Людмил Егов: „Не съм късметлия, просто никога не се отказах…“ – първа част

Чешит значи да си нестандартен, нетрадиционен. Да не се побираш в обикновените рамки и клишета, да не ти стигат готовите отговори, а да задаваш нови въпроси. Все да бъдеш одумван от другите - и да не ти пука. Със сигурност Людмил Егов е такъв. За да разберете защо, специално за вас го потърсихме в уютния му дом в Арбанаси. От първа ръка ще разберете защо човек се отказва от успеха в Канада и се връща в България, защо съпругата му е родила вкъщи, как се лекуват болести с кълнове и каква е неговата истина за Бог…

Седем години си работил в Канада ...

Отидох със 100 долара в джоба и започнах от нулата. Докато си търсех работа, разучих цялата им система, защото се наложи да премина през всичко - хранех се в църквите за бедни, опитвах собствен бизнес и търсейки, започнах работа в голяма сериозна фирма като дизайнер. Заплатата ми беше по-висока от тази на канадците, които работеха там. 

Какво те мотивираше да не спираш да се бориш?

Много пъти са ми кавали: "Абсурд! Ти няма да успееш - невъзможно е. Конкуренцията ти е завършила университета МакГил /"Северният Харвард" - бел. ред./, "Конкордия", говори три езика - ти какъв си тука  - някакъв българин с диплома за електротехник?!" Впоследствие обаче коренно си промениха отношението и ме обявиха за късметлия.

А ти такъв ли си?

Не е до късмет! Просто никога не се отказах. Дори в най-големия студ хващах картата на Монреал, разграфявах я и всеки ден търсех работа в някой от районите. На някои места няма транспорт. Когато питах някого да ме упъти и той ми казваше" На 10 минути път е", аз ходех един час. Оказа се, че за тях 10 минути е пътя с кола. Те не знаят какво е да ходиш пеша. 

Когато се върнах в България и някой познат ми се оплачеше, че е без работа, аз го питах какво прави по случая. И отговорът най-често беше: "Нищо!"... Просто си седи вкъщи, търси работа по обяви в интернет и чака работата да му дойде сама.  Докато бях в Канада приятели ми казваха, че тук е страхотна криза и няма никаква работа, а аз още първия месец, след като се върнах, си намерих. И то не каква да е, а дизайнерска, с 800 лева заплата преди 10 години. И отново всички ме нарекоха "късметлия", а  аз просто не се тюхках у дома със скръстени ръце...

Носталгията ли те върна в България?

В Канада е добре, на канадците им е широко около врата... Аз самият имах възможност да ходя в най-скъпите ресторанти... Но, ей тука /посочва сърцето си, бел. ред./ е една огромна празнота. И около теб всички кънтят на празно, няма живинка. Има и друго - колкото и добре да говориш езика, той не е твоят език. И нещо в душата ме накара да си дойда. Сега пиша статии и превеждам филми, но съм си в България и ми е спокойно на душата. 

Но, ако ги сложат на нашите условия, те ще подивеят - ще озвереят и ще измрат. Аз съм ги виждал в Квебек през 1998 г., когато ледена буря свали далекопроводите на земята - нагъна ги като пластелин и цялата провинция остана без ток за една седмица.  

Какво се случи?

Екшъните за 2012 г. ряпа да ядат. С очите си видях как буквално за седмица се срина системата им - угаснаха банките, летищата, метрото, автобусите спряха да се движат заради невъзможността да налеят гориво на бензиностанциите, полетите бяха отменени, парните централи и пречиствателните станции спряха - водата стана негодна за пиене... Там никой няма пари "кеш". Може да имаш 100 000 в банка, а на практика едни свещи не можеш да си купиш. Няма как да си купиш и храна в магазините - без ток касовите апарати не работят... Сривът беше пълен. В Монреал нямаше ток две седмици, на други места - месеци... 

Интересното беше, че никой не се сещаше да събере нападали клони, за да ги запали и да се стопли. Добре, че беше армията, която отвори заслони и напъхаха хората вътре - така щяха и да си измрат. Те нямат дори комини в къщите си - всеки се отоплява само на ток. И като се случи това бедствие - те седят и чакат правителството да ги оправи. 

Тогава си помислих: "Ако това се случи в цяла Канада и армията не достига, за да помогне на всички, какво става?! И си казах: "Бягай от тука". Така през 2000 г. се прибрах в България. 

Ако се случи подобно бедствие в България как мислиш, че ще реагираме ние?

Че малко ли ни гасиха тока... Ще се усмихнем, ще запалим печката на дърва, ще извадим от мазето сланинка и компот и въобще няма да усетим какво е станало. Там живеят седмица за седмица - дори нямат мазета. А ние сме инати. 

Какво те прави щастлив? 

Единствено това, че следвам сърцето си и вярата, макар, че тя е относително нещо. Под "вяра" някои разбират кръстене, свещи..., а това е религия. В крайна сметка щастието на човека е там, където му е смеха. Ако един човек, който и да е той, и едно място, където и да е то, ме карат да се чувствам спокоен и щастлив - това е всичко, което ми е нужно в живота - без значение дали си в лозята на Арбанаси или в центъра на уреден град. Мястото трябва да ти хармонизира на природата. 

България е благословено място, но като че ли умишлено го пренебрегваме. Пак ще дам паралел с Канада: със заплата от 5 000 долара пълнех колата с бензин догоре и тръгвах на път - 20, 50, 100 км - само табели "Don't enter private" - нямаш право да спреш колата, защото всичко е частно и законът е железен. Изминавал съм 300 км, за да мога да спра и да се разходя на свобода. А в България природата ни е необикновено красива - долини, гори... и можем във всеки един момент да й се любуваме, където пожелаем. За съжаление, не ценим това.

Защо избра точно Арбанаси?

Мястото с къщата съм го виждал в сънищата си. Къщата си я купих на изплащане, като приложих канадски трик. Дадох апартамента си в Лозенец (квартал в София, бел. ред.) под наем и с парите всеки месец плащах вноските. 

Как погледнаха на тази авантюра приятелите ти и близките?

Отново го обявиха за "късмет". Когато им предлагам и те да направят подобна крачка, за да бъдат по-близо до природата, проявяват сериозна нерешителност. Мотивите им са, че наблизо няма болница, училище... А Самуил /синът на Людмил - бел. ред./, откакто е проходил, цяло лято тича гол. Той е роден тук, това му е природата и си идва напълно естествено. Това в града няма как да се случи. 

Като заговори за раждането му - как взехте решение то да стане в домашни условия, не се ли страхувахте от усложнения?

Той е роден пред камината, у дома. Раждането не е болест, за да се случва в болница. Аз попрочетох доста неща, говорих с хора, които са раждали вкъщи и установих нещо, което вярвам и до сега: усложненията са плод на болницата. В болницата родилката е притеснена от множеството хора, погледи, светлини... Хормоните по кръвен път стигат до детето, то усеща, започва да се върти, пъпната връв се усуква, застава седалищно и всички се шашват: "Олеле, усложнения!". 

Затова за нас най-естественото нещо беше да си родим у дома. Българинът не казва "това ми е жилищния дом", а казва "роден дом". Майка ми също е родена вкъщи. И това е напълно естествено и нормално. 

Не се ли обърнахте към някой специалист, който да ръководи домашното раждане?

Да. Намерихме акушер и го помолихме да дойде и да наблюдава процеса - все пак аз не съм специалист. Съгласи се срещу заплащане от 800 лева. Естествено - отказахме се. Не случайно е полагал "Хипократовата клетва" /игра на думи - на англ. "hypocrite" означава "лицемер"/. И до там беше с докторското съсловие. Наложи се да се справям сам.

Покрай раждането на нашия син научих доста неща. Но най-важното е, че нормалното раждане не е свързано с болка. Реално жената ражда с удоволствие, дори с екстаз. За мен това беше най-шокиращото нещо, и нямаше никога да го повярвам, докато не го видях с очите си. Когато жената е водена от хормоните, а не от докторите, системите с окситоцин и епидуралните упойки, в нея се задейства много древен инстинкт, който й казва какво да прави. Докторът има 50, 100, 5 хиляди раждания, а в гените на жената има 500 хиляди. Ражданията на всички поколения преди нея са записани в гените й и на нея не й е нужен монитор - тя усеща детето и тялото й знае в каква поза да застане. 

Когато обстановката е спокойна, светлината - мека, организмът сам си произвежда ендорфините и болката се омекотява, а в болницата, в състояние на стрес, се произвежда адреналин. За пример ще дам и животните - никое животно не ражда при ярка светлина, защото това обърква хормоните и оттам идват и усложненията. 

Това не е ли малко „първобитно”…?

Когато детето се роди близките ни стресираха с информация колко много пари ще са ни нужни, за да го гледаме - изкуствени млека, памперси, биберони, специални кремчета и шампоани... На практика се оказа, че то няма нужда от тези "придобивки на развитата цивилизация".  След първото измиване със "специален детски шампоан" цялата глава на детето стана в корички - и до там. Къпехме го с хума, разтворена с малко оцет и косата му е идеална. То не ходи на работа, в пушилките - за какво му е шампоан?

Не му бяха необходими и бибероните - то си имаше гърдата на майката. Тя го кърми до 3-годишна възраст и това е безценно. Имали сме случаи, когато то се удря при падане, майка му го слага на гърдата и... всичко минава за много кратко време. Когато е боледувал от нещо, тя пиеше билките и му ги даваше чрез кърмата. Отделно го е лекувала с уринотерапия при бронхит и ефектът е бил в пъти по-бърз - само за 2-3 дни детето се възстановяваше и лекарката не можеше да повярва.  

И все пак не бива да отричаме съвременната медицина…

Още от втората седмица жена ми започна да прилага един метод, който са използвали индианците в Канада, а после се оказа, че и бабите ни са го прилагали преди 100 години. Майките са усещали бебетата си, защото са ги носели постоянно със себе си, в "слинг" /цедилки/, а не в количка, на 2 метра от него и то е извън аурата на майката. Вижте колко много деца по парковете плачат, та се късат, а майките не могат да разберат за какво. Нормално ли е това? Кучката си разбира кученцата - знае точно кое квичи, побутва го, обърне го, масажира му корема - и то се успокоява, а майката не знае. Ето това не е нормално… 

Проблемът е, че още при раждането отделят детето от майката. После тя го кара в количка, а в слинга, както е било и е в момента в Индия, Япония, Китай - те са го носили в обхвата на аурата си. Тогава не е необходимо тя да се учи, а автоматично усеща всичките нужди на детето. И, когато на детето му се пишка, например, тя усеща все едно се случва на нея. За какво тогава е необходим памперс?!... Ето така си отгледахме детето - в хармония и усещане на природата. 

Да разбирам ли, че си и против поставянето на ваксини?

 Там направихме грешка. След раждането закарахме детето в родилния дом. Там ни приеха като престъпници, когато разбраха, че детето е родено у дома. Взеха го от нас, уж за изследвания, и му били ваксините, без изобщо да ни попитат, дали сме съгласни. Нахранили го с изкуствено мляко, и когато ни го върнаха, той беше изринат. 

Край на първа част

___________________________________________________________________ Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg