Докато бе на гости в родния си град, уговорихме дата и час за интервю с Христофор. Една нелепа катастрофа промени часа за среща, но не и мястото. Като човек, свикнал да живее прецизно, той спази уговорката си и разговорът ни се състоя. Говорихме за всичко, свързано с музикалното му развитие, както се казва на жаргон "разкостихме го". Но смятаме, че е важно, защото името му тепърва ще се чува все повече и в България.

Разкажете на нашите читатели за себе си - как започна музикалната Ви кариера?

По време на следването си, след конкурс , бях назначен в Русенска опера като солист и там започнаха първите ми професионални изяви. В последствие получих първия си ангажимент в чужбина, който бе свързан с Милениум 2000 г. Беше една мащабна оратория, с много голямо международно участие. Имаше певци от Мексико, България, Хърватска, Испания, Италия, Словения. Хорът беше съставен от няколко хора от Италия и Австрия. Оркестърът също беше много голям. Аз бях дубльор на теноровата роля. Изпълнителят беше солист в Щатсопера. Тогава бях 25-26-годишен и за мен, да ме вземат за допио (дубльор в музикалните среди – бел. ред.),  беше голямо признание.

Директорът на Русенска опера беше много недалновиден и не искаше да ме пусне, за да поема този ангажимент. Дори ми постави ултиматум, че, ако поема този ангажимент, няма да ми поднови договора. Аз приех предизвикателството и това първо мое участие в чужбина даде старт на по-нататъшните ми изяви. Аз бях в началото на кариерата си, а всички останали бяха големи професионалисти. Това ми даде възможност да се уча от по-големите.

След тази изява имахме спектакъл във Виена, Словенската национална телевизия снима, имахме спектакли в Италия, в Германия. Този ангажимент ми даде страшно много като опит и самочувствие. Все пак, за да бъде избран един човек за такъв проект, значи е притежавал определени качества.

На кои други конкурси сте се явявал?

По-късно в Милано (Италия), на конкурс "Карузо". Не взех награда, но бях финалист. Този конкурс също ми даде много, защото беше все още началото и се лутах. Нямах педагог, който да ми помага и да ме насочва и този конкурс беше като "сверяване на часовника" – къде се намирам сред световната конкуренция. Професията ни е международна, свързана с международни кастинги и затова е важно човек да знае къде се намира.

Участвайки там видях една много сериозна конкуренция. Явихме се 50 тенори, 10 сопрана, по 1 баритон и бас и 5-6 мецосопрана. Всичките кандидати бяха млади и много талантливи. До финала стигнахме 5 човека и за мен това наистина беше голям успех. Това ми даде голяма мотивация за бъдещото ми развитие.Даде ми самочувствие, че трябва да работя в тази насока и имам какво да дам, за да се развивам.

Каква е Вашата цел?

Моята цел винаги е била да се развивам и изявите в България не са ми стигали. Винаги съм искал да правя нещо повече.

В Австрия сте на свободна практика – колко добре и колко зле е това?

Да, в момента съм на свободна практика. Работил съм като щатен солист. Такова място дава едно спокойствие за няколко години, но пък не ти дава възможност да си избираш ангажиментите. Малко като крепостен селянин – независимо каква е ролята, няма право на избор. Каквото му се предостави и каквото му кажат – това е. И, когато дойде нов интендат, уволнява целия щатен състав и трябва да си търсиш работа. Аз съм бил щатен солист, но вече съм на свободна практика, защото така човек има повече свобода, повече възможности за изява, по-добри ангажименти. И, когато те поопознаят в тези среди и си на добро ниво, можеш да си намериш работа.

Какви са основните рискове в професията на оперния певец?

Те са тривиални. Дори една обикновена настинка или кашлица ( или катастрофа – усмихва се) може да обърка всякакви планове.

Имате ли поглед върху "пазара на български оперни изпълнители" на Запад?

През годините има натрупан добър имидж на българските изпълнители в чужбина. Пласирането им е повече от добро. Ако обърнем погледа си назад във времето, няма как не видим големите оперни имена на Николай Гяуров, Борис Христов, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Валери Попова, Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова – все изпълнители, извоювали положителен имидж за България. Те са проправили една много стабилна пътека. България се слави като малка страна, но със златни гласове.

Това не е ли нож с две остриета за вас, младите, след тях?

Така е! Летвата е вдигната много високо и много отдавна. А в момента и конкуренцията е много по-голяма, отколкото е била по тяхно време. Тогава е било много по-лесно да си намериш ангажимент, отколкото сега. Конкуренцията е в стотици пъти повече.

Според една статистика, която гледах наскоро, нашата голяма певица Веселина Кацарова, когато е спечелила първа награда на конкурс в Германия, са се явили само 50 човека от цял свят. А в момента за този конкурс се явяват 5000 души. Определено при 50 човека се пробива по-лесно, отколкото при 5000. И в такъв случай талантът остава на втори план, заиграват други фактори – кой на кого е човек.

А вие на кого сте, та успяхте?

На никого не съм! А и не съм чак толкова успял. Ако бях на "някого", със сигурност щях да успея още повече.

Взимал сте уроци по бойно изкуство – коя роля бе пресечната точка с тези Ви умения? 

Преди 2 г. във Виена имаше кастинг за оперетния фестивал "Виенско оперетно лято" и условията за кастинга за главната роля на Су Чонг бяха да бъде избран тенор с хубав глас, добър немски език, с добра визия и с евентуално спортна форма. Ако пък владееш бойни изкуства, беше привилегия, защото режисьорката беше решила в една от сцените да има бойна сцена с кунг-фу. Мен ме харесаха, но аз никога не бях тренирал кунг-фу и тогава преминах един доста интензивен курс, а движенията, които трябваше да направя, бяха интересен акцент в цялата постановка.

Представете Вашата сестра – вие сте уникален тандем, двамата пеете оперна музика. Познавате ли други такива брат и сестра?

Познавам двойки като двама братя, две сестри, но като брат и сестра певци – не. Със сигурност може и да има някъде, но на мен не са ми известни. Моята сестра се казва Ива Йонова и е по-голяма от мен. Тя е оперна певица, с много национални и международни отличия. Тя е почетен член на Държавния театър "Майнинген" в Германия. Преди 2 г. получи най-високото отличие на министерството на културата – орден "Златен век" за популяризиране на българската култура зад граница. Тя е една много добра оперна певица и също има много добра кариера.

Тя как влияе на Вашето развитие?

Благодарение на нея се насочих към оперното пеене и към тази среда. Тя правеше експерименти с мен – водеше ме при нейните учителки и ги караше да ме чуят как пея. Бях податлив на обработка и затова се получи. И това е пример как влияе средата. Родителите ми искаха да ме направят архитект, но сестра ми надделя.

Какви са плановете в творчески план – ще се връщате ли във Велико Търново, имате ли планове да пеете на Търновска сцена, пели ли сте досега?

Винаги се връщам във Велико Търново с желание и удоволствие. Но досега връщанията ми са били свързани с частни пътувания и с моите ваканции. Един-единствен път съм бил канен, както и моята сестра, да пеем на търновска сцена, казваме го със съжаление. Смятаме, че сме постигнали много и, когато хората са оценили в международен мащаб нашия талант, смятаме, че сме достойни да пеем и в родния си град. Може пък тук хората да имат по-големи изисквания...

Изявявали ли сте се двамата на други сцени в България?

Освен в Русенска опера, съм пял в Бургаска опера, във Варна... Сестра ми не е пяла много в България, но наскоро имаше голям концерт със "Софийски солисти" в зала "България".

През 2011 г. получихме един ангажимент във Варненска опера, с една много рядко поставяна опера на Росини – "Граф Ори". Тя се поставяше за първи път в България, в международен мащаб също се прави много рядко, понеже е изключително трудна и дълга за главните роли.

Интересното беше, че със сестра ми се явихме отделно и по различно време на кастинг и двамата бяхме ангажирани, отделно, за главните роли – аз като граф Ори, който се опитва да прелъсти графиня Адела, чиято роля изпълняваше сестра ми.

Заедно сме се изявявали и в "Прилепът" от Йохан Щраус, където аз бяха Алфред, а тя – Розалинда. Пак ни ангажираха независимо един от друг и пак играехме любовна двойка.

Какво мислите за оперния фестивал, който се провежда в Търново "Сцена на вековете", знае ли се за него извън България?

Още като дете съм гледал първите спектакли, които бяха във връзка с 800 г от въстанието на Асеневци. Но навън не се знае. Той не е някакъв популярен фестивал, който предславлява интерес за чуждата публика да идва в България. Но и няма как да се знае, защото това са изяви на Софийска опера, не са интересни международни певци. Миналата година пяха Орлин Анастасов и Венци Анастасов, които са големи имена, прославящи България.

Винаги съм се учудвал защо търновската оперета не ползва тази сцена и няма участие?! Спектаклите биха били много атрактивни, а публиката е една и съща, която сега гледа "Сцена на вековете" и която би могла да гледа спектаклите на театъра. Ако се направи подходяща репертоарна политика, съвсем спокойно, извън този фестивал (ако те си имат запазена марка), може да се използва сцената съвсем правомерно в полза на театъра и на търновската община.

С коя роля сте започнал, в кой спектакъл и в кой образ влизате с най-голямо удоволствие?

Дебютът ми беше с ролята на Марио Кавардоси от операта "Тоска" на Пучини. Този дебют никога няма да го забравя, защото това беше първата опера, с коятпо стъпих на сцена и за която бях изключително неподготвен. Няколко дни, след като ме взеха за солист в Русенска опера, ми се обади диригентът (аз си бях в Търново) и ме попита дали съм пял операта "Тоска" - Марио Кавардоси. Аз му отговорих енстусиазирано, че съм я пял. Той ми каза "Добре, ще я пееш след 4 дни, колегата, който трябваше да я изпълнява, се е разболял".

Естествено, съгласих се. Затворих телефона и се разтреперах, защото никога не бях пял тази опера. Единствено бях разучавал двете арии, които са една много малка част от цялата опера и веднага започнах трескаво да търся партитури, клавири, записи. За 4 дни аз успях да я науча наизуст на италиански, което за мен е един своеобразен рекорд. Незнам дали някой друг го е правил. Беше чист, младежки ентусиазъм. Нямах никакъв сценичен опит, но се представих много прилично, не се изложих и отзивите бяха неочаквано добри. Сега, ако някой ми каже, че след 4 дни пея в Миланската скала, например, ако науча опера за това време – никога!

Коя е ролята-мечта?

Много ми харесва като музика, като температмент и като хъс "Отело" на Верди. Но сигурно никога няма да изпея тази роля, тьй като тя е писана за по-драматичен глас, спинтов баритонален тенор, а аз съм лиричен тенор, по-висок глас. Ако след години ми падне гласа и придобия по-плътно звучене, може. Но на този етап не смея и да си помисля за изпълнението на тази роля.

С кой известен партньор бихте желал да сте на сцена?

Много са... Пял съм с доста певици, които впоследствие направиха страхотни кариери. "Манон" пях с много добра канадска певица – Розлин Джоунс, която в момента прави добра кариера в "Метрополитен", в "Ковънт Гардън", в най-големите театри. "Травиата" пяхме с украинката Стифания Дофхан, която също пее в най-големите театри "Ковънт Гардън", "Ла Скала".

Коя роля подготвяте в момента, имате ли съвместни планове с Вашата сестра?

Подготвям турне за Южна Африка с ролята на херцога в операта "Риголето" от Верди, няколко концерта за Белгия и Германия. В по-далечен план ме поканиха за ролята на Алфред в "Прилепът" от Йохан Щраус.

В момента сестра ми има други ангажименти. Тя получи много хубави предложения след концерти в Китай, където я харесаха и вече за втори път я каниха да преподава в едни от най-големите им университети. Паралелно с това беше канена няколко пъти като преподавател, с паралелни концерти и провеждане на майсторски класове. Много концерти изнесе и в Белгия.

Какви жертви в личен план трябва да прави човек, когато е поел пътя на голямото изкуство?

Жертвите са много. Зависи на какви жертви е готов човекът. Имам много колеги, които изцяло жертват семейството си. Те не искат да имат деца в името на изкуството. Смятам, че това е грешно, защото човек винаги може да съчетае и семейство, и работа. Меко казано, глупост е да се жертваш само в името на едното. Аз също съм правил много жертви, свързани със семейството, но никога не бих направил толкова категорична жертва – да нямам семейство, заради работата или да нямам работа, заради семейството.

Много жертви се правят. Познавам колеги, на които в деня на спектакъла им съобщават, че е починал родител. И те са принудени от обстоятелствата да пеят. Изпълняват комедийна роля, а в същото време душата им плаче. Това също е ненужен компромис. Да, професионализъм е, но по някакъв начин си изнуден да пееш...

Аз също съм правил компромис със себе си – пял съм болен, на премиера, рискувайки гласа си. Но не исках двумесечният ми непрекъснат и къртовски труд за главната роля на Вертер – една много тежка роля от Масне, да го подаря наготово на някой друг. Нямах говорен глас, но с цената на много усилия успях да пея много добре и критиките бяха много хубави.

Отскоро сте баща на прекрасна дъщеря, на чието раждане сте присъствал и знаете какво е чувството. Хипотетично - какво бихте предпочел да изберете, ако в един и същи момент се случва раждането на сина ви и концерт с Пласидо Доминго в "Миланската скала"?

О-о-о, това е много провокативен въпрос (смее се). Зависи от много неща и в такъв момент човек слага "кантара" и преценява обстоятелствата.

Ще подкрепите ли дъщеря си, ако някога реши да следва вашия път и да се занимава с оперно пеене, знаейки какво коства?

Като знам колко е трудна музикантската професия, винаги съм си казвал, че с всичко друго ще се занимават децата ми, само не и с музика. Но, ако човек има силното желание да се занимава с това, не е хубаво да бъде спиран. Не е задължително тя да има талант или да й се харесва да прави това, но, ако има уникален талант, качества и самата тя да иска да го прави – няма да я спра и ще й помагам. По-лесно е, ако човек е второ поколение от същата професия.

Какво бихте пожелал на читателите на Север.бг?

От сърце им пожелавам да са здрави и да следват мечтите. Защото, когато ги следва, той рано или късно ще ги осъществи.