Иван Бейков за бягството, живота на емигрант и вечерята с милионери - 2 част

Бившият политзатворник сега е отново в родината и се радва на хубав живот, добра американска пенсия и добри приятели. В няколко последователни интервюта за Север.бг, Иван Бейков разказва от първо лице за бягството към свободата, живота и работата си в САЩ и връщането си отново в България.

Г-н Бейков, какво работихте в Америка?

Със съдействието на приятелите ми постъпих на работа като чистач в Център "Рокфелер", изграден от небостъргачи. Смяната беше от 24.00 часа през нощта до 8.00 часа сутринта. Включваше почистване на работни офиси. Веднъж дори съм чистил офиса на самия Рокфелер. Но това не ме удовлетворяваше. Реших да си потърся по изискана работа. Озовах се след 4-5 години в Сан Франциско. Г.М. Димитров ми даде една характеристика, обща, не само за Общината, където се бях прицелил за място. В нея се описваше, че съм бил в затвора, с риск за живота съм избягал от родината. Но се оказа, че в Америка е трудно да попаднеш на такова място. Имах вече понятие от английски език. От вестниците научих името на кмета, началника на личния състав в Общината, в която имаше 28 000 служители, защото към нея се водят и летището, пристанището, данъчно, пенсионно. 

Научих за Бернард Орси, директор на Личния състав, че кметът се казва Алиоти, че са от италиански произход, свързани били с италианската мафия и били милионери. Реших да отида директно при Орси. Посрещна ме секретарка, която ми обясни, че трябва да се ходи по разни отдели, да се подават заявления, а шефът й е последна инстанция. Извадих характеристиката на Гемето. Направи й впечатление. "Почакай" ми каза. Тогава разбрах силата на секретарката. Влезе при Орси, показа документа и като излезе ми каза, че шефът й ще ме приеме. Той дойде, здрависа се с мен и започнахме разговора. Попитаме ме кога ще се връщам в България. А аз отговорих, че има един начин - когато Съветския съюз падне. Той ме попита - "Ти вярваш ли в това?".

На самите американци не им се вярваше, че това може да стане. Направиха му впечатление и моите знания за неговата родина Италия. От дума на дума се разбра, че аз си търся работа. Той ми каза да отида отново след два дни. Нямах търпение да минат дните и отивам след това. Секретарката ме позна, каза ми че вече съм назначен на работа като чиновник. Аз се смаях. Посочи при кого да отида. Разбрахме се с началничката - американка, и на другия ден бях вече на бюро.

В началото всичко ми беше непонятно, непознато. Трябваше да подреждам книжа, папки. Живеех близо до Общината и отивах рано сутрин към 6.00 часа, а ние почваме работа в 8.00 часа. Започнах да се ровя, научих имена на училища, ведомости, не беше сложно, но като не я знаеш дейността в началото е трудно. С това установих, че в Америка никой не помага на другия. Назначават те и трябва да работиш, да си квалифициран. Там не е училище. Научих още да не разчитам на друг, а само на себе. Другото, което разбрах е, че Орси е направил компромис, защото там без изпит не можеш постъпиш на работа. Но пък ако не можеш да се справиш, ще те освободят. Това беше, започнах да я схващам работата. Взех да се справям. Така минаха няколко месеца и ме привикаха на въпросния конкурсен изпит. Пак никой нищо не ти обяснява. Чета, гледам, задрасквам разни отговори. След няколко дни излязоха списъците. Оказа се, че кандидатстваме около 300 души за различни позиция в Общината. Все пак бях се справил, защото бях по средата, на 144-то място. Получавах по 500 долара като чиновник, добра заплата за мен тогава.

Останахте в Общината?

Да, защото моята началничка ме похвалила пред Орси. Дори и да има компромис първия път, след това изискват от теб, за да оправдаеш доверието им. Там започват да назначават от първия по списъка, докато стигнат до мен - 144-ти. Компромис се направи за мен, отново, защото виждаха че се справям. Веднъж срещнах Орси из коридорите. Позна ме, усмихна ми се и каза - "Браво, ти си се задържал". В Америка още 70-те години беше ясно, че не можеш да подкупиш някой за нещо. А в България стават такива неща.

До кога работихте там?

Докато не прочетох в обява, че на летището в Сан Франциско, четвъртото по големина в света, има свободно място за моята позиция, с 200 долара повече. Отидох там. Попитах кой движи назначаването, оказа се че това е секретарят на летището Ерик Крейвер. Говорихме. След като отидох на следващия ден ми каза, че питал на три места за мен, къде съм работил, как съм се справял. После ме поразпита и заяви - "Ще те назнача знаеш ли защо, защото открих че там където работиш, не искат да те пускат, ти си им нужен, ценят те". Нямам пет минути закъснение на работа. Хвалили са ме, че по мен си сравняват часовниците. Стараех се. Решиха да ми вдигнат заплатата след това, а аз се фуках че съм чиновник, а ме правят общ работник. В България това е най-лошата работа, пък там не е така. Дадоха ми държавна кола и работих като куриер. Водих на цялата дирекция кореспонденции. Бях на разположение на директорите. Изкарах две години и половина на летището. Работих след работно време и събота, и неделя. За това се плаща извънреден труд. Спестих си пари, пращал съм всеки месец и на децата ми в България.

Не губихте връзка с България през годините?

Не, не съм я губил никога. Това са моите деца. Пишех им писма. Обяснявах само как съм, нищо политическо. Получавах и от тях писма. На една Нова година им пратих по 1000 долара на двете дъщери. На чиновничката й направи впечатление и ме попита - "Какви са ви тези момичета?", казах й "Мои дъщери". А тя ме трогна като каза - "На мен баща ми никога не ми е давал 1000 долара на ръка". В Америка родителите много, много не се грижат за децата си, оставят ги сами да си пробиват път. Едва на седмата година се обадих по телефона да ги чуя децата. Целта беше да не направя беля на семейството ми. А нея са я накарали явно да ме остави. Аз следях цялата политика на държавата. Виждах, че комунизма се разбива. Не ми се вярваше. Викам си - "Дано да доживея да се върна в България". Това ми беше мечтата.

Покрай тази Ви работа сте се запознали с кметицата на Сан Франциско от 1978 г. Даян Фанщайн, сега, настоящ успешен сенатор. Незабравима вечер с милионерите на щата сте имали... Разкажете, как един обикновен чиновник вечеря с изискани блюда с най-големите богаташи?

Запознах се с Даян Фанщайн на прием на шефа на летището. А моят пряк шеф, Ерик Крейвен, беше началник на кампанията й за кметица, голям капацитет. Беше доволен от мен и ме покани на приема. Там наистина беше елита на Сан Франциско, най-големите милионери на града. По изборите за Роналд Рейгън се случи това. Бях седнал до жената на зам.-кмета, който е голям демократ. Аз пък носех една голяма значка на ревера на Рейгън. Запита ме - " Ти ще гласуваш ли за него?". "Да", отговорих аз, имам значка, знам за кого ще гласувам. "Викам те утре, да ти разясня". "Не, няма нужда, не можеш да ме убедиш, аз съм републиканец", казах й аз. Заговорихме се, показах, че знам историята на Америка. Изброих й всички президенти на Америка отпреди Първата Световна война, а тя се смая. 

В същото време кметицата, Даян Фанщайн, нейна приятелка, била в кабинета си. Заведе ме тя при нея, защото й казали, че на приема има републиканец, искала да ме види. "Откъде харесваш Рейгън", ме попита Фанщайн. Говори ми без злоба. "Не го познавам", казвам аз, "но, който е по-голям противник срещу Съветския съюз, аз съм за него. Аз съм бил в затвора, не мога да гласувам за прокомунисти". Фанщайн се засмя. Още си пазя снимка с автограф от нея - "За Иван от Щанщайн" написа. Имаше две седмици до изборите за президент. Демократите смятаха, че Рейгън ще загуби. А той, чаровен, артист, говори хубаво, но не го вземаха насериозно. Четях коментарите. Той повлече всички щати - 48, само два бяха против него. Първата му идея бе антикомунизма. Излезе с патриотични неща, за величието на Америка и фразата, че "утре ще получаваш повече от днес". А това дава стимул. Всеки може да стане милионер и това зависи само от него. Американците са направили пари от търговия, лична инициатива и работа, много работа.  Там, който не е милионер, не може да стане президент. А и за да участваш в избори, трябва да имаш пари, за агитация.

С тази значка на Рейгън имате доста главоболия, тогава?

Така си беше. На другия ден пак със значката отивам на работа. Тогава ме извика Ерик Крейвен, заклет демократ и ми казва да сваля значката. "Аз съм ти началник, а ти си ми подчинен, а си републиканец", заяви. Пък аз му отговорих – "Значката не я свалям и казвам, че Рейгън ще победи, не в Сан Франциско, но в другите щати, ще победи". А цялата администрация там демократи. Имаше само един републиканец и аз втори. За значката ме повика и началникът на личния състав Джани Бърг. Каза ми, че нямам право да я нося в Общината. Имало си Закони, а с това аз съм правил политическа пропаганда, а в държавно учреждение не се прави агитация. Навън може, но вътре не. Аз му отговорих, че няма да я махна. Да ми даде да чета Закона. Ходих и при главния адвокат на администрацията. Казах му че не искам да нарушавам законите, да ми каже имам ли право да нося значката. И макар и демократ, каза – "Имаш право да я носиш, това е част от твоето тяло, като залепено, то е като частна собственост. Нямаш право само да държиш реч в Общината". Така добих още повече кураж. Рейгън наистина спечели изборите за президент.

Разбрах, че имате и още интересни случки с вашия буен и свободолюбив нрав – статия за вас в местен вестник...

Да, но аз бях прав за тази случка. Просто съм прям. Случката накратко е следната - критикувах генералния директор на летището. Казах че е голям мошеник. Пресата дойде. Журналист ме извика за разговор. Хареса какво му казвам. "Защо мразиш комунистите и левичарите", ме попита. "По лично съображение. Ти няма ли да ги мразиш ако те държат седем - осем години в затвора?", отговорих. Така се виждахме няколко пъти. Минаха десет дни, няма публикация. "Този човек го издигаме много, не го знаем какъв е, става централна фигура, трябва да го проучим още, той обижда генералния директор", казали от редакцията. От работата ми пък искаха да му се извиня лично. Защото не е имало случай обикновен човек да го нарича така. Бил съм атакувал едрата буржоазия. Отказах да му стисна ръката и да се извиня. Все пак накрая пуснаха статията. Само една моя снимка и кратка статия за мен. Изкупили го вестника, разбрах после. Дори ми се обадиха, че имам награда от 2000 долара, защото обществото харесало статията.

А за това време успяхте ли да спестите пари, да си купите кола, да обиколите интересни места за 20-те години живот в Америка?

Успях, да. Сменил съм четири коли за 20-те години живот в Америка. Винаги съм си ги купувал чисто нови, не втора употреба.  Плащах в кеш. Тогава по електронен път ме провериха кой съм, от къде съм, какво работя и че имам чисто кредитно минало. Успях да си взема на петата година кола. Чаках да си спестя пари. Първата ми кола  бе "Шавролет".  Струваше 20 000 долара. Успях да обиколя доста места в Америка, макар и с ниска заплата. Аз съм си плащал да ходя на Хавайските острови, в Канада, Мексико сити, три пъти в Европа – Швейцария, Италия, Дания,

Това е Америка, дори и от 70-те – 80-те години и до сега – страната на свободата и неограничените възможности. В какво е силата на страната?

Силата на Америка се състои в  средната класа. Може да не си много богат, но там парите ти стигат за нормален живот. Можеш да си купиш кола-необходимост, дрехи с намаления, магазините периодично ги правят, храната е евтина. Купувах си костюми. Един дори за 12 долара. А по мое време, с моята заплата дето е малка, вземах 14 долара на час. Тук, у нас, къде можеш ще го вземеш това? Нямам българска дреха по себе си, обувки, ризи, костюми, всичко е оттам. Хубаво е всичко, стига да работиш. Не мога да сравнявам стандарта на живота у нас, с там. Увеличават постоянно заплатите, пенсиите.

Вие се носите винаги като конте. С костюм, вратовръзка, чисти и модерни обувки, въобще нямате вид на български  пенсионер. Това придобито от Америка ли е?

Не, от дете съм си такъв. Майка ми минаваше за хубава жена в родното ми село Градище. Спомням си, играех си на улицата и майка ми мина покрай нас, децата, и чувам, какво коментираха за нея – "Каква е тази хубавата жена". Стана ми хубаво от тези думи. В училище винаги съм бил стегнато момче,  явно тя ме учеше на това, винаги бях с чисти ризи, обувки. Не се хваля, но на всички приеми и срещи винаги съм бил много добре облечен. На приема и срещата с Фанщайн казали – "Най-хубаво беше облечен българинът". 

Следва продължение... за връщането у дома, в България, заветната мечта...

<< Sever.bg във Facebook >>