Екопътека от Велико Търново до Арбанаси
Дълго седях на терасата и се колебаех да тръгвам ли или да си кротувам и да изчакам по-хубаво време, за да предприема тази разходка. Небето беше отрупано с тежки тъмносиви облаци, способни да помрачат настроението ти, та ако ще преди минути да си разбрал, че някакъв забравен далечен роднина ти е оставил голямо наследство. Те обаче така или иначе нямаше как да ме притеснят. Да си вали колкото ще! Като ме намокри да не би да съм на средата на пустошта, за да не мога да се изсуша, преди да съм настинал?
Начумерените облаци не можеха да ме уплашат, но се колебаех дали да тръгвам заради силния и постоянен западен вятър, който упорито се опитваше да откъсне ушите ми и да ги отнесе нанякъде. Вятърът общо взето е едно от най-неприятните неща, което могат да се случат на човек в планината. Той не позволява на тялото да се затопли, пречи на спокойното придвижване, а в не е един и два случая е ставал и причина за смъртта на туристи, бутайки ги отнякъде или сгромолясвайки нещо отгоре им.
Постепенно обаче започнах да осъзнавам, че дали заради дългата зима, която в продължение на месеци ми пречеше да се отдалечавам много-много от града или просто от мързел се опитвах да си измисля някакви смешни извинения, за да отложа излета си. В планината вятърът и дори дъждът можеше и да бъдат опасни в определени случаи, но аз далеч нямаше да ходя в планината. Всичко, което мислех да направя, бе да мина двадесетина километра, като половината от тях бяха на територията на населени места. Тоест, оставаха около десет километра сред "дивата" природа, и то по екопътека, с някакви си 200-300 метра денивелация.
Никакви трудни участъци, никакви рискове... Просто май съм се разглезил нещо и си търся извинения.
Набързо сложиш два сандвича и гетите в раницата и изскочих на улицата. Можех да хвана автобус до квартал "Асенова махала", за да си спестя съботното стълпотворение, което е отколешна традиция в централната част на Търново, но реших, че малко повече ходене ще ми се отрази добре.
Само след десетина минути се убедих, че каквито и притеснения да съм имал, те са били просто смешни. Да, вятърът не беше особено приятен, но пък за сметка на това започна да разгонва облаците, които, въпреки съпротивата си, бяха принудени тромаво да напуснат видимата част на небосвода. Освен това бе неочаквано топло за началото на месец март и скоро ми се наложи да се "разопаковам", макар и да не бяха особено дебело облечен.
Днес центърът на Велико Търново бе дори по-пълен с хора от обикновено (ако това изобщо е възможно), затова ускорих крачка и на един дъх пресякох пространството между сградата на Общинската администрация и паметника Майка България, прецапах покрай пощата и докато се усетя вече се спусках към Царевец, оставяйки Самоводската чаршия от лявата си страна. Тук вече човешкото множество и шумът понамаляха и можех да забавя темпото си, за да се полюбувам на красивите гледки, които съм виждал стотици пъти, но никога не ми омръзват. На хълма, на който се бе намирала столицата на Второто българско царство, се вееше огромен трибагреник, което ме накара да се почуствам някак приятно, макар да съм по-скоро умерен родолюбец, отколкото войнстващ патриот.
Спускайки се надолу покрай историческия хълм към "Асенова махала" вниманието ми бе привлечено от Янтра. Никога не съм виждал виещата се между отвесните си, оголени от зимата брегове река, по-пълноводна. Светлозелените й, привидно спокойни води, мълчаливо вменяваха усещане за прикрита, но сурова сила. Спомних си, че когато бях малък и четях за Априлското въстание, не можех да проумея как Панайот Волов се е удавил в Янтра. Е, сега ми се стори съвсем логично това да се случи. Реката наистина всяваше респект, подсилена от топящите се в Стара планина огромни снежни маси.
Тази част на Търново несъмнено има най-осезаемо влияние от историческа гледна точка. Замислен за капризите на съдба на българите, минах покрай църквата "Св. четиридесет мъченици" и манастира "Св. св. Петър и Павел", а оттук, от ниското, крепостните стени на Царевец изглеждаха толкова внушително, че почти успях да забравя, че пред очите ми не се разкрива оригиналното дело на средновековните българи, а един съвсем свободен и примерен "прочит" на историята, наричан претенциозно и необосновано "реставрация" и направен в средата на XX век.
Спрях за минута на железния мост над Янтра в началото на пътя за Ксилифор, за да се порадвам отново на мълчаливата мощ на реката. После побързах да оставя зад гърба си порутените останки на някакъв завод от епохата на развития социализъм и закрачих в подножието на внушителния хълм Момина крепост. Само няколко минути по-късно обаче ми се наложи да го оставя зад гърба си, защото пред мен се изправи табела на туристическо дружество "Трапезица 1902", която ме уведомяваше, че трябва да зарежа шосето и да тръгна по сравнително стръмна, но широка и лесно разпознаваема пътека, ако искам да стигна до Арбанаси.
А аз именно това исках. Тъй като никога не бях минавал оттук, приятно се изненадах на красотата на природата, която неминуемо ще е в пъти по-голяма само след няколко седмици, когато неумолимото настъпване на пролетта раззелени дърветата и покрие горските поляни с цветя.
И сега обаче почти на всяка крачка пред мен се изправяха доста примамливи гледки: пътеката се виеше покрай буен и пълноводен поток, който се спускаше стремително от хълма и на доста места образуваше малки водопадчета, в подножието на които водата вреше и кипеше. Макар и само на места, минзухари непокорно подаваха нежните си цветове сред пожълтялата миналогодишна трева. На едно място пътеката минаваше през тясна цепнатина в една канара, а веднага след това ме изведе на ръба на скален венец, от който се откриваше прекрасна гледка към долината на Янтра и Велико Търново.
Визуално прецених, че съм горе-долу на височината на партиаршеската църква на Царевец, което означаваше, че не ми остава още много изкачване, а бях започнал едва преди десетина минути. Явно днес нямаше да направя най-уморителния и предизвикателен преход в живота си, но пък можеше и без това да остана, ако сутринта не се бях наканил да тръгна... Впрочем вятърът тук беше доста силен и само той ме спасяваше от слънцето, което бе заменило отдавна изчезналите нанякъде облаци на небето.
Седнах да една пейка, доста сполучливо разположена на място, от което се откриваше прекрасна панорама, и се приготвих да изям един сандвич. Явно нямаше за къде да се бърза. Щеше ми се да се понатоваря повече, но трябваше да го оставя да друг път. След като поех отново по пътеката, която вече пресичаше поляните по билото, видях борова гора, която беше пострадала доста сериозно от пожар. Реших да я разгледам от по-близо и докато се разхождах между нападалите стотици безжизнени обгорели дървета, се сетих, че моят приятел Данчо от хотел "Момина крепост" на Ксилифор ми беше разказвал през есента, че преди няколко години е имало голям пожар, в гасенето на който и той се е включил като доброволец.
При вида на мъртвата гора започна да ме завладява някакво тягостно чувство, та побързах да напусна това място и да продължа пътя си. Нямаше обаче много за продължаване. След един широк завой, който ме изведе от северната страна на хълма, видях над други иглолистни дървета, зелени и красиви, започващи само на неколкостотин метра пред мен, да се издига един от най-стряскащите паметници на комунистическата архитектура - резиденцията на Тодор Живков в Арбанаси, която сега, ако не се лъжа, се подвизава под името "Двореца".
Имах чувството, че едва съм тръгнал, а ето, че вече стигах до крайната си цел. Без да бързам продължих напред и само след няколко минути пътеката ме отведе до шосето от Велико Търново за Арбанаси. Все още бях в подножието на селото, но действащият девически манастир "Св. Николай Чудотворец" се намираше на един хвърлей разстояние от мен. Тръгнах към него, за да го разгледам, но импулсивно реших, че е по-хубаво да го оставя за някое от следващите си посещения.
Наумих си да пообиколя из селото, без обаче да влизам в десетките му възрожденски къщи и църкви, защото го бях правил неведнъж, а ми се щеше при първа възможност да дойда отново тук, но с цялото си семейство, така че исках да си оставя нещо за разглеждане.
Наистина екопътеката за Арбанаси е едно от най-подходящите места, на които човек може да се разходи, ако не е сигурен във физическите си възможности или има малки деца, с които трябва да се съобразява. Маршрутът е кратък, без сериозни изкачвания, но въпреки това предлага доста красиви гледки и е направо идеален за едно тонизиращо разтъпкване извън града. Със спокоен (дори бавен) ход всеки би могъл да вземе разстоянието от "Асенова махала" до историческото село за не повече от час и половина, а освен това дори и най-неопитният в планинарството човек не би могъл да се изгуби.
Има и още едно положително обстоятелство, което съвсем не е за подценяване. С десетките си механи, ресторантчета и обикновени кръчми Арбанаси е идеалното място за посещение, защото освен да се разгледат забележителности и да се подиша чист въздух, човек има къде да се нахрани и да си почине, ако изобщо е успял да се умори.
Така че, търновци, изчакайте времето да се пооправи и си спретнете една приятна разходка до Арбанаси. Ето ви и три причини да не вземате колата си със себе си: 1. Ще се раздвижите и ще се почувствате тонизирани и щастливи; 2. Няма да хабите пари за бензин и да замърсявате природата; 3. Няма да се чудите къде да паркирате, а и ще можете да обърнете някое и друго питие в предразполагащите към това заведения в селото.
_____________________________________________________
Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg
