Георги Господинов: Пиша, за да забавя поне малко времето
Той е един от най-успешните и превеждани съвременни български писатели. Пише поезия, проза и литературна критика. Неговият "Естествен роман" има 9 издания у нас и е публикуван на 23 езика, между които английски, немски, френски, италиански, датски, чешки и др. Рецензиран е в издания като "Нюйоркър", "Гардиън", "Вилидж войс". Романът му "Физика на тъгата" е сред най-продаваните книги в България според класациите на основните книжарски вериги, носител на редица награди. Той е в номинациите на наградата Фон Резори, както и за престижната италианска награда за литература "Стрега".
Известният български писател представи във Велико Търново последния си роман "Физика на тъгата” и още няколко свои книги в рамките на турнето си в края на миналия месец, което направи в четири български града.
Той се срещна с великотърновските си читатели в читалнята на Великотърновската библиотека. Почитателите на Господинов препълниха читалнята на културната институция и близо два часа слушаха писателя, който им чете откъси от новите си книги, а след това отговаря на въпроси и раздаде автографи.
Светът се прости с Маркес, според който тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата. Как се погаждате Вие със самотата?
Казаното от Маркес важи с абсолютна сила за писането - почтен договор със самотата. Грижа се добре за нея, храня я, но гледам да не расте прекомерно.
Казвате, че нечетенето на книги е опасно за живота. А може ли четенето да е опасно? Световете, които сме събудили с книгите, които сме прочели, могат толкова да ни опиянят, че заобикалящата ни реалност да ни отврати. Нима не е блажено невежеството?
Четенето също може да е опасно, имаме поне един велик пример с Дон Кихот. Макар в случая той да е по-скоро блажен. Невежият е блажен, но самият той не го знае. Там е проблемът. Трябва да прочете някоя книга, да стане "веж", за да го узнае. Но тогава ще изгуби блаженството.
Възможно ли е българинът да се излекува от апатичното състояние, в което е потънал? "Когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере", пише Йордан Радичков в "Ние, врабчетата". Какъв би бил помагащият "удар"?
Може би да те удари книга по главата.
Какво чудо Ви учуди наскоро?
Чудото на четенето. Това, че хората продължават да се вълнуват от книги. Видях това вълнение съвсем скоро, на четенето в Търново.
Безспорно сте голям майстор на историите. Продажбите на книгите Ви и наградите, които печелят, го доказват. Кое е нещото, без която една история не може?
Не съм майстор, а прост събирач. Това без което една история не може, е тъкмо вълнението и емпатията.
Кой страх ще породи следващата Ви история?
Основните страхове не са толкова много, във всеки случай не повече от два или три. Един от тях ще да е.
Може би често Ви задават този въпрос, но все пак - защо пишете, кое Ви дава стимул? Достатъчна ли е енергията, която получавате от многобройните будни очи при срещите с читателите?
Очите на читателя са едно от най-хубавите неща, което може да ти се случи. Но не вярвам някой сериозен писател да пише единствено заради тях. Пиша, защото се опитвам да разбера себе си, страховете си и надеждите, ако са останали. Пиша, за да съхраня няколко истории. За да забавя поне малко времето. Пиша срещу ограниченото ми тяло и време, което ми е отпуснато. И не на последно място, пиша, за да утеша себе си и няколко човека.
