Бивш кмет катери върхове и си пие кафето с "дясната ръка" на президента на Хондурас
личен архив
Йордан Грозданов е роден на 5 март 1963 година в Свищов. До 15-годишна възраст учи в село Павел. След това завършва техникум в Павликени. Изкарал е години казарма в Школата за запасни офицери в Плевен. Завърша висшето си образование в Стопанската академия - Свищов, специалност "Застраховки".
Живее и работи във Велико Търново. Женен с два пораснали дъщери.
Йордан Грозданов е бил два мандата зам.-кмет на Община Велико Търново. Сега е общински съветник в местния ОбС, от квотата на ВМРО. С дух на приключенец, изкачва хилядници от 2005 година. Първият покорен връх е в Памир, планинска система в Южна Средна Азия, разположена на територията на Таджикистан, Киргизстан, Китай и Афганистан. Най-северният седем-хилядник в Памир е висок 7 134 метра и е известен още с имената Ленин и Кауфман.
Следват емблематичните и най-високи върхове - Аконкагуа (6962 м) в Аржентина; Елбурс (5642 м) в Европа; Монблан (около 4 810 м) в Алпите; Казбек (5043 м)в Кавказ; последно Ухуру (5892 м), в Килиманджаро, Африка.
Г-н Грозданов, от кога е страстта към катеренето?
От отдавна е. Още, когато бях в IV клас тренирах лека атлетика. На 15 години играех организирано футбол. От 1974 година, ако не съм бил контузен, до сега винаги съм спортувал. Всеки ден, не съм се спирал. Крос сутрин или вечер винаги, вечер и игра на футбол. Това ми начин на живот. Изкачвам планини, заедно сме със семейството ми. Така че няма нищо случайно. Обичал съм винаги екстремните спортове, да има екшън.
Като малък помня - играехме на движение по азимут, обикаляхме и качвахме баири. Да съм сред природата, винаги това съм имал желание.
Кога беше "бойното ви кръщене"?
През 2005 година. Тогава ходих като ръководител на Европейско първенство по водно спасяване с дъщеря ми. Стана така, че участвах и се върнах с два сребърни медали. Тогава ми предложиха Георги Димитров и Веселин Стефанов от Туристическо дружество "Трапезица" във Велико Търново за Памир. Приех веднага, без да знам за какво става въпрос. Така започнах да се готвя. Изкачвах и през лятото и зимата родните планини.
Какво е всяко едно поредно изкачване?
Всяко изкачване е различно. А удовлетворението е огромно. Готвил си се цяла година. Питаш се дали ще стане или не. Може да се разболееш или контузиш. А ако те заболи гърло, което е необратим процес и може да се влоши, не можеш да продължиш. Като си изпълниш целта е добре. Тя е пред всеки път. Постоянна борба със самия себе си е.
Най-екстремното преживяване?
Всеки връх е различен. Като има голяма височина стават главоболията, смъртни случаи има дори. Относително е къде е лесно и къде трудно. Лесно ми беше на Аконкагуа, висок 7000 метра, без 38 метра. Най-добре се чувствах там. Тогава излъгах мозъка си, че съм на връх Ботев, че съм на по-ниско. Тогава е трудно са се диша и да се движиш.
Мозъка остава без кислород, не може да работи. Оттам идва проблемът. Изпадаш в кома, получаваш белодробни отоци, мозъчни. Никой не знае какво става в него си и как би му се почувствал организма. Винаги те натиска височината. Всеки връх е изпитание.
На последното ни пътуване, в Африка не можах да спя. Не беше от притеснения. Хубаво е да си почиваме, защото организма трябва да се възстанови. Винаги е интересно всяко пътуване и изкачване. То е предизвикателство, ново, неочаквано. Всяко пътуване е само за себе си и си заслужава, защото и хората по света са различни и интересни.
Водите си дневник за всяко пътуване? Какво описвате там?
Да. По часове описвам какво сме правили, преживели, какво ни се случва. Смятам да го издам някой ден като книжка. Ще остане за поколенията. Имам и достатъчно снимков материал.
Как ще се казва - Дневникът на един приключенец?
Не знам.
Как върви подготовката за всяко едно пътуване?
Интересно. Защото преценяваме каква храна да си носим, колко багаж, дрехи, палатки, въжета, котки, течности и прочие. Там не можем да си готвим. Вземаме енергизираща храна като шоколад, ядки. Физически се готвим близо година. Първо събираме пари за билет. Имаш ли билет, събираш пари за другите разходи.
Физическата и психическата подготовка е всекидневна и много важна. Защото ако искаш да се излагаш пред себе си излагай се, но ти си с други хора. Запознаваме се с маршрута, къде отиваме, къде ще спим, какъв транспорт ще използваме.
Трудности в Африка?
Не ни беше трудно. Интересно ни беше много. Видяхме растителност, която вирее само там, на около 3000 метра надморска височина. Видяхме маймуни. Имахме си обслужващ персонал. Те носеха голяма част от багажа. И саваната е интересна, срещите с местни хора. Научихме някои думи, на суахили - джамбо-мамбо, по, акуна матата т.е няма проблем, живей спокойно. Бях доктор Грозданов.
Не бяхме имунизирани, затова вечер по една лъжичка от моята домашна ракия. Всички, които пиха се качиха до върха. От десет души, девет се качихме. От Търново бяхме седем.
Има ли нещо, което не трябва да се прави в Килиманджаро?
Има. За тях планината е свещена и нищо не може да се изнася от нея. Тя е национален парк, от който държавата изкарва пари. Правилата са много строги, а редът е железен. Дори изхвърлянето на боклука се контролира много строго.
Предизвикателствата по време на изкачването?
Доста са. Кога ще станем, кога ще атакуваме върха. Това е много важно, защото там, горе, на високото, движенията са много бавни. Ако тук можеш да се приготвиш за 10 минути, там може да ти отнеме 1 час. С аклиматизацията също е предизвикателство. То е цял процес - от малка височина, към по-нагоре и така до горе.
Да реагираме навреме също е важно. На Аконкагуа момиче от нашата група получи белодробен оток. Имахме застраховки, но обслужващата компания беше в Москва, а трябваше да контактува с Мендоса. Имаше на височина от 5000 метра сателитен телефон, на един художник, който си има арт палатка. Рисува и продава картини. Успяхме все пак да извикахме хеликоптер. Той ни хареса след това.
Имахме 70 долара сметка при него, но той ни опрости половината и ни подари картина. Ние пък го дарихме с мускалчета с розово масло. Денем използва слънчева батерия или вятъра.
При експедициите следим за времето. Защото при силен вятър, с около 100 км в час, ниски температури, усещането е за още по-голям студ. Трябва да си добре екипиран. Получих измръзване на пръстите, но човек от екипа ми даде чифт и продължих. Защото ако замръзнеш, трябва да се връщаш назад. Хубаво е ръкавиците да са като лапа, пръстите се топлят по-добре така. Веднъж ни затрупа палатката, на 5 800 метра. Чествал съм тогава най-височинния си рожден ден.
Странности по време на пътуванията?
Срещите с местните. Те разказват, обясняват за живота си. Опознаваш ги.
Техните ястия са странни и различни навсякъде. Например в Африка ни дадоха алкохол в найлонови пакетчета с ножичка. Готвиха ни чорба от краставици, тикви, моркови, пилешка. Телешко, което е по-жилаво месо, защото имат повече мускулна маса, защото се движат. А Азия също беше хубаво, при експедицията ни към Памир. Ядохме шишове, лепьошки – тестени плоски питки, които се пекат в пещ, като се лепят отвътре по-нея. Хубави зеленчуци и плодове имаше.
Красиви животни видяхме, красиви водопади, тези в Южна Америка - Игуасу. На 4 300 метра играх джитбол с аржентинци. Пак там, посетихме зоопарк, където отглеждат специален вид соколи. С тях чистят перките на самолетите, защото в турбините, при полет, има засмукани пернати животни. Пускат ги преди полет и те почистват. Свободно и спокойно живеят там хората. Няма напрежение.
Къде е границата на човешките възможности?
Определя се 7600 метра височина като границата на смъртта. На около 3 500 метра нагоре става трудно. Усеща се височината.
Минават ли ви лоши мисли през главата, като тръгвате, като изкачвате?
Трябва да се абстрахираш от негативните мисли. Каквото ти е писано ще стане
Лавини имаше ли?
Има постоянна опасност от каменопади, пропадания, затова се движим вързани. Следим да правил лагер на подходящо място, хем стабилно и да няма ледници, хем да не е под лавина. Важно е, защото на Памир например има около 100 души затиснати от един лагер.
Имате винаги приключенски дух.
Да.
Адаптацията след като се завърнете, трудна ли е?
Един ден е достатъчен. Но пък сме изгорели от височината, имаме писъци в ушите. Две седмици да се оправиш напълно. Но си с мисълта, че преживяването е уникално. Защото ни остава време да обикаляме, разглеждаме забележителности в регионите, за където пътуваме. Нямаме и телефони.
Има ли си специално време за изкачване на един връх?
Да. Хубаво е за Аржентина да се ходи декември, януари и февруари. В Африка до края на септември, там има сухи и мокри периоди. В Азия – удачно е през юли, началото на август. И да не забравяме, че на всеки покорен връх, стои българското и търновското знаме.
Какво носите на семейството като подаръци?
Всичко, което е характерно за страната, в която сме. От Аржентина пончо, от Африка – шарени гривни, с цветовете на танзанийското знаме.
Следващата цел е ...
Това лято се каним да изкачваме Татрите в Карпатите, има идея и за Хималаите. Финансово зависим от дестинацията.
Това ли е мечтата Ви?
Да, Хималаите. Непал, Тибет.
Интересни преживяване извън изкачванията?
Имахме една среща с министъра на културата, на външните работи в Хондурас. Посрещна ни дясната ръка на президента доня Мария дел Сокоро Флорес Матуте. Ние бяхме трима души от българската делегация. Само аз бях от Велико Търново. Беше 2010 г. Целта бе откриване на плато и река България. Трябваше да имаме среща с президента на страната. Ураган обаче предизвика наводнения. Спасихме се тогава и ние, защото реките преливаха. Президентът е обикалял с хеликоптер по разрушените места и не успяхме да се видим.
Оказа се, че той раздава жилища на пострадалите, които пък чакат на големи опашки пред двореца му. С военна армия ходихме до джунглата. Срещнахме се с местни племена там. Извън джунглата се срещнахме с български потомци. Там има общност от 10 000 българи.
Хондурас е с площ, колкото нашата страна, 110 кв.км, с 8 млн. души. Всички са доволни от президента. Предишният са го изгонили в Домениканската република. Там имат две партии.
И до сега поддържам приятелство с доня Матуте. Когато ми дойде на гости във Велико Търново преди три години, по време на предизборната кампания, тя бе поразена от плакатите и многото партии у нас. И постоянното местене на хора от една партия в друга. Тя посочи, че в Хондурас това не може, може да ти хвръкне главата.
Имат си и прости правила там. 350 долара е минимална заплата, 1000 долара е средната, 2500 долара на човек, който ръководи повече от двама души. 300 киловатчаса са за сметка на държавата, от там нагоре плащаш. Образованието е задължително до VIII клас, а който не си дава детето, влиза в затвора.
Друго хоби освен катеренето имате ли?
Играя футбол всеки ден. Практикувал съм йога. Щях да ставам ловец, но не ми хареса. Исках да съм сред природата, а не да убивам животни. Предпочитам да се кача до връх Ботев, отколкото да чакам на пусия. Продадох си пушката. Купих си фотоапарат.
Повече снимки от пътешествията на Йордан Грозданов може да видите в НАШАТА ГАЛЕРИЯ.
