Аделина Попнеделева: "Няма разделяне на изкуство и живот, ти виждаш изкуството в самия живот"

Аделина Попнеделева взе участие във фестивала за съвременни форми на изкуството "Тетрис" във Велико Търново. Тя представи пърформанса "Алхимия", представящ психологическото й развитие.

Имаше разминаване с това, което видяхме да правите и видеото, което се прожектираше по време на пърформанса, който представихте в "Тeтрис"?

Поканиха ме да участвам във фестивала със стария ми пърформанс "Нирвана", в който пера ризи с кал. Правила съм го пет пъти. Но аз вече не го правя, защото съм в следващ етап. Този, който направих, сега се казва "Алхимия" и го правя за втори път. Предишният бе преди може би три години в Италия.

Винаги съм искала да направя тази игра с времето, в която да присъства нещо, което е минало и нещо, което е настояще, за да има някакъв вид съпоставка. Не мога да преценя доколко е ясен за публиката, предполагам, че за всекиго е различно. За мен специално е важно това нещо. Мога да кажа моята гледна точка, а всеки, който гледа, си има собствени впечатления в зависимост от това какъв е, какво възприема от нещата и как ги тълкува.

Казаха ми нещо любопитно. Като си тръгнах и пресякох улицата е имало хора, които са тръгнали след мен. Това е вид реакция - някакво очакване може би за още нещо, за незавършеност. Това е добре, защото в екзистенциален план тези пърформанси са психологически нива и не са затворени. Ако човек е спрял развитието си, трябва да си отиде.

Облагородило ли се е Вашето съзнание?

Така е, наистина. Не е формално. Когато за първи правих "Нирвана", това бе отдавна - 1999 г., последният път беше 2010 г. И в двата пърформанса извършвам някакво ежедневно действие - пране, което е нещо много банално, прозаично, свързано в повечето случаи с женска дейност. В случая аз го правя със златен брокат и създавам илюзия, може би не точно, защото е реално действие, че си събличам обвивките. Дрехите, които са наслоени върху мен са обвивките ми, тези, с които се скривам от света. Аз ги махам и ги потапям в тази златна вода. Баналното действие го свързвам със златото в неговия смисъл на духовност в психологически план. Тъй като златото се свързва с вечността. То е метал, който не се променя и по тази линия то се свързва със сакралното. Една от моите колеги ме попита дали искам да кажа, че искам да стана богата или, че съм. Защото златото се свързва и с материалната му стойност. Но то, независимо от това, има сакрална стойност, затова се казва "Алхимия". Алхимиците търсят златото или философския камък, вътрешната хармония. Аз се надявам, че съм стигнала вече до нея. Има разлика от предишните ми състояния.

Учила сте физика преди това. Какво се обърна във Вас и решихте да се занимавате с изкуство?

Ами всъщност кандидатствах и в Академията, но не ме приеха. След първи курс, такъв бе законът, имах право да кандидатствам пак, но и тогава не ме приеха. След това можех да се откажа от Физиката, за да мога да кандидатствам пак в Академията, но моите родители тогава ми казаха, че никога няма да ме приемат там, защото е много идеологическо място. Това се случва през 70-те години. Познавайки ме, смятаха че това, което правя, трябва да бъде подчинено на въпросната идеология и ме разубедиха. Избрах с дипломната ми работа като физичка да направя количествен и качествен анализ на стенописи, вградени в смоли, от Царевец и Трапезица, които ми предоставиха от тукашната Катедра "Реставрация и консервация". Така успях да направя някакъв вид изкуствоведски изследвания - какви бои са използвани, какво е съдържанието на различните елементи.

След което се оказа, че ако искам да уча в Академията, трябва да имам три годи стаж по специалността, която съм завършила. Тъй като казаха, че държавата ме е издържала и аз трябва да й върна. Като ходех тогава на работа, установих за себе си, че не мога цял живот да работя нещо, което не искам. Реших, че ще направя всичко, за да правя това, което искам. И така и стана. Беше трудно, защото като започнах в Академията, вече имах две деца. Започнах на 26 години. Завърших през 1988 година и всъщност никога не ми се е налагало да се съобразявам с някакъв вид директиви и винаги съм правила това, което искам да правя.

За периода, в който сте в тези среди, как се развива интересът към визуалното изкуство?

Доста е различно. Ще си позволя да визирам лични неща, а не да говоря обобщено. Завърших "Текстил" 1988-1989 година, точно, когато започнаха митингите - спонтанни или организирани, вече човек не знае, които бяха свързани с прехода. В София всички бяхме пред "Александър Невски" и крещяхме "Демокрация". Беше много вълнуващо. Първата работа, която направих се казваше "Стълпотворение". Тя представляваше асамблаж - нещо като тъкан, в която долната част беше направена от втъкани безразборно шарени парцалчета, които по някакъв начин все едно изобразяваха различното множество хора на едно място, а горната част, вестници, които бяха безразборно втъкани, имаше някаква форма на хълм. Това беше моето впечатление от нещо, което за мен бе ново - хората да не отидат под строй на манифестация да махат пред Мавзолея, както е минало детството ми например, ами ето така да излязат и да се изразяват. Дадох тази работа на изложба, като въобще не хранех никаква надежда, че може да бъде приета. За моя най-голяма изненада, не само ми приеха работата в изложбата, но и я купиха в тогавашния Национален музей за приложно-декоративни изкуства. Много съм учудена и до ден днешен не мога да си обясня защо. Може би директорът Здравко Манолов е имал някакъв усет към нови материали и изразни средства. 

След това настанаха такива години, в които държавата не се интересува. Всичко, което сме правели, не само аз, но и хората, които се занимават с това, е било просто защото не можеш да не правиш, не защото разчиташ, че някой ще ти го изложи някъде или пък още повече да ти го купи. Ами просто това е нещо, което ти не можеш да не направиш, без да се интересуваш от реализацията. Това продължава много време. Сега бих казала е по-различно. Не че има толкова много музеи или галерии, които купуват, но пък има форми, в които хората могат да се представят, както включително и тук във Велико Търново.

Които стават все повече и повече.

Да и за младите хора става все по-добре и по-добре, защото те могат да пътуват навсякъде. Светът е отворен към тях. С нашето поколение се получи малко странно, защото докато бяхме на 40 години ни водеха за млади и нищо не ни даваха, минахме 40-те и изведнъж остаряхме.

С какво са по-различни днешните протести и размирици. И въобще различни ли са?

Винаги съм била участник в протестите. Бях и на февруарските в София. Денят, в който отидох, може би първия или втория, бяха много хора събрани. Като седях между тях сама започнаха да се разхождат едни момчета с качулки, по-яки, напред-назад между хората. Веднага ми направиха впечатление. Повече не отидох на протест през февруари. Веднага ми стана ясно, че са манипулирани. А пък на тези, които започнаха през юни месец, ходих първите пет дни и такива хора нямаше. Всички бяха добронамерени, неагресивни. След това отидох на 4 септември, когато определено имаше групи, докарани с автобус, имаше страшно много полиция.

Мисля, че започнаха много спонтанно сегашните протести, но постепенно започнаха някакви намеси в тях. Хората са възмутени от този стил на управление, който не е характерен само за сегашното правителство. Протестите не са само срещу това правителство, а по принцип срещу корупцията и срещу всички задкулисия, ако е възможно поне малко морал да имат хората, които са във властта. Но се оказа, че тя не им обръща внимание, а те не са агресивни. Много са дебелокожи политиците, изобщо не се интересуват от мнението на хората. Явно съвсем други са хората, които движат нещата, кукловодите, които определят. А на нас никой не обръща внимание, за съжаление. Може да се направи паралел и с художниците.

Дали скоро ще дойде едно хубаво време за изкуството?

Според мен, процесът на демократизация, антийерархичност в изкуството, който започва от 80-те години на 20 век, е свързан с така наречения втори авангард, който иска да премахне разликите между най-крайните му форми, да приватизира самия живот. Животът е изкуство.

Мейнстрийм културата стана много популярна. Ако оставим хората сами на себе си, те все пак стигат до някакви неща, които са по-лесно смилаеми. Това, което сега е най-актуално в нашата област да кажем са графити и анимация. Това са неща, които масово се консумират най-лесно. Всякакви други работи, които изискват малко повече мисловно усилие, не се възприемат.

Цялата идея за свобода сама по себе си е добра, но зависи от нивата, в които всеки един отделен индивид се развива и хората като народ докъде са я докарали. Не случайно казват - поне 40 години Моисей е водил евреите през Червено море, докато измре старото поколение, което възприема нещата по друг начин.

Искам да кажа, че трябва да имаш някакво ниво, някакво разбиране за нещата, за да можеш да възприемеш и по-високата култура. Не че съм за деление на висока и ниска култура, но то реално се получи така, че дори най-демократичните форми на изразяване пак са недостъпни за хората, които нямат абсолютно никакъв интерес освен най-лесно смилаемите неща. Получава се една диспропорция.

Все пак съвременно изкуство не е безгранично?

По принцип няма граници. Всеки би могъл да изрази каквото го вълнува по начин, който не изисква да е учил много време нещо. Можеш да използваш всякакви материали, пространства, изразни средства. Но творците са изолирани от публиката. Когато не са разбрани, стават изолирани и сами. Публиката не разбира, тя иска да види нещо, което е обучена да разбира като изкуство. Според мен, що се отнася до естетиката, има различни стилове, които се развиват във времето. Има връщане към, и винаги е имало, някакви по-забравени форми. Минимализмът е връщане по някакъв начин към модерното течение, постмодернизмът е свързан с древните изкуства. Няма разделяне на изкуство и живот, ти виждаш изкуството в самия живот.

Но повечето от работите, особено които младото поколение прави, са по-скоро реплики. Те са неща, които са много пъти правени и предъвкани. Тук в програмата на фестивала присъства "Davka" на Севдалина Кочевска. В този смисъл според мен ще има някакво връщане към така нареченета по-висока култура. От само себе си ще стане. Разделянето между популярната и по-високата култура ще става все по-голямо.

Всички творци търсят простотата в нещата.

Това е най-трудното.

Какво трябва всъщност да е изкуството - просто или сложно?

Изкуството трябва да бъде въздействащо, може би. Независимо как, то може да ти въздейства и не е задължително непременно да ти достави удоволствие, да бъде красиво. Защото самото понятие красота е различно и променящо се в различните епохи. В България 10-20 години по-късно се случват нещата. Да кажем въпросът с консуматорското общество, което избухна 90-те години като стана преходът, направи впечатление и творците реагираха, защото е ново. На всеки млад човек му прави впечатление, макар че то вече е правено. Този въпрос вече много е правен под над различни форми и не е ново съобщение за никого. По-трудно е да намериш нещо ново по тази тема, което да въздейства. Рядко се вижда, поне така мисля, някаква наистина въздействаща работа. Всеки оценява от неговата гледна точка.

Случвало ли ви се е да импровизирате? Прави впечатлени, че работите Ви са доста премислени?

Случва ми. Пърформансът с калта бе роден от несъзнаването. Идеята ми беше, че когато ти правиш нещо, което си мислиш, че го правиш с най-добро намерение, отстрани може да изглежда съвсем различно. Използвайки пак това банално действие на пране, което се свърза с изчистване, а всъщност пера с кал, тоест правя точно обратното. Това са двете различни гледни точки. Но се оказа, че има и други дълбоки нива, за които аз си дадох сметка по-късно. Мисля, че по-принцип художниците работят по-скоро интуитивно. След това някои от тях могат да анализират, други не могат. Повечето не могат и даже не искат. А на мен ми се наложи, защото започнах да преподавам. Наложи ми се да правя докторат и там се задълбах много в най-различни символи. Оттам станаха нещата по-различни. Напоследък най-вече се занимавам с това да обяснявам, което може би започва да ми пречи по някакъв начин.

С какви чувства си тръгвате от Велико Търново?

Много ми беше приятно. Младежите от "Идействие", които организират фестивала, са се заели, бих се изразила, да просветят до колкото е възможно хората. Ядосват се, когато ги определят като ентусиасти, но са такива в един доста по-прагматичен свят. Аз лично, понеже винаги съм била такава, се почувствах в своя среда между тях. Заминавам си с най-хубави чувства.

<< Sever.bg във Facebook >>