В Деня на поетите се срещнахме с един - Петър Пацев от Велико Търново. За него може да се каже, че писането му е начин на живот и витаминчето за жизненост. Освен с писане на стихове, ресурсният учител се занимава и с политика. От дете се е бунтувал срещу правила, които е смятал за ограничаващи развитието на свободния дух. Преживял е ударите на системата преди промяната, сега преживява разочарованията от настоящата система. Не е имал лек живот, но в нито един от случаите не е оставил писането и четенето - има две стаи, пълни с книги, които е прочел. Като всички нормални хора е имал своите мигове на съмнения и обезвереност, но нежната звучност на поезията е излизала от душата му и го е спасявала. За душевните и житейски терзания, за неспокойния и вечно търсещ дух в различни периоди от живота си и при различните социални системи, разказа поетът-бунтар, който плаче с искрени сълзи за беззащитните... 

Кой е Петър Пацев?

Роден съм преди 64 години, на 4 март - зодия "Риби" - една чудесна зодия, която аз много харесвам - отива ми и на духа, и на външността. Роден съм в Стара Загора. Там съм живял много свободно в детските си години - никой не ми се е месил, не ме е натискал, притискал - говоря за семейството.

От какво семейство си?

От обикновено. Може да звучи като изтъркана фраза, но това е факт - родителите ми бяха тютюневи работници. Впоследствие аз и сестра ми също минахме през тази практика. Може би и от там ми е останала любовта към тютюна. Аз съм голям пушач. Във Велико Търново има виц за мен - "Виждал съм цигара без Пацев, но Пацев без цигара - не!"

Спомена за детството - какво беше то?

Детството ми беше щастливо, но в същото време изключително трудно. Животът ми е вървял трудно, поради ред обективни и субективни причини. Обектиявните бяха условията, в които тогава живеехме, а субективните - непонасянето на тези условия още в детска, 10-12-годишна възраст.

Разбирам, че си бил бунтар?

Винаги! Мисля, че и досега съм. Само че, колкото е по-млад човек, толкова по-активен външен израз има на бунтарството си. С годините формата се променя. Аз съм работил много. Започнал съм като хамалин, работил съм по националните химически обекти, които се строяха по това време в Ямбол, във Враца, в Стара Загора. Така ни учеха и възпитаваха в училище - на труд. Тогава писах и едно стихотворение, в което десетина пъти се повтаряше "труд", "труд", "труд" и то беше наградено от ръководството на училището. Приемахме емоционално-патетично тези неща, но в известен смисъл вредеше на развитието ни.

Какво имаш предвид?

Много съученици и съученички се отказаха да учат и отидоха по обекти. И аз така постъпих. Прекъснах училище и започнах да работя. Там попаднах на няколко човека, интелектуалци, по-големи от мен, но с подобна на моята емоционална нагласа. По-късно разбрах, че там не ми е мястото, но 3-4 г. това беше една голяма школа, която изкарах. През това време не съм прекъсвал да пиша.

От кога всъщност пишеш?

От 4 клас. Първо написах кратко разказче, което учителката похвали. След това, на едно момиченце, което седеше пред мен, му написах писмо с първото си стихотворение. Но друга учителка ми каза, че такива работи не трябва да се пишат въобще на тази възраст. Аз тогава не разбрах защо, но ми прозвуча обидно и, може би това ме стимулира да обърна повече внимание на литературата.

На 7-годишна възраст се качих на сцена. Но и до днес помня репликите от "Тамара" - българска пиеса, но не толкова известна. Аз играх сина на Мурад. В съставите, в които участвах, имаше много интелигентни, добри и възпитани и духовно развити хора. Това е едната посока. Другата е това, което идваше отвътре - писането и четенето. Аз четях много и сега продължавам да чета. Около 15-16-годишна възраст изкупувах от приятели и познати цели библиотеки.

Колко книги имаш?

Много, на томове. Не съм библиотечен работник и не мога да ги броя. Но две големи стаи са пълни с книги. Всичко съм прочел много отдавна и продължавам да чета. Няма точно определена тематика, на която да съм се спрял. В определени периоди на живота ми съм имал различни интереси, свързани с историческите романи, научната фантастика... Има определена подреденост, но тя се дължи на емоционалното и интелектуално състояние на определения етап на развитие на духа и разума. Основно обичам да чета поезия. Имам над 150 стихосбирки на различни автори, като се започне от древността и свършим до днес. Може би около 25 автора са оставили диря в мен.

Какво ти дава поезията?

Поезията ми дава онова, което не ми дава животът - романтиката, свободата, крилата... Точно обратното се получава. Животът е рамкиране на човек, от което аз винаги се стремя да избягам. Аз съм учител, но никога няма да стана даскал! Аз съм политик, но никога няма да стана политикан!

Казваш, че още детските и младежките години си се бунтувал срещу рамки, че си се усещал в затвор. Сега живеем в ново време, демократично, а пак се бунтуваш... Защо?

Новото е добре забравено старо. Аз се бунтувах на 16-17-годишна възраст. Възрастта ми не пречеше да бъда прибран в полицията и да бъда бит в хасковските мазета около 17-18 дни. През 1989 г. бях един от първите хора в Търново (има и свидетели), които тръгнахме срещу комунистическата система в страната. Излязохме тогава с цялата смелост, дори с риск за живота си - аз съм го осъзнал това нещо много добре, защото бях и предупреждаван какво може да се случи. Независимо от всичко, с подкрепата на жена ми и семейството (за което им благодаря), бях от малцината, които тръгнахме срещу комунизма, но с цялата си романтика и наивност (донякъде и глупост), без да осъзнаваме, че през това време други трупат пари от кражби с чували, без да осъзнаваме, че други са предали вече т. нар. "нежна революция" (това се рабра малко по-късно, а днес е ясно на всеки един).

Ако комунизмът тогава беше държавен монопол, сега е частен монопол. Винаги съм осъзнавал и съм казвал, че разлика между едното и другото няма. Може би е малка и е в това, че тогава не крадяха грубо и не трупаха пари. Защото всичко беше държавно и се възползваха. Получавало се е така, че, без да искам, съм ставал свидетел на такива неща.

Каква е според теб "идеалната" система, в която човек може да се чувства свободен?

Няма вариант и никога няма да има. "Идеалният" вариант е духът на човека - неговата духовност и желание да върви напред, да лети с духа си, осъзнавайки, че е почти невъзможно нещата да станат идеални. "Добрият" строй идва, когато има хармония между духа и идеала, добрите условия за живот на всички хора. При всички останали случаи не може да има резултат.

В такъв случай остава да бъдем вечни бунтари?

Аз си мислех, че XXI век ще бъде век на духовното развитие, защото XX беше век на материалното. Уви! Излъгал съм се и съм разочарован! XXI век се оказва века на великия егоцентризъм и идиотщина на човека, на неговата алчност и стремеж да трупа още по-жестоко за сметка на мнозинството. Затова казах, че новата система не е демократична. Тя също е тоталитарна система, само че от частен тип. Дали ще е от държавен, дали от частен, за нас, гражданите, смисълът е, че ни ограбват.

Вече казахме, че пишеш поезия и тя е по-скоро гражданска - колко силно трябва да те "притисне" животът, за да изразиш обзелите те чувства и емоции в четиристишие?

Аз не се занимавам с това от днес. Когато нещо не мога да го търпя духовно и с мисълта си (физически мога - търпял съм и продължавам), когато "чашата прелее" и се скъса "емоционална" пружинка, сърцето и душата ми започват да движат ръката с цялата грубост на живота, противопоставяне на тази грубост и с цялата болка, какво става. Колкото и да звучи невероятно, когато гледам по телевизията и по филми жестокостта на човека спрямо беззащитните, аз плача. И в къщи разговорите не протичат за това какво ще имаме или какво няма да имаме, а какво имат да ядат децата по света. (докато говорим по темата, очите на учителя-поет се напълниха със сълзи, той преглътна и каза: "Ето в такива моменти се пише...)

Защо днес не се раждат поети като Ботев, Вапцаров, Смирненски...?

Започвам малко по-отдалеч... Навремето, с цялата си юношеска наивност, се опитвах да публикувам от този тип стихове в "Литературен фронт", в "Родна реч" и др. вестници и списания. В известен смисъл съм щастлив, защото можех да бъда и в "Белене" или пък изобщо да не съществувам днес - попадах на хора-критици, които, след като се убеждаваха, че аз съм писал стиховете и разбираха, че имам 2 тетрадки с гражданска и социална поезия, ми казваха: "Късай, защото не знаеш какво ще ти се случи". Хубавото е, че съм попадал и на хора, добри и с голяма душа. Понякога ме гледаха с ирония и известно презрение, което всъщност ме е спасявало - "ти не си врага и противника, който ще ги смачка".

Как би определил политиката днес от гледна точка на поезията - римувано четиристишие, бял стих или хайку?

В политиката днес няма никаква поезия. Това е груба и жестока действителност. За поезия в политиката не можем да говорим въобще в нашето време! Ако ви прави впечатление и поетите се отдръпнаха от партийния живот. Малцина са наивниците, романтиците, които все още си мислят, че нещо може да се промени. Наблюдавайки и анализирайки нещата осъзнавам дълбоко, че системата е толкова жестока към редовия, обикновен човек, че поне в близките 50 г. няма как да се превърне в поезия. А на мен много ми се искаше XXI век да бъде векът на духа, векът на поезията за човека. За жалост хората все по-малко имат средства и време, а вече нямат и нужда!, да четат поезия, да ходят на театър, на концерти с класическа музика, на стойностни художествени неща. Става точно обратното - интересни са онези, които са лесно консумативни, лесно ядливи и физически, и духовно. Това е срутването на една нация!

Звучи страшно от устата на един учител и поет - човек с висока чувствителност към вибрациите на света и околните...

Аз съм се възхищавал на хубави неща и съм писал за тях... Но нека някой да ми посочи 3 хубави неща и ще се съглася с него веднага... Ако изключим личния живот на човека, където има "заключеното" щастие в семейството си, в децата и внуците си, нека излезем от тази среда и да погледнем какво става навън... Не мога да търпя да виждам колеги учители, които са се пенсионирали с по 300-350 лева пенсия, как ровят по кофите. Това е безумие! По време на робството в България учителят е бил възрожденецът, активният човек, просвещенецът, издигнат на пиедестала от обществото (и не само българското), а ние се сринахме, натикаха ни в ъгъла, не само материално, но и духовно, и физически. И, когато го видиш този човек, убиван от системата в течение на 24 години, сдъвкан и изплют накрая да рови по кофите, на какво да се радваш? Как да го напишеш да звучи патетично? Как да напишеш, че е толкова красив този капитализъм, колкото беше красив и този комунизъм? Защото и едното, и другото нямат нищо общо с действителните идеи.

Но комунизъм в България не е имало никога, хората се заблуждават и, когато чувам да говорят за комунизъм, на мен ми става смешно. Включително и социализъм е нямало в България. Мога да споря доста... Защото, ако имаше определена социална справедливост, тя беше в резултат на двата лагера, които бяха в състезание и противоборство. Ами "Белене"? Ами затворите? Няма да говоря за себе си и семейството си по този въпрос, но след 1989 г. се появиха много знайни и незнайни борци, които познавам... Но какво да направим? Така е... Хората усетиха, че има мегдан, както след 9 септември (1944 г. - бел. на ред.) да трупат дивиденти, да "ловят риба в мътна вода", да се удрят в гърдите и да казват "Ние сме!".

Тези, които са лежали по затворите и в "Белене" за борбата си срещу комунизма, останаха на заден план. Аз познавам много такива. А тези, които "изникнаха" някак си като кукувици от едно и също място, изведнъж станаха водачи на новото време, на демокрацията. Затова казах, че няма нито социализъм, нито комунизъм... Няма да давам пример само с лагерите... А унификацията на човека? Невъзможността да отидеш в чужбина, да видиш... Един автор и творец, ако не се докосне до френската, италианската и немската култура, той е загубен. Тези тесни граници, в които той живее не дават воля и развихряне на духа му. Той трябва постоянно да лети, да се движи, да черпи нови неща. Всичко това събрано води до една затвореност и изолираност, което в никакъв случай не е социализъм. И в никакъв случай днес няма демокрация. Демокрацията, това е върховенство на закона, баланса между труда и капитала, силна правна система. А то какво става? 23 г. е пълно ограбване на обикновените хора.

Ако битието определя съзнанието, то какво, според теб определя битието?

Битието трябва да определя съзнанието, но до една степен. Битието не може да бъде всичко на този свят. Техниката и технологиите са нещото, което освобождава време на човека, т.е., създават му една нова организация на бита, на една по-висша степен. Но, когато те се превърнат във водещи, тогава човек се превръща в консуматор, в техен роб. Те трябва да служат за развитието на духа, духът да служи за по-нататъшно развитие на битието - ето тази градивност, това спирално развитие трябва да бъде в основата на човешкия живот, за да може индивидът, народът, нациите и държавите като цяло да постигат огромен, балансиран напредък. Уви! Битието продължава да бъде нещото, което се експлоатира все по-жестоко и на него залага човекът - пари, пари и пак пари.

Какво те крепи, в какво вярваш?

Аз вярвам в човека! Вярвам в теб, в усмивката ти, в силата на духа ти! С целия си опит, гледайки човека, аз мога да кажа каква стойност има - очите не само са прозорец към света, те са рентген на душата.Човеците не са малко, но не са мнозинство. Има едно вътрешно духовно робство на част от интелигентните хора в България и аз не го разбирам - човек се ражда, за да се бори - робът за свобода, свободният - за съвършенство. Тогава си задавам въпроса "За какво си роден?" - Да бъдеш роб? - Благодаря! Роб на собственото си битие, на собствената си физика, в собствената си държава, на Европейския съюз - благодаря! Не искам! Човек трябва винаги да е бунтар, да се бунтува. Ако не може физически, то духовно, но да се бунтува. Ако не може с едни, да се бунтува с други форми, за да се движи света.

Само стихове ли си писал?

Имах голям мерак и съм писал и къси разкази, но това е друга история. Имам дълги периоди в живота си, през които не съм писал, поради ред външни, обективни и вътрешни, субективни причини. За обективните споменах спирачките и неприятностите, нежелание за публикуване на част от приятелите-творци. Аз го разбирам - егоцентризмът съществува в по-голяма част от тях. Има и такива, които са малцинство, но са човеци и казват: "Да, това е хубаво, харесва ми". Аз ги разбирам. Има поезия, която на мен ми харесва и я възприемам с душата, но не ми допада като реалност. Не, че авторът е лош. Аз все пак съм филолог и разбирам от форма и съдържание - прави ми впечатление, че стихът е страхотно построен, но усещането и мирогледът са други, обобщението за света е различно от моето. Независимо от това в отделни периоди за момент съм загубвал вяра в себе си. Ако постоянно те удрят отляво и отдясно и ти казват, че нищо не става от теб, рано или късно ще повярваш, че е така.

Но вътре си напира и си върви. В годините съм раздал над 300 стихотворения на приятели и приятелки. Когато в студентските години не стигаха парите (те и сега не стигат), а сме в компания и свършат стотинките, срещу една почерпка подарявах стихотворение. Така тези неща са безвъзвратно загубени за мене. Поради външни причини много стихотворения съм унищожил, други не са ми харесали... Сега съжалявам... Затова казах в началото, че съм имал много противоречив живот и продължавам да имам.

Ти си учител - кои са най-важните неща, които би искал децата да научат от теб?

Имам един девиз - "Живея, за да обичам и обичам, за да живея". Аз съм пренесъл този девиз върху работата ми. Детето трябва да се чувства при мен спокойно и щастливо, да ми има доверие и аз да му имам доверие. Когато имаме взаимно доверие, взаимна обич и двамата сме щастливи, се работи по-лесно и знанията и уменията се постигат по-лесно. Все пак аз се занимавам с деца със специални образователни потребности, които имат различни увреждания в различни степени и работата с тях изисква огромно търпение и огромна емоционална нагласа за този тип работа. Но на мен ми е хубаво и приятно да работя с тези деца. Те ми дават много, защото всяко е различно и неповторимо и ценно. Обществото продължава да ги отбягва, понякога родители, друг път учители.... Смятат ги за нещо излишно и много ги подценяват. А те са с изключително интересни душевности, стига човек да умее да лети, да има крила да лети, да усеща тази душа и да лети едновременно с нея. Ако няма това призвание, е трудно да разбере тези деца. Затова ми е хубаво с тях. Аз ги обичам и предпочитам да работя с такива (наричам ги "нестандартни") деца.

Три неща искам да им предам и да научат: Вярата и любовта към себе си и околните. Като се започне от семейството, приятелите... Ако един човек обича себе си и вярва в себе си (това не означава непременно да се превръщаш в нарцис, в нещо извън нормите, както и обратното - да бъде самокритичен към себе си). Аз съм бил много самокритичен, дори съм се подценявал. Това е също толкова опасно. Да видят себе си, да познаят себе си и да разберат, че не са по-различни от другите. Имат си своите стойности и могат да ги развиват. И в този смисъл се опитвам всяка работа в час да я свържа с практиката, с живота. И, някак си да не виждат маската на челото. Доколко успявам - не зная. Дано успявам, защото маската е грозна и не е за детски души.

Да завършим с нещо хубаво и оптимистично – издавал ли си до сега?

Никога досега не съм издавал книга - преди години, защото нямаше шанс, след години, защото нямаше пари. Към момента работя с няколко автора и подготвяме първата книга с избрана лирика, която съдържа около 55 стихотворения, събрани в 6 цикъла. Те няма да са с политически нюанс. Една книга трябва да протежава общ дух и настроение, затова и заглавието й е "Отсенки леки, едва забележими".

Няма как творбите, отразяващи по-суровата действителност, да влязат в тази книга. Затова част от тях са подбрани във втора - "Когато огънят угасне". В нея ще бъдат творби, събрали и болка, и ярост, и човещина. И, когато човек чете, преминавайки от първата към втората книга, върви в едно органично цяло. Третата книга също е готова, но не знам кога ще излезе, защото всичко е свързано с пари. Тя е с детска поезия. Много мислех първо да излезе книгата за децата, но... Уж всички много ги обичаме, но, когато се стигне до техния духовен свят и до нещо, което би им отворило кръгозора към един друг духовен свят, не се намират лесно средства. Детските стихове се родиха в следствие на професионалните ми контакти с децата, с които работя към момента и друг тип деца, с които съм работил през последните 25 години в различни институции - писал съм стихове за песнички в детски пиеси, които сме поставяли и по сценарии, които съм писал навремето...

Надяваме се до края на октомври или в началото на ноември първата книга да е на пазара. Издаваме я с помощта на спонсори и дарители, които не поставят условия. Аз никога не съм приемал условия и днес не приемам, затова хората, които помагат книгата да види "бял свят", ги приемам като приятели...

<< Sever.bg във Facebook >>