Марчел Ямелиев: "Изкуството всеки път събужда в човек емоция"
Марчел Ямелиев е търновски художник на свободна практика. Той твори заедно със съпругата си Жаклина. Семейство Ямелиеви са заедно от студентските си години. Завършили са живопис във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет през 1988 г. Днес те имат собствена галерия в старата столица и показват своите картини на различни изложби в страната и извън нея.
Марчел Ямелиев срещаме на един от етажите на МОЛ - Велико Търново. Изложил е там красивите си творби. Рисува на място, съзерцава или разговаря любезно с посетителите. Според художникът свободната практика му дава възможност да намери себе си. Родом от Русе, Марчел търси красивите неща, около нас, за да ги отрази в картините си. Доказателство за това са неговите творби показващи красивите дунавски пейзажи и рибарските лодки на брега.
Г-н Ямелиев, какво е за Вас изкуството?
На този въпрос еднозначно не може да се отговори. Изкуството е една огромна територия, която е различна от действителността, в която живеем. В нея можем да си позволим всичко. Това е място, където всеки един човек, всяка една личност, иска да изяви себе си. Един се изявява в търговията, друг се изявява в строителството, ние се изявяваме в това да провокираме хората. Да ги накараме да мислят малко повече. Тоест ако Вие видите една хубава картина или прочетете една хубава книга, след като сте я прочели, тя е останала вътре във Вас. Вие сте я видели, възприели сте това, което е нарисувано или написано. В следващия момент, това нещо започва да Ви влияе от момента, в който сте приключили с четенето или с гледането на картината. Всичко това променя Вашия живот. От тук нататък Вие вече не можете да мислите по начина, по който сте мислили преди да сте видели тази картина. Тя е останала вътре в сърцето Ви, в съзнанието Ви. Тя продължава да работи до края на живота Ви. Ето това е изкуството. То всеки път събужда в човека емоция. И когато той влезе в една изложбена зала и застане пред картините, да си каже: "Ето аз отивам в един друг свят. Това е светът, в който този човек ме е повикал. Аз доброволно съм дошъл при него, за да бъда заведен на места, където никога няма да отида. Защото този човек е единствен на тази земя, който иска да ми покаже тези неща". Това е изкуството според мен.
А кога разбрахте, че искате да бъде част от този свят?
Аз мисля, че всеки иска да бъде част от този свят. Но не всеки си разрешава да бъде там. Знаете ли, това е свързано с много преживявания, с много лични драми.
Вие живеете и творите тук във Велико Търново ….
От близо 30 години
Има ли някое място, някакво кътче, което много Ви харесва в този град и обичате или да го пресъздавате в картините си, или да творите на това място ?
Целия град е под един огромен купол. Изобщо целия свят е под един огромен купол и ние сме под него, и трябва да сме наясно, че сме под него. Всички места на планетата са вдъхновяващи. И ние трябва да отворим сърцата си, за да можем да ги виждаме тези хубави работи. Всичко около нас, включително и журналистиката смея да кажа, и Вие като млад човек, трябва да насочим хората в тази посока. Те да разбират, колко красив е светът и да им отворим очите за това. По някакъв начин. Той е личен и индивидуален. Вие сама ще стигнете до този начин, първо да ги виждате, да ги чувствате нещата, не с очите си, а със сърцето си. И от там нататък Вие ще можете да насочите хората, да ги подтиквате към такива размисли, към такова съзерцание. И те ще започнат да виждат, да правят нещата, с които се занимават с повече усърдие и повече любов.
Предполагам, това се опитвате да пресъздаде и в картините си. Как успявате да го направите това?
Ами след като вече 30 и повече години се занимаваме с това със съпругата ми, явно успяваме. Но в крайна сметка това може би остава като един стремеж за всеки един човек. Да стигне до едно съвършенство, което Бог ние е показал.
А кои картини са най-трудни за пресъздаване? Пейзажите, композициите...и кое Ви отнема най-много време и труд?
За нас няма нищо трудно. Това, което ние правим, го правим с радост Ние предлагаме нашата емоция, картината е само средство. Ние възприемаме картината. Тя е само страницата с емоция в една книга, към която винаги можете да се върнете. Ако сложите картината на стената си Вие ще я виждате. Ще бъде на място, където ще я виждате всеки ден. За да Ви носи тази радост, която всъщност Вие сте възприели от мен още в първия момент, когато сте застанали пред мен. Ето това е лесното, това е радостта, няма нищо трудно. Може би има хора, които трудно изпълняват нещата в живота си. Аз ще Ви дам един друг пример. Музикант, които свири на най-високите тонове, изпитва емоция, която на нас ни изглежда, че сякаш на него му е трудно. Не. Той просто е в радостта си, в емоцията си и затова изглежда по този начин. По същия начин и ние не правим нищо трудно. Ние се стремим да го направим може би по-четливо. За може по-лесно да бъде възприето от повече хора. В този смисъл да бъде ясно.
Всъщност тази радост, която давате на хората с картините си, това прозрение, е Вашата награда…
Абсолютно.
За труда Ви?
Парите са само начин на възпроизвеждане. Както в театъра. Вие сте чували, всички театри в момента в България имат финансови проблеми, но въпреки това има представления. Ние сме доволни да можем да работим въпреки, че понякога изпитваме много сериозни финансови затруднения. Аз познавам колега, който на няколко пъти рисува върху една картина. Рисува различни неща. Просто защото няма пари за нови платна.
А всъщност как се роди идеята за изложбата тук в Мола ?
Пак под натиск на времето и всичко, което се случва с нас. Ние имаме галерия на улица "Бачо Киро” , но това всъщност е място, където се движат малко хора и ние просто дойдохме до хората. Както винаги сме го правили.
Представяте изкуството си...
Да, най-вече по този начин. Да сме по-близо до хората. Повече нови хора да видят това, което правим. Това е може би някакъв проблем на всички артисти, или може би не проблем. Имаме някаква бариера, която все повече ми се изяснява, когато съм сред хората. Това хората да общуват с изкуството по някакъв начин е пренебрегнато. Още от детските години. Като гледам по моите момчета. В училище и музиката и изобразителното изкуство, физическото възпитание, изобщо творческите умения на децата са по един час на седмица. Защо изобразителното изкуство да е с десет пъти по-малко важно от математиката? След като например нещата, които децата ще научат да правят с ръцете си, ще им трябват цял живот. Точно толкова, колко да могат да си направят сметката в магазина. Абсолютно несправедливо. И ето този проблем е основен между нас и хората, защото хората изпитват един страх. Като, че ли се питат: "Какво ще се случи с мен, като отида да видя тази картина?”. "Ако ме накарат да я купя, пък аз не мога да я купя ?". Те не са готови на тази отзивчивост, която им предлагаме ние.
А правите ли други изложби извън България, извън Търново?
Ние правим много изложби. Перманентно сме в изложби.
Обикаляте из страната?
Обикаляме, да. В Бургас сме правили изложби. В София също сме правили няколко изложби. Имали сме изложба и в Букурещ и сега ни канят отново зимата. В Русе например изложбите, които правим са всяка година, от много години.
Вие работите съвместно със съпругата си Жаклина. Галерията е и на двама Ви. Там могат да се видят картини и на двама Ви. Имате ли си област, в която творите само Вие, а в друго направление само съпругата Ви или всеки си има свои проект и свое виждане за дадена творба?
Според мен,един художник не може да има един цялостен проект. Той се оставя на провидението. Това, което прави художника не е само негово. Това, което правим ние художниците е в най-голямата си част божествено. Защото ние просто се оставяме на това Господ да създаде в нас този дух, който ние да можем да предадем върху платното. Този дух се харесва от хората. Това е духовно общуване между картината и човека, който я има и, който ще я гледа цял живот. Каквото и да е нарисувано на тази картина. Дори да е само една скица с молив, то е същото. Ако е една картина, която е работена цял живот, както Леонардо е рисувал през една голяма част от живота си Мона Лиза. Това е същото. И двете неща са еднакво важни. Еднакво силни, защото те всъщност притежават точно това божественото, което съвсем не е малко.
Какво послание искате да отправите към младите творци, които те първа ще поемат по пътя на изкуството ?
Трябва да знаят, че максимите, които им се стоварват, "че художник, къща не храни”, "че музикант, къща не храни”. Това са най-огромните лъжи, които човечеството е заучило по някакъв начин, както много други лъжи. Просто да се оставят на това Господ да доизгради техният талант. Не точно се изказах. Те да работят върху таланта, който Господ им е дал. Да работят всеки ден върху него. И през целия си живот да работят. Иначе нищо няма да се получи. Ако те започнат да правят нещо и го изоставят, то вече е изоставено завинаги.
