Мария Донева: "Живея изключително луксозно, защото правя и работя каквото ми е интересно"

С поетесата Мария Донева се срещаме половин час преди гостуването й пред великотърновската публика в библиотека "П. Р. Славейков" преди няколко дни. Тя представи най-новата си книга "Перце от дим". С охота прие срещата и с охота разказа за любимите неща. Много емоционална и с приятно чувство за хумор дама. С това са изпълнени и нейните стихове.  

Мария, разкажете повече за театъра, разбирам че е единствения такъв у нас в психиатрична болница.

Работя в Раднево от шест години, седма година вече. Там се чувствам прекрасно. Театрална дейност в държавната психиатрична болница "Георги Кисьов" има над 40 години. Там се прави всяка година майски фестивал на изкуствата. Правила се е изложба с картини, поставяли са се пиеси, има ателиета по приложни изкуства. Нещо като арт терапия за хората. Това е най-голямата българска психиатрична болница. Има 520 легла, над 400 са постоянно заети. Освен трудотерапия, пациентите, които могат, участват като санитари, техници и това е важно за тях. В театралната дейност участват над 20 човека. Всеки, който има желание, може да участва. Там има постоянно ядро от актьори. Никой не е бил професионален актьор. Откакто аз работя там, работим целогодишно. По три-четири заглавия през годината поставяме. Писала съм пиеси за тях. Режисирам ги, върша и драматургична работа. Пиесата има нужда от адаптиране на текста, защото пиесата не трябва да бъде дълга. Поставяли сме пиеса по Дарил Фо, Йордан Йовков, Чудомир, Рей Куни. А актьорите-пациенти на болницата играят пред другите пациентите на болницата и пред персонала.

Освен в театралната зала в болницата, вие изнасяте представления и в други градове.

Да. През декември играхме в Панагюрище. Нашите спектакли са пълноценни театрални събития. Дълги са по час, час и нещо. Както казах, всеки който има желание може да се опита да участва. Все пак това е много специфична дейност.

Отразява ли им се добре на пациентите театърът?

Има пациенти от 20 години в болницата. За това време те имат вече монотонен живот, да станат сутрин, да си изпият лекарствата, да се облекат. А театърът им дава повод да са стегнати, спретнати. Учи ги да работят в екип, да разчитат един на друг, да са отговорни, да се гордеят с работата си. Да си зависим, алкохолик не е добро име. Има стигма. Лошо отношение. А участието в театъра им дава самочувствие, че са актьори, повод да се гордеят. Болестите и лечението им отнемат много от елементарните способности. Те губят памет. Малко хора могат да научат 20 страници текст. Трябва да можеш да помниш, да си концентриран. Трябва да се вживеят в ролята си, да си повярват, че са някой друг, да поведат публиката. Това е магията. Да излезе на сцена и да бъдат в Париж. Това не всеки може да го направи. Той трябва да се преобрази.

Напоследък зачестиха доста случаите на излезли или избягали от психиатрични болници хора, които вършат и лоши неща. Това отразява ли Ви се по-някакъв начин?

Не се информирам от какво са болни в болницата. Нито от биографията им. Тези хора постоянно ги гледат като пациенти, а аз ги гледам като актьори. Затова предпочитам да живея в щастливо неведение и това да са хората, с които работя. Чувствам се много привързана към тях. Всъщност, театърът като живо изкуство, целият труд се реализира в един миг. Спектакълът е изигран, прожекторите са угаснали, аплодисментите на публиката са свършили. И него го няма. Няма я атмосферата. И така до следващия път, на сцена. Съществува и опасност някой актьор да се разболее. При нас рискът е същия, но по-голям. Но това е повод за повече вълнения. Случвало ми се е да вляза да играя аз роля. В същината на работата е, че тя е вълнуваща. Това е част от основните й характеристики. Най-безгрижно ни е в началото като съм избрала какво ще играем. Шегуваме се, споделяме си опит, преживявания.

Освен работата Ви в театъра в болницата, Вие пишете и стихове. За какво пишете в поезията си? Има ли основни теми, които вплитате?

Пиша за животни, за бабички, за деца, за това какво е станало на улицата, в четвъртък, за вас, за това, което ме заобикаля, за ежедневието си. Не за някакви изключителни събития, а за това което виждам и за начина, по който ми въздейства. За всякакви събития имам стихове. Пиша за важните неща в живота. Например имам написано едно стихотворение за това че ме болеше зъб. Имам стихче и за моя татко, собствен, любим и единствен. Той също си го харесва. Всъщност... поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук. Стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи, всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено настроение.

А новата Ви книга "Перце от дим", кое е водещото в нея?

Книгата "Перце от дим" е написана през последната година. Така се случи, че в последите три години издавам по една книга. Новата е с кратки стихотворения на най-различни теми, които в този случай са обединени от острото ми чувство, че всичко отминава, че сега сме тук, а утре няма да ни има и няма да има никаква следа от това. Хубаво е че сме тук сега. Старостта, любовта която свършва, децата които пораства, всички хубави плодове, които окапват и изгниват... Те са много ценни и важни, и затова сме облагодетелствани от това, че сме тук, в този момент, заедно. Така че това е една сладка книга. Даже и да те натъжи малко, после ти обърсва муцуната и ти казва "Защо ревеш, засмей се, всичко е хубаво, естествено". Затова книгата според мен е една хубава и естествена книга.

Интересно определят поезията Ви ваши читатели, приятели - като топло одеяло в студен зимен ден, или като топъл пуловер, поезията Ви е деликатно светоусещане?

Е, да се карам ли с хората. Те така са казали, но вие преценете /усмихва се/.

Как "прикотквате" смисъла?

"Всеки ден прикотквам смисъла. Мамя го да приближи. И каквото съм написала, на храната се дължи. Давам му водичка, галя го, а когато заръмжи, значи съм заобикаляла и съм писала лъжи"... Не знам, търсиш го смисъла, в едно нещо един намира смисъл, друг-не. Ние внасяме смисъл в нещата, които ни заобикалят. Колкото по-смислен човек си, толкова по-смислени неща има около теб. Ако ти не инжектираш смисъл във времето си, то няма да има смисъл.

Ясно, изяснихме нещата със смисъла, а как е "вирусна"-та Ви поезия? Да не би да са стихове, написани когато сте била болна от грип?

О, това е баснята "Макак и горила". Едно време, когато не всички пощи можеха да четат кирилица, ти изпращаш писмо, а този в други пощи получава маймуни. И ми беше хрумнало, че този текст с маймуни е разговор на маймунски език на маймуни. Това е закачка. Смешка някаква е била за момента.

Авангарден автор ли сте?

Не, не съм авангарден автор. Обичам яснотата, обичам да има мисъл в това, което пиша. И тази мисъл да се разбира от хората. Обичам да си споделям, да обменям информация, чувства, настроения, идеи. Не искам да пиша нещо, което само аз да си го разбирам. За мен е важно да участвам в света, а не да стоя встрани важна и ненужна.

Стиховете Ви са изпълнени с много чувство за хумор.

Иначе не се живее. Иначе не е хубаво. Като си усмихнат си по-привлекателен.

Пишете песни, поет сте, драматург, режисьор, театрал. Друго хоби имате ли?

Да, шия играчки. Това много ми харесва и ставам все по-добра. Те са за гушкане и за имане. Дори си нося с мен част от тях, ето зайче, жабче, чисто ново производство.

Смятате ли се за чешит?

Някой може да ме смята, но аз съм си обикновена, аз съм си свикнала. Аз друга не мога да бъде.

Как бихте се определили с една дума? Усмивка, дете?

Ами ... незнам. Човек. Но аз човек за една дума ли съм. Аз съм човек за епическа поема.

Написали ли сте такава?

Не, но съм написала поема за заека. Тя е много хубава. Аз много се гордея с нея. Тя е общочовешка. Това е поема за живота. Тя е за един заек, който се е взел много насериозно и толкова се старае да преследва целите си, че губи вкус към живота. И добре, че има кой да му помогне и подкрепи. Правят много любов и имат много зайчета. Обичам си я поемата. Казах си, че няма да я публикувам, само ще я казвам на хората. Поемата се казва "Заекът и неговата мечта".

А песните? За кого ги пишете, къде Ви слушат?

Започнахме с един проект за джаз стандарти, на които пиша български текстове. И участвам в концертите. Общувам с публиката, казвам смешки, рецитирам стихотворения. В проекта сме Антони Дончев, пиано, Венци Благоев, тромпет и Марина Господинова, певица. Аз правя връзките между песните. Даже веднъж пях в НДК на един концерт. Правили сме концерти в София, Стара Загора, Пловдив, Русе. Вървят добре, вълнуващо е, докосва хората. Правим български варианти на песни, обичани и познати. Има контакт с публиката. Приятно е. Това е смислен проект. Не е експеримент. Правим го вече от три години. Но всички сме много заети. Може би ако сме по-концентрирани и имаме повече изяви заедно, бихме го развили това. Това ми е един от любимите проекти и има бъдеще.

Вярвате ли в преражданията и ако да, какво мислите сте били преди?

Нещо миличко, съм била. За гушкане. Обикновено повечето хора са били рицари, фараони, как няма една хлебарка, готвачка, продавачка на билети /смее се/.

В какво има смисъл?

Хубаво е да сме добри, да правим дребни жестове на внимание. Те ти се връщат после по някакъв начин. Аз живея изключително луксозно, защото правя и работя каквото ми е интересно. Иначе напускам.

________________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg