В галерия "Ателие" на Самоводската чаршия във Велико Търново Елица Ганева е изложила някои от своите фотографии в съвместна изложба с Георги Станчев. Ето какво сподели за читателите на Север. бг младата авторка след откриване на изложбата:

На изложбата представяш авторски стихотворения върху хартия, която сама си направила. Лесно ли се прави рециклирана хартия?

Всъщност е доста лесно. Това е едно упражнение, което дават на децата в детската градина. Просто накъсваш стари и непотребни листи или вестници в една купа с вода. След това пасираш сместа. Кашата минава през едно сито и остава пласт, който оставяш да изсъхне до другия ден. На другата сутрин имаш едни грапави листчета, които можеш да минеш с преса, за да станат по-гладки. Но на мен не ми харесва да са толкова перфектни и си ги оставям така, както са станали - те да си решат в каква форма да са. Понеже ситото ми е кръгло, моите листчета са палачинки с текстове. 

Първо се научих да правя самата хартия. После ми хрумна, че мога да слагам или снимки, или стихове вътре в самата каша. В още мократа смес се слага лист хартия. Може да се сложат сухи цветя, снимка, всъщност всичко можеш да вградиш в кашата, защото тя е мека.

Откога пишеш?

Пиша откакто се помня. Имам няколко публикации. Но не обичам да си публикувам нещата на хартия и в издания.

Защо?

Не знам, не се чувствам особено готова да си показвам нещата. На ръчната хартия те стават много по-лични и се чувствам по-свободна да ги показвам на хвърчащи листа, отколкото в издание или списание, или в книга. Освен това издаването е малко сложен процес за повечето млади хора, според мен. Но това не е оплакване, защото всеки, който иска, може да издаде. Но аз просто искам да го правя по друг начин. Да е по-свободно, да не е обвързано с баркодове, книги, книжарници и т.н. Това е просто свободно изкуство, ако въобще е изкуство.

Кога се появи страстта към снимането?

През 2006 година получих първия си фотоапарат като подарък. И тогава започнах да снимам. След една година снимане установих, че въобще не ме бива да снимам пейзажи или други хора. Така реших да започна да снимам само себе си. И всъщност идеята по този проект - да снимам само себе си - продължава вече и до ден днешен. Не знам кога ще спра да правя автопортрети. Това е някакво безкрайно самоопознаване. Някои от тях изглеждат еднакви. Опитвам се да направя някакво изследване на всички състояния, в които изпадам. Сама със себе си. Имам 10 секунди, да пусна копчето на апарата, ако снимката е дигитална, естествено, да изтичам и да хвана момента, точното състояние, в което съм.

Естествено там има и друга част с костюми, декори, които си правя. Моят декор от 4 години вече е една стая вкъщи с тапет, който е основен момент в изложбата. Присъства на почти всички снимки. 

Освен панера с твои стихове и фотографиите, на изложбата показваш и рисувани камъчета. Разкажи ми историята им.

Рисуването върху камъчетата стана това лято в Китен. Това е едно чудесно място, с чудесна природа. Обаче е доста скучно и да си рисуваш камъчета на плажа е добра идея. Освен това бях започнала да правя хартията и се сетих за играта с камък, ножица, хартия. Последният елемент от цялото нещо е ножицата, с което още не съм решила какво точно ще правя и как ще го пресъздам. Вече имам рисунки върху хартия, върху камък и остана нещо със стомана да направя, но нямам нито ресурса, нито уменията да го направя.

Как избра творбите, които да покажеш на изложбата?

Много трудно. От разстояние с Георги сме решавали какво точно да сложим, но аз имах доста голям избор, доста снимки, от които мога да избирам и беше трудно. Опитах се да ги подбера с някакъв обединяващ момент - снимки от една и съща стая.

Първа изложба, предполагам, че ти е била мечта, а днес вече е факт...

Не бих казала, че беше мечта. Всъщност въобще не е мечта. Никога не съм мечтала, не съм желала и направо бях против.

Как се случи тогава?

Показвам нещата си в предимно интернет. Аз съм голям противник на класическия тип изложба в специално определени за това места. Георги обаче ме разубеди, тъй като много искаше да направим изложба в Търново. Намерих идеалното място за нея и я направихме.

Как изглежда перфектната изложба за теб?

Ами в отворените пространства или в хилядите пространства в Търново, които са тотално изоставени и безстопанствени. Особено тук в старата част на града има много изоставени пространства, които са създадени за изкуство. Обаче никой нищо не прави за тях. Едно от тези места е старото военно училище, което разбрах, че смятат да го правят на бизнес център или на не знам какво. Това според мен е точното пространство за изкуство, което няма врати, има само прозорци и дървени дъски. Там свободно можеш да направиш каквото ти хрумне. Според мен изкуството вече трябва да излезе малко навън и да се показва по-свободно. Трябва да спрем да се притесняваме, че някой ще ни го открадне или че някой ще го надраска. Защото това са рисковете да си обърнеш душичката с хастара навън. Така или иначе ще показваш себе си.

Какво седи на преден план за теб на този етап?

За в бъдеще продължавам да си пиша. Това никога няма да спре. Много ми се иска да продължа да се занимавам с видеоформат. И просто очаквам момента, когато ще имам техническа възможност. Искам да се занимавам с видео, още не знам как и под каква форма. Едва ли ще е под формата на обучение, ще бъде просто правене на видео. Така както се правят снимки, както се пише. Някакви импресии ми се снимат, не съм особено амбициозна, обаче имам някои неща, които виждам в главата си и трябва да ги направя.