Съединението прави силата!

Днес отбелязваме Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Несъмнено най-дръзновеният и български акт в новата ни история, осъществен въпреки волята на всички така наречени Велики сили, е реакция на разпокъсването на етническата ни територия след решенията на Берлинския конгрес от 1 (13) юли 1878 година.

Още през пролетта на 1885-а Българският таен централен революционен комитет (БТРЦК), имащ за център Пловдив - столицата на автономното владение на султана Източна Румелия, започва мащабна кампания, пропагандираща обединението. Ръководителят на организацията Захарий Стоянов и сподвижниците му активно дават гласност на каузата си чрез публикации в периодичния печат и масови демонстрации. Най-сериозната им инициатива е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър, което се състои на 17 юли на връх Бузлуджа и събира хора от всички краища на Източна Румелия и Княжество България.

След като се убеждава в широката обществена подкрепа, на която се радва начинанието, ръководството на БТРЦК установява връзки с висши офицери от местните гарнизони, сред които изпъкват имената на капитаните Райчо Николов и Сава Муткуров. Провеждат се и тайни разговори с майор Данаил Николаев, който е военният с най-висок пост в Източна Румелия. Макар и да изразява принципното си одобрение за обединение с Княжество България, той не е въодушевен от липсата на реалистични планове от страна на ръководството на комитета.

Според първоначалните планове на БТРЦК актът на Съединението трябва да бъде осъществен в средата на септември, тъй като по това време милицията на Източна Румелия е мобилизирана за провеждането на маневри. В края на август членове на организацията се срещат с княз Александър I Батенберг в Шумен, където той ръководи учения на армията на Княжество България. Владетелят дава на заговорниците принципната си подкрепа за начинанието им, макар и да не съгласува действията си с Народното събрание и правителството, чийто министър-председател е Петко Каравелов.

Реакцията на БТРЦК е пришпорена от избухналия на 2 септември в Панагюрище бунт, който още същия ден е потушен от силите на реда. Ръководството на тайната организация се поучава от опита с Априлското въстание, пламнало през 1876 година в различни селища по различно време и по този начин улеснило османските власти при потушаването му.

За да избегнат повторение на събитията, организаторите на размириците изпращат свои представители във всички градове на Източна Румелия. Сформирани са бунтовнически групи, които да тръгнат към Пловдив с намерението да предложат на майор Данаил Николаев да поеме ръководството им.

Още на 4 септември въстаници от село Голямо Койнаре (днес град Съединение), предвождани от Продан Тишков, известен като Чардафон Велики, обявяват, че Източна Румелия се присъединява към Княжество България. В нощта на 5 срещу 6 септември отряд от неколкостотин привърженици на идеята се насочват към града под тепетата и установяват контрол над него, командвани от майор Данаил Николаев. Наместничеството, ръководено от генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, е свалено, след което Източна Румелия и Княжество
България стават една държава.

Искрената радост на предците ни трае кратко и те трябва да се изправят пред нови изпитания, защото само броени дни по-късно Русия изразява несъгласието си със Съединението, тъй като не е съгласувано с нейната позиция, а на 2 ноември 1885 година е обявена и Сръбско-българската война, след като западните ни съседи получават подкрепата и подстрекателството на Австро-Унгария.

България обаче се справя с международната враждебност и печели войната срещу Сърбия. Това довежда до дипломатическо признание на Съединението, което е регламентирано с Топханенския акт от 24 март 1886 година. Единствените териториални щети, които документът отрежда за Княжеството, са загубите на Кърджалийската околия и Тъмръшките села.

Споразумението позволява на Княжество България и Източна Румелия да имат общи правителство, aдминистрация и армия. Единствената "граница” между двете части на страната, която се запазва чак до обявяването на Независимостта през 1908 година, е необходимостта българският княз да получава формалното си назначение за генерал-губернатор на Източна Румелия от султана на Османската империя.