Почина поетът Валери Петров

Тъжна вест.

Разделихме се с големия български поет, сценарист, драматург и преводач акад.Валери Петров.

На 22 август 94-годишният поет бе приет във ВМА-София след прекаран инсулт. Там той изпадна в кома. Въпреки денонощните грижи на лекарите, той не успя да се пребори със смъртта.

Валери Петров е роден в София на 22 април 1920г. Истинското му име е Валери Нисим Меворах. Израства в семейството на адвокат и учителка. Неговият баща - д-р Нисим Меворах е виден адвокат, обществен деятел и дипломат, автор на книга за Яворов и посланик в САЩ, представител на България в ООН. Майка му - Мария Петрова е преподавателка по френски език в една от столичните гимназии.

"Птици към север" е първата му книга, излязла от печат през 1938г. под псевдонима Асен Раковски. По-късно пише поемите: "Палечко", "На път", "Ювенес дум сумус", "Край синьото море", "Тавански спомен" и стихотворния цикъл "Нежности", известен е и с преводите си на Уилям Шекспир на български език.

През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио "София", после участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник "Фронтовак". След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник "Стършел" (1945 — 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно завръщайки се в България е редактор в Студия за игрални филми "Бояна", редактор на издателство "Български писател" и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991).

Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради Пет приказки, номиниран е за Нобелова награда.

Поклон пред паметта му!

Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?