. Каза ми, че трябва да подпиша декларация, че съм бил на погрешен път и заклеймявам миналото си, и се отказвам от антикомунистическите си идеи. Реагирах рязко, поисках документите и му казах, че се отказвам от по-нататъшно следване. След това се ожених. Съпругата ми бе назначена за учителка в гимназия в Силистра. С нейно съдействие намерих работа в национално значимото за икономиката производствено предприятие "Камъшит". Работих първоначално като общ работник. След това станах изчислител в отдел "Труд и работна заплата". За три години се издигнах до началник отдел "Пласмент". През цялото време Държавна сигурност води за мен досие.
Разкажете как в онези времена сте успели да напуснете страната, да се измъкнете от лапите на Държавна сигурност. Годината е 1970 г. Все пак сте човек, който вече има досие – лежал е в затвора, а и сте били преследвани на всяка крачка.
Истинската причина е, че напуснах България без никой да знае, със заповед за командировка, подписана от зам.-министъра на външната търговия Добри Алексиев. Без да ме познава, той подписа поднесените му от секретарката документи за участието ми в Лайпцигския панаир в тогавашната ГДР. Действително имах връзки, но за случая умишлено не използвах нито една от тях, за да не компрометирам и злепоставя хора, с които съм работил успешно. Проведох акцията, когато бях в отпуск, за да не дискредитирам директора си, човек който при всички обстоятелства ме оценяваше и ме издигна в професионален план. Така получих нуждите документи, след малки перипетии. Командировъчното ми разрешаваше да пътувам с влак или самолет. Взех билет за влак, за да може на гара Будапеща да взема друг влак за Лайпциг, но през Виена, за да сляза в Австрия и да се спася на Изток. Така с паспорт и билет за Лайпциг, но без валута, се качих в международния влак от гара София. По това време без валута не можеше да се напусне страната. Но знаейки, че няма да се върна, ако планът ми успее, предпочетох да харча само лични средства, които бях спестил. Те обаче бяха левове. И тук отново ми помогна случайността. Митническият служител се оказа мой познат от курсовете по немски език, които посещавахме заедно. Сложи печат на паспорта ми и не направи никаква проверка. Така напуснах България. Изживях много напрегнати и тревожни моменти през границите, защото бях изпълнен със съмнения, че е възможно в последния момент да ме задържат, каквато е практиката на разузнавателните служби. Така стъпих благополучно във Виена. Попаднах в бежанския лагер. Признаха ме за политически емигрант, след няколко дни ми дадоха паспорт, с който имах право да пребивавам в Австрия, да остана там и да посещавам други западни страни, вкл. и САЩ. Подадох заявление за Америка, тъй като вече бях влязъл във връзката с д-р Г. М. Димитров.
Разбрах че и в самия лагер край Виена е имало агент, който е можело да провали плановете Ви...
Да, след повече от 20 години емигрантство, при завръщането ми в България, след падането на комунистическото правителство на Тодор Живков, когато четох досието си разбрах, че в самия лагер Трайхскирхен е имало агент на нашата власт, който е осведомявал за всеки новопристигнал беглец, включително и за мен. Аз вече бях влязъл във връзка с Г. М. Димитров, който помагаше на политемигранти. Пишехме си постоянно.
Какъв беше той?
Гемето беше влиятелна личност. Водач на българския национален комитет или т.нар. задгранично правителство. Беше и главен секретар на организацията на поробените народи, която съществуваше по това време. В нея влизаха източноевропейски страни. Той беше журналист. Беше и постоянен съветник по балканските въпроси на държавния департамент. Той е баща на Анастасия Мозер, български политик, главен секретар на БЗНС от 1992 до 1997 и народен представител в няколко Народни събрания.
Кога отлетяхте за Америка – страната на свободата и неограничените възможности?
На 28 август 1970 година отлетях за Ню Йорк. Пет минути преди полета изпратих следната картичка до децата си, която намерих по-късно в досието си в Държавна сигурност. – "Мило Красе, пиша ти 5 минути преди отлитането за Ню Йорк от Виенското летище. Желанието ми е да не бъдете разделени с Верчето. Искай го да бъде при теб като другарче и сестричка. След един час ще бъда над Атлантическия океан. Мисля само за вас, защото обичам само вас. Татко ти". В самолета имаше бегълци от почти всички Източноевропейски страни. Цареше гробна тишина. В този момент си помислих за поетия труден път към неизвестността. Като по поръчка самолетът направи няколко кръга над Ню Йорк на ниска височина. Останах силно впечатлен от величието на града, показващ могъществото на страната на Свободата – Съединените американски щати.
Кой Ви посрещна в Америка?
На летището ме чакаше единственият познат Цвятко Йорданов, мой съученик от гара Левски, политически емигрант там преди мен. Заведе ме в малкия си апартамент в квартал Бронкс. Посрещна ме много добре, въпреки че не разполагаше със средства. Следващата седмица лично той, заедно с други българи, политически емигранти, ме разведоха из забележителностите на Ню Йорк. Най-силно впечатление ми направиха прочутият небостъргач Емпайър Стет Билдинг, улица "Бродуей" и "Пето Авеню". След около десет дена, със съдействието на приятелите ми, постъпих на работа като чистач в Център "Рокфелер", изграден от небостъргачи. Смяната беше от 24.00 часа през нощта до 8.00 часа сутринта. Включваше почистване на работни офиси. Веднъж дори съм чистил офиса на самият Рокфелер.
Следва продължение...
