Андрей Паунов: "Киното не трябва да се взема прекалено на сериозно"

Документалният филм на Андрей Паунов "Момчето, което беше цар" бе представен на габровската публика в рамките на "София Филм Фест на път". Преди време филмовият фестивал гостува и във Велико Търново със същия филм, където успяхме да си поговорим с режисьора:

Откъде тръгна идеята за "Момчето, което беше цар"?

Това е историята на последния български цар и на последното Българско царство. Вярвам, че още съществува, защото ние всички, по един или друг начин, приемайки го или не, сме част от него. То може е виртуално, а не съществуващо наистина. Това е история, която говори много добре за други неща. Говори за това в каква държава живеем, кои сме ние, как се отнасяме към едно и друго, за начина, по който се справяме с възможността да бъдем свободни, да имаме свободен избор и куп подобни неща.

Мисля, че киното не трябва да се взема прекалено на сериозно. Един човек трябва да е отворен към малко по-симпатичен поглед към нещата. Това е един филм - разговор със зрителя. Но от него няма да научите нови неща.

По какъв начин са свързани трите Ви филма - "Георги и пеперудите", "Проблемът с комарите и други истории" и "Момчето, което беше цар?

Може би това са три истории, които имат най-добрата възможност да извадят есенцията на абсурда на прехода. По някакъв такъв начин си приличат, въпреки че са много различни и несвързани. Имат възможността, като три истории, да представят три различни погледа през три различни гледни точки. И по някакъв начин, съвсем нелогично, се получава някаква трилогия. Обобщаващото е е основната тема - в какво се превърна Източна Европа, след като падна Берлинската стена.

Какво научихте за царя по време на снимките?

Не съм се опитвал да науча нещо за него. Никога не съм се опитвал и да бъда истински документалист или да да преразказвам историята на някакви хора през филмите ми. Общо взето филмът е един вид общуване с хората, които случват царя, които сме всички ние, неговите поддръжници и хората, които са против него. На чисто пропорционален принцип са подбрани героите, които по един или друг начин с техните малки портрети правят портрета на царя, какъвто е той в нашето общество. Не мисля, че това е филм, който може да представи Симеон Саксокобургготски като личност извън отношенията му с българския народ.

Вие сте председател на журито, избиращо документалните филми на "София Филм Фест?

Да, заедно с Борис Десподов сме програматори на "София Филм Фест". Ние гледаме, избираме и решаваме кои филми да участват в състезанието. Както и каква да е концепцията на цялото това случване.

Какви филми участваха тази година?

Както всяка година, ние се опитваме да запознаваме българската публика с това, което се случва в документалното кино, предимно в новите му тенденции и по-точно с филми, които все повече успяват да размият границата между документалното и игралното, но не само. В крайна сметка се опитваме да покажем едни дяволски приятни филми за гледане на българската публика, която според мен не е много наясно какво е документалното кино.

Какви са новите тенденции в документалното кино? Това ли е, което казвате - размиването на границата между документалното и игралното?

След 90-те години не само в киното, но и в модата, в дизайна, във всичко, няма тенденции и мода. Съществува едно отворено пространство, което взаимства от миналото, бъдещето и каквото и да е. Просто едни нови форми, които съществуват и не могат да бъдат определени, което е хубавото. Защо трябва да бъдат определени!? По същия начин, по който аз се отнасям към моите филми, се отнасям и към филмите, които харесвам и, които се опитвам да съществуват в платформата, която представя "София Филм Фест". Това са търсещи филми, които се опитват по един или друг начин да комуникират с публиката не с някакви готови кодове, а да й дадат възможност да съпреживее нещо ново и различно.

Работите ли върху нещо?

Аз винаги работя върху някакви глупости, но не обичам да говоря за тях.

<<Sever.bg във Facebook>>