С Емо Слънцето може да се говори дълго време или по-скоро можеш да го слушаш, защото има богато минало и все някоя и друга интересна случка за разказване. Представяме ви един кратък разговор, който проведохме с него преди представянето на поредната му самостоятелна изложба в клуб "Таралеж", предния месец.

Да си поговорим малко за планини. Имаш автопортрет на връх Казбек. Къде още си бил?

Изкатерил съм всички върхове и стени в България. От 30 години се катеря. В Хималаите съм бил, и в Кавказ. Тепърва предстоят други. Ще се върна в Кавказ, че ми хареса доста, само че през зимата, защото става минус 40. Кавказ ми беше първата по-висока планина, която качих.

Какво те кара да изкачваш тези върхове?

То ти е кеф. Може би, защото съм бивш алпинист. Както казва един приятел - ами той е там - как да не го изкача?! Интересното е, че се качвам винаги с цигара.
По принцип такива като мен усещат вятъра. Вятърът му е майката, разбираш ли. Чувстваш се прашинка. И в морето е така.

Какво за морето?

Първата ми любов е морето. Аз съм от морето, бургазлия съм. Дядо ми ме е вкарвал 5 -6-годишен в морето с дървена лодка с железни въжета. След това така стана, че влязох в Морското училище и оттам пък 2-3 години в десантния флот. Бях помощник-капитан на малък кораб.

Еха, сега, като ми задаваш тези въпроси, ще кажеш, че не съм бил аз, като приказка ми звучи. Такива бяха времената. Кефът си е кеф, един ден не ми е било скучно.

Бургазлия, ама живееш в Търново?

Че тя жената е оттук, няма как да е. Има класика - дето е жената - там родата. И аз останах, като един апостол. Хубав е градът, малко неудобен за живеене.

Свикваш.

Не, не свикваш. Пренеси 10 торби цимент по стълбите, да видим дали ще свикнеш.

Нарисувал си единствената от може би 40 години насам във Велико Търново историческа живопис - как Петко Попганчев прелита под Стамболовия мост със самолет ДАР 1 през 1932 г. Какво е чувството у един художник, когато пресъздава миналото в картините си?

Щях да се разведа бе човек, разбираш ли. До 3 часа сутринта съм седял в ателието с четката, защото ми стана интересно. Имам един приятел от Варна - фалшификатор от най-голяма класа - има и филм даже за него. Бяха му дали на този човек да нарисува картина на тема "Направата на еди коя си дясно бордова котва за "Титаник". Tой разучи през коя улица е минал впряга с воловете, как е изглеждала котвата, как са изглеждали къщите, как е изглеждал кочияшът, как е изглеждал волът, какво е било оборудването... И аз не по-малко сериозно подходих към задачата. То няма друг начин просто.

Имах осем килограма информация като количество - снимки, списания, интервюта с Петко Попганчев. Той всъщност се оказа изключително мащабна фигура. Аз не знам защо в България се мълчи по тази тема. Това е един удивителен българин. Даже се помъчих да вляза в портрета в картината, но не можах. Ще го направя отделно.

Как би изглеждал до този момент животът на Емил Калоянов, ако трябва да го нарисуваш в една картина?

Едно слънце, мама му стара. Най-обикновено слънце, дето освен че топли и изгаря, ама и свети.

Море, бързей, планина, бяло платно, къде адреналинът е най-голям?

Дали ще се качиш на върха, или ще застанеш пред бялото платно, за мен адреналинът е един и същ. Усещанията, миризмата, вятърът - всичко е едно и също.

Занимаваш се с интериорен дизайн, според теб какво кара българинът да рисува къщата са?

Има някаква мода, която се прехвърля от човек на човек. Не го правят от убеждение, сигурен съм в това, съжалявам, че го казвам, ама е така. Българинът няма усещането и доверието, не знае защо го прави. Съжалявам, че го казвам, но това е моето мнение.

Българинът, не че няма интерес, не че няма пари, а няма отношение - не може да го оцени това нещо.

А каква е алтернативата пред българската култура тогава?

Трябва да е държавна политика. Бил съм в Корея и в Китай, там е по-различно. Това, за което тук получаваме по 400 лв, там получават по 40 хиляди долара и това идва от държавната политика. Казват ти: "Ще ти дадем право за строеж тук на един небостъргач, но трябва да дадеш 1 милион и 400 хиляди пари за картини, скулптури и т.н. Той казва добре, аз съм дал тук 40 милиона, дали ще дам още един, е все тая.

По времето на Людмила Живкова беше достойно да си художник. А сега срамотно.

___________________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg