Христо Кидиков: Повече усмивки – повече добро настроение за хората

Спомнях си го от дете – винаги усмихнат и завладяващ сцената, а песните му – и те като него – проникнати от топлина и чувство. След толкова години имах възможността да разговарям с един от символите на естрадната музика – Христо Кидиков. Оказа се непринуден, словоохотлив и… отново усмихнат, без следа от „звездна грандомания“, по човешки обикновен и нормален. Ето за какво си поговорихме минути, преди да излезе пред своята публика за юбилейния си концерт в града, с който е свързан емоционално – съпругата му е от Велико Търново…

Поредният юбилеен концерт „40 години на сцената“ …

Концертите са почти към края… Започнаха през април от София, Русе, Пловдив, Горна Оряховица, Плевен, сега - Велико Търново и ще завърша в Павликени, защото взе да става много студено, а повечето от залите нямат отопление. Имам заявки за края на май и юни догодина – тогава ще продължа.

Как се чувствате след толкова години творчество?

40 години са много дълъг творчески период. Като че ли беше вчера – така бързо премина всичко. Повечето хора смятат, че професията ни е това, което виждат на сцената – бляскави костюми, осветлени, цветя, настроение… Кухнята е много трудна, целият процес на работата е труден и се изискват много търпение и работа.

Сега по-трудно ли е, отколкото преди 40 години, предвид факта, че други жанрове излизат на преден план?

И аз, и колегите ми сме забелязали, че този, който може, го може. И няма значение какви жанрове и какви стилове излизат. Когато аз запях, излязоха много стилове. Някои от тях с по една-две песни, които станаха шлагери за едно лято, си отидоха. А аз се радвам на моята публика. И, макар че външно човек се променя, косата побелява, оредява, това е без значение. Останали сме си верни. Те идват и водят своите дъщери, синове и внуци. И аз се радвам, че на моите концерти идват млади хора – 15-16-годишни, които са влизали в сайта, теглили са си песни и ги знаят.

Издал сте и две книги…

Първата ми книга „Едно момче на 60 години“ беше автобиографична и излезе преди 6 години. Втората книга, която писах след това, е с разкази за срещи и концерти с мои приятели и различни смешни случки, философски погледнати през моята призма. Вплетена е и творческа фантазия, с която съм доукрасил героите. Тиражът й свърши бързо и, заради това турне направих втори тираж. Озаглавих я „Цъкни ВЕФ-а“, от известната приказка: „Цъкни ВЕФ-а да чуем  Кидика“.

Откъде тръгна тази приказка?

Излезе от Пловдив. През 1982 г./тогава бях солист на оркестър „София“/ ни поканиха да пеем на 60-та годишнина на ФК „Ботев“/Пловдив/. Един от тогавашните много добри футболисти, Динко Дерменджиев – звезда на отбора, а сега треньор, ме покани на това тържество на стадиона. След това имахме коктейл, на който си говорихме и тогава Динко ми каза, че месец преди това бил с едни пловдивски зевзеци и ги поканил на стадиона за тържеството, защото и „нашето момче от Пловдив – Кидика майна, и той ще пее.“ Тогава един от зевзеците казал: „Абе…, мани, мани… Цъкам „Лакса“ / радио „Лаксемберг“ – забранено по онова време, но тайно се слушаше от всички, ние, музикантите-също/- Кидика, цъкам „Свободна Европа – пак Кидика пее, цъкам ВЕФ-а /вече беше на мода/ - пак Кидика.“. Та оттам „Цъкни ВЕФ-а, да чуем Кидика как се дере“ и така до ден-днешен. Стана фолклор. Някои пък, когато ме срещнат,  ми казват: „Хей, живот, здравей, здравей“ – една от най-популярните ми през 70-те години песни.

Колко песни сте изпял?

 Ако смятам само албумите и плочите – по 12 песни, са над 500, а може да ги има и 1000.

Лесно ли се преживява само с музика, особено в периоди на криза?

Известна е приказката: „Музикант къща не храни“, но аз успях да отгледам трима сина, да им дам образование, да ги подпомогна в студентските години и сега помагам, доколкото мога. Хонорарите не са кой знае колко големи, особено до 1990 година. Ако имахме свястна държава и живеехме в друго време… С авторските права от шлагер, песен или диск, хората издържат цялото си семейство – и деца, и внуци. А нас ни лъжеха. Издавахме непрекъснато плочи, а от авторско право получавахме 20, 30, 50 до 100 лева.

Какво мислите за безплатното теглене на музика от интернет – споменахте, че младите по този начин се запознават с творчеството Ви?

Дисковете са защитени, но онлайн винаги можеш да намериш това, което търсиш. При всички положения обаче има далавери. Да, лошо е, че ти ограбват труда – и хубави реклами излязоха за това. Но по-лошото е, че държавата, в лицето на толкова правителства, които се смениха, не направи нищо. Те позволиха да навлезе кичозното, чалгата /най-лошото, което можеше да се случи в областта на културата/. Чалга се появи не само в музиката, но и в театъра. Но нещата като че ли тръгват на оправяне – виждам някакъв лъч. Винаги съм бил оптимист.

С кои композитори и текстописци сте работил най-много?

С почти всички, но най-много с Тончо Русев. След Лили Иванова, до 90-та година, аз съм изпял над 50 негови песни. След това започнах да работя с друг тандем – Асен Драгнев и Живко Колев. Работил съм с Найден Андреев, Морис Аладжем, Ангел Заберски. Големият ми син, Николай, който е музикант, аранжор и композитор, също ми е писал песни. Работил съм и с много от големите поети – приживе с Дамян Дамянов и Веселин Ханчев, сега от по-новите – с Живко Колев, Недялко Йорданов… Всички са писали текстове с истинска поезия. И, когато стане симбиозата между текст, музика, аранжимент и изпълнение – тогава се получава продукт, който хората запомнят.

Вярвате ли в доброто?

Естествено, че вярвам. Винаги съм казвал на хората, а и в книгите си пиша – сутрин, когато се събуди човек, трябва да благодари на този, който е над нас  /дали е Бог, дали е висша сила – няма значение какво/, че е жив и да гледа в настоящето и в бъдещето с усмивка, защото „вчера“ е отдавна минало. Колкото повече усмивки, толкова повече добро настроение и позитивна енергия предаваме на другите хора.

В какво друго вярвате?

Би било пагубно човек да мисли, че в тази необятна вселена сме сами – само ние сме разумните. А всъщност Слънчевата система е една прашинка в необятния Космос – даже мисълта не може да обхване този простор. Дълбоко вярвам в това, че има други цивилизации. Вярвам, че има 12-та планета, която на всеки 3 700 години се приближава и тя ще постави началото на шестата раса.

Говорите за „прогнозата“ на маите за 21 декември 2012 г?

Не, 21-22 е край, но и ново начало. Това е период, който свършва в календара на маите. Ненапразно се явиха и децата индиго. Има много показатели, че се променяме , навлизаме в нещо по-добро. Но, както казват руснаците: „Поживем – увидим!“ Имал съм доказателства за това, че не сме сами във Вселената. „Те“ са ме спасявали много пъти… Най-показателна за това беше 1971 г., когато влязох като млад студент в оркестър „София“ и заедно с Паша Христова, Мария Нейкова и Мими Иванова трябваше да пътуваме на 21 декември за Дни на културата в  Алжир.

Месец и половина преди това кметът на София казал, че съм още твърде млад и на мое място сложиха Борис Гуджунов. Тогава стана катастрофата, в която загина Паша и много други хора от оркестъра, от танцов ансамбъл „Аура“… Аз бях на летището. Трагедията беше голяма… Просто „от горе“ някой ме „дръпна“. Аз имам своята мисия и я знам. Ненапразно видях с очите си и чух, че не трябва да се отказвам и да спирам да пея.  

За читателите ни ще бъде интересно да научат за досега Ви с представител на извънземна раса…

След 60-та ми годишнина реших да спра да пея. Една вечер от картината, която е на вилата ми и представлява летящ Икар, той просто се отдели, със синкава светлина.  Не виждах да говори, но чух гласа: „Имаш още неща да направиш и ще напишеш втора книга. Имаш какво да кажеш на публиката си“. Тогава реших да продължа и ето - правя го.

Какво бихте пожелали на нашите читатели?

Здраве, здраве и пак здраве и много, много усмивки!

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg