"Да научим повече": На учителите от "Стара България" - с любов

Според Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. , подписана между Царство България и Румъния, Южна Добруджа трябва да бъде върната на страната ни, както и да се направи обмен на населението от Северна и Южна Добруджа. Така 88 000 румънци са принудени да се оттеглят на север, а 65 000 българи от северната ни съседка се връщат в Родината. Новите условия вече налагат да бъде акцентирано на ограмотяването на българите в тези райони. За такъв един период от началото на учителската си кариера разказва Трифонка Романова Попниколова от Поликраище.

Тя е родена в павликенското село Сломер. След дипломирането си в учителския институт в Плевен, заедно с други нейни съвипускници, трябва да изберат в кой от петте предложени им окръга на страната да започнат работа. Годината е 1955.

Трифонка избира новоосвободена Добруджа и заедно с над 20 колеги заминава за Силистренския край. Пътуването им е съпроводено с много вълнение. Учителите тръпнат - как ще бъдат посрещнати и какво ще бъде отношението на хората към тях?!

Любопитното е, че още преди да тръгне за далечното село, ученици от основното училище там и техните родители, разбрали, че ще им изпратят български учители, вече й пишат писма, с които я канят по-бързо да отиде при тях. В писмата си те разказват за красивото си село и за добрите хора, които живеят там.

Пътят до с. Гарван, където е назначена младата учителка, е дълъг и тежък. С автобус тя пътува от Поликраище за Русе,  от там - с кораб до с. Попина, а след това 5-6 км пеш или с магарешка каручка до Гарван. Но, когато петима учители и двама местни пристигат в селското основно училище, те са посрещнати изключително топло и радушно от колегите им, които работят от по-ранен период там.

Много са ярките спомени, които Трифонка Попниколова е запазила в душата си от времето, в което е учила на книжовен български език жадните за знания българи от наскоро освободените от румънска власт добруджански села. Но важно място в спомените й е отредено на съпруга й, също учител, Никола Попниколов, който година след нейното назначаване за учител в прогимназията /1955 г./, става директор на същото училище /1956 г./.

Под негово ръководство учителският колектив и обществеността на селото построяват модерна физкултурна площадка в двора на училището. Ученици и родители са изключително амбицирани и работят всеотдайно за завоюване на високи успехи. Директорът и учителите, които в по-голямата си част са от вътрешността на България - Поликраище и Сломер, Великотърновско; Орешак, Троянско; Телиш, Плевенско и др., са приети от местните жители като специални пратеници от "Стара България” – така я наричат, и се ползват с изключителната любов и уважение. Хората са страшно горди и щастливи, че имат директор и учители: "Чак от Стара България”, тъй като Южна Добруджа е възвърната към България твърде скоро – през септември 1940 г. и споменът от румънската окупация е още жив, разказва развълнувано бившата учителка.

Тя описа спомен, предаден й от очевидци. Пред погледите им чуждите румънски властници изгорили жив, завит с юрган, един от дейците на Вътрешната Добруджанска Революционна Организация /ВДРО/ в Гарван, която се борела за освобождение на Добруджа и за присъединяването й към България.

В ония години българското население от Южна Добруджа се уповава на Стара България и разчита на нейната подкрепа. Хората с надежда гледат към нея и очакват, че ще им помогне. Именно затова идването на българските учители е посрещнато като знак, че свободата наистина е дошла.

Възрастната учителка определи политиката на държавата ни в оня момент като правилна, защото с изпращането на  подготвени учители от вътрешността на страната в тези "осиротели" за знания райони, приобщаването им обратно към Родината и издигането на образователното и културното равнище не само на учащите се, но на всички жители на Добруджа, слага началото на едни други отношения.

Българските учители коренно се различават от румънските, които се возели с файтони и се държали надменно. Поведението на румънските било особено високомерно. Съвсем по друг начин се държат нашите учители  и най-вече директорът. Те се стремят с всички възможни средства да помагат на хората, включително и на нивите в полската работа, което за румънските учители било немислимо.

Ето за това в селото не минава тържество - общоселско или семейно - без да бъде поканен директорът. Дори да се заколи прасе, той се кани. И понеже е зает в училище, всички чакат, докато свършат часовете, пият ракия и си приказват. Клането става, чак когато директорът пристигне. При голям улов на риба в близкото езеро до Дунава му се кара цяла кола с риба.

"Нашето поколение учители сме щастливи, че сме работили на попрището на просветата в такова време, в което учителският труд е високо оценяван и от държавата, и от обществеността. Родителите се отнасяха с уважение към нас и това го предаваха на своите деца, които най-старателно изпълняваха поставените им задачи. Всички се включваха да помагат без да ги караме насила - само трябваше да поставим задачите". Разказът на старата учителката тече гладко, а аз не смея да я прекъсна, за да не пропусне нещо важно, нещо, в което се крие разковничето за уважението към учителския труд и жаждата за знания...

Дирята, която Трифонка Попниколова оставя след себе си като учител в Гарван, е толкова дълбока и споменът за нея - толкова силен, че 50 години след напускане на селото  нейни ученици продължават да я поздравяват по случай светли празници и да й гостуват: Величка Кирчева, Маринка Костадинова, Георги Гайдаров, Иван Иванов, Руси, Петранка Симеонова...

Особено впечатляваща е дружбата й с последната. Докато е ученичка, Петранка Симеонова всеки ден и зиме, и лете, й подарява цвете. През зимата, когато градината е затрупана със сняг, тя откъсвала едно цветче от мушкатото на майка си, отглеждано в стаята, и го поднасяла на учителката си. На въпроса защо й носи цвете всеки ден, отговорът на детето бил: "Защото Ви обичам, другарко!”

Години по-късно, след омъжването си, Петранка гостува на учителката си в Поликраище не един път. Не минава празник, без тя да не изпрати поздравителна картичка, телеграма или писмо, или да телефонира на любимата си учителка.

През лятото на 2010 г. Трифонка Попниколова получава писмо с множество снимки от ученическите години от ученика си Георги Стоев. То е донесено от Гинка Кирова, родом от Поликраище, живееща в гр. Мартен, Русенско, където се е преселил и Георги. Той й пише, че многократно е правил опит да се свърже с нея, но писмата са се връщали. Този път обаче, е успял. Изумително е заглавието на писмото му: "След 52 години, откакто се разделихме, аз като невръстно дете, а Вие, като моя учителка, споменът у мене за Вас е жив.”...

... Очите на възрастната жена са навлажнени от нахлулите спомени. Защото чувството, когато отива със съпруга си - директорът - на гости в с. Гарван след 30 години, е неописуемо и повече от умилително. И тази жена, с отдавна побелели коси, спомена учителската заплата от 470 лева, които след деноминацията стават 47 лева, като отговор на въпрос, някак между другото... По-важно за нея бе чувството, което я топли цял живот и по никакъв начин не може да бъде деноминирано - чувството за достойно изживян живот на един български учител, изпълнил с гордост мисията си да ограмоти и да обича.

____________________________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg