Отбелязваме 139-ата годишнина от гибелта на Васил Левски
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 (6 стар стил) юли 1837 година в Карлово. Родителите му Иван и Гина имат още четири деца - Христо, Петър, Яна и Марийка. Първоначално бъдещият революционер учи в местното взаимно училище, а след това - и в старозагорското класно. Съдбата на семейството се променя през 1851 година, когато бащата умира. Васил е само на 14, но е принуден да поеме грижата за домакинството заедно с братята си и чиракува при местен абаджия.
Четири години по-късно той става послушник при вуйчо си Василий, който е таксидиот на Хилендарския манастир в района на Карлово и Стара Загора. Бъдещият апостол на свободата записва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище "Св. св. Кирил и Методий", основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 година той се замонашва в Сопотския манастир "Св. Спас" и приема името Игнатий под мантията на йеромонах Кирил. През следващата година пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата "Света Богородица" в град Карлово.
Още от малък Левски е под влиянието на родолюбивите течения сред българските поданици на Османската империя, които се стремят да извоюват църковна, национална и политическа независимост. След замонашването си той дълго обмисля бъдещето си и решава, че би бил най-полезен на народа, ако се включи в националноосвободителното движение. На 3 март 1862 година Васил Иванов Кунчев сваля расото и заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия, създадена от Георги Сава Раковски в Белград.
Именно там той се запознава с цвета на българската емиграция и с най-изявените водачи на революцията. В сръбската столица младежът получава и прозвището, с което ще остане в българската история. Той е наречен "Левский", след като по време на военни обучения прескача огромен ров, а скокът му е определен от присъстващите като "лъвски".
След разпадането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния, където е съсредочено българското националноосвободително движение, за първи, но след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден, в Сопот Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси, с което иска да покаже, че окончателно скъсва с живота си църковен служител.
От април 1864 до 1866 година Левски е учител в карловското село Войнягово, след което от март 1866 до 1867-а преподава в Еникьой и Конгаз, Добруджа. Преместването му в близост до руменската граница не е случайно. По този начин той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание.
През 1867 г. по предложение на самия Раковски Левски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с другарите си изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 година. След разгрома на четата заедно с остатъците от нея преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868). Скоро обаче тя е разтурена от сръбското правителство по подобие на първата, а Левски се разболява и остава 2 месеца в Зайчар.
Именно тогава той прави анализ на резулатите от дейността на българските патриоти до момента и окончателно се убеждава в неефективността на четническото движение и надеждите на много българи за осовбождение чрез помощта на някоя от съседните страни. Тогава се формира и разбирането му, че пътят към независимостта задължително минава през предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов споделя изводите и намеренията и му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си".
Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868 година Левски отива в Букурещ, където се свързва с един от водачите на хъшовете Иван Касабов. От този период е и запознанството му с Христо Ботев, с когото живее в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. След като разкрива плановете си пред емигрантите и получава финансовата и морална подкрепа на "Българското общество", читалище "Братска любов" и организацията на "младите", Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи.
Начинанието има за цел Левски да се запознае с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи, както и с настроенията на народа по места. В началото на януари 1869 година той напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да им представи плановете си и да ги спечели за каузата - организиране на всеобщо въстание във всички български територии. Обнадежден от подкрепата, която получава, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.
След двумесечен престой във Влашко, на 1 май 1869 година Апостола започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на Привременното правителство на Балкана.
По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски обаче го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в Букурещ на 26 август 1869 година Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 година заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността на България и че народът трябва да разчита на своите собствени сили, а не на външна помощ. Изказва категорично и убеждението си, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни.
Голяма част от хъшовете обаче се противопоставят на идеите му и решават да се придържат към старите си тактики. Разочарован от емиграцията, през май 1870 година Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871-а той успява да създаде гъста мрежа от революционни "гнезда", обединени в цялостна Вътрешна революционна организация. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за Български революционен централен комитет.
В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на централен комитет в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. Чрез тази стъпка Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции.
Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Апостола единствен от "четеримата големи" (Любен Каравелов, Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Васил Левски) на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Той е убеден, че техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание.
Към края на 1871 година изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато през втората половина на годината работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски — Димитър Общи и Ангел Кънчев. В края на юни 1872 година Левски напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.
На 22 септември 1872 година Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация, защото Димитър Общи прави големи разкрития около структурата й. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни, тъй като смята, че организацията не е готова и тръгва за Румъния, с намерението по пътя да прибере архивите на ВРО от Ловеч.
На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според султанския указ "Хатихумаюн", за да не издаде съмишлениците си и организацията. Той подчертава неколкократно, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения.
Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник. В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е" и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българския народ.
__________________________________________________________________________
Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg
