Яница Маринова – търсеща и вярваща
Клуб "Таралеж"
Причината за срещата ни с Яница е представянето на моноспектакъла "Брутно национално щастие" на 16 декември в клуб "Таралеж" във Велико Търново.
Спектакълът ни запознава с лирическата героиня – Божидара, която търси себе си и онова, което не само е останало скрито от света, а може би и от самата нея. Търсенето се случва и шепнешком, чрез повика на героинята – повик като незаглъхващо ехо и отглас от един непрестанен вътрешен диалог на личността.
Ако животът е сцена, както е казал Шекспир, то тук остават въпросите за правото на всеки да реши дали ролята му е маска или съдба, от кое бягаш и кое цениш и обичаш...
"Театърът е единственото измерение, което ме отвежда отвъд ежедневието. Аз бягам от ежедневието, от стереотипа, от скучността на забързания ден. Не обичам да говоря за себе си. Обичам хората да ме разбират чрез това, което правя. Гледам да се занимавам с различни неща и това е моето себетърсене. Искам хората да усещат. Вярвам, че човек може да лекува чрез думите. Това се опитвам да правя.
Иначе съм пътуваща птица, търсеща детското. Аз съм едно голямо дете. Не се срамувам да го представя. Обичам да пътувам. Обичам да се оглеждам през месец декември, който е много важен за мен. Обичам работата си като журналист, защото по образование съм журналист. Но стихията ми е културата и театърът. Това е нещо, от което не можеш да избягаш."
Моноспектакълът е създаден по действителна история. Премиерата му беше на пети декември – Международния деня на доброволчеството, миналата година в София. За гостуването си в старопрестолния град, Маринова споделя:
"Аз винаги съм знаела, че ще го играя някой ден в Търново. Преди две години казах на сестра ми, че ще го играя тук и това се случва. Аз вярвам в тези ценни случайности. Вярвам, че всички изпитания, които се случват в нашия живот са някакъв знак за самите нас. Те ни правят по-силни. Вярвам в енергията на хората, в това да предаваш послания."
С какво този моноспектакъл се отличава от другите Ви проекти?
Този спектакъл се отличава със своята история и със самия момент на неговото раждане.
А как се зароди?
Той е много естествен процес. Той не се роди. Той влезе в мен. Историята на това момиче, Божидара, ме докосна. Не съм срещнала нито една трудност при самото визуализиране – на мисълта, на движението, на музиката. Събрах нещата и се получи това. Кръстих го "Брутно национално щастие", защото вярвам в щастието на хората, и вярвам, че то се получава, когато е брутно – т.е. когато са събрани усилията на всички нас, и защото вярвам в магията на театъра. За мен това е нещо, което не може да се обясни. То само се усеща.
Този моноспектакъл е драма. Буквално драма означава движение. Тук е търсене на движение. Говоря малко абстрактно. Може би и в самия спектакъл имаше много абстрактни моменти. Но моята цел не е да дам конкретни готови отговори, а да провокирам човешката мисъл.
Прекрачихте няколко пъти границата, която условно стои между артиста и публиката. С каква цел?
Това, че аз се опитвам да имам контакт с публиката не е случайно, разбира се. Правила съм го като опити и преди. Усещам, че така се скъсява дистанцията, че самият зрител става участник в самото представление. Това за мен е много важно. Той да не се чувства изолиран, да не е просто някакъв наблюдател. Да няма бариера. Освен това аз нямам претенции, че съм актриса. Просто разказвам човешка история. Това е, което правя. Нищо друго.
В течение на работата се случи моментът с котката, защото аз не очаквах, че тя ще влезе в кашона. Има такъв момент с кашона, но не очаквах. Тя просто се появи точно в идеалния момент и аз трябваше да я изнеса.
С кое от всички изкуства или кой от всички начини, по които може да се разкаже една история, смятате за подходящ за представяне на Вашата?
Мисля, че е комбинация от много неща и ще Ви кажа кои са те: изобразително изкуство, слухово – музика, движение, слово – литература. Комбинацията от всички тези неща прави момента вълшебен. Силно човек може да чувства, когато му се събудят всичките сетива. Музиката не е случайна в спектакъла.
А как я подбрахте?
Аз харесвам тази музика. Това е моят личен вкус. Когато правиш нещо, трябва и ти да го харесаш. Тя има движение. Тя има сила. Понякога е по-бурна, понякога по-затихваща – каквито са отделните мизансцени в спектакъла. Но има значение, защото аз вярвам в силата на музиката. Вярвам, че тя предава допълнителното вълшебство.
Може ли изкуството да бъде професия в България?
Благодаря за този въпрос! Аз определям себе си като човек с една единствена професия – търсеща. Ако го превърнеш в самоцел, за да живееш чисто материално, се губи нишката. Ако успееш обаче да съчетаеш душевната наслада с добавената стойност – материалната, се превръща брутно и става едно брутно национално щастие за мен.
Какви са бъдещите Ви творчески планове?
Да си призная честно, работя върху няколко неща успоредно. Едно от тях е мечтата ми да поставя една постановка. Този път да не е моноспектакъл. Работих през септември с деца и поставих постановка с деца в София. Това ми даде страшно вдъхновение. Сега съм мотивирана да работя и да поставя нова такава. Също така в главата ми се върти още една идея, свързана със ситуацията в България – моментната. Има планове... Има време...
