Снимката трябва да "говори" на хората, смята фотографът Здравко Николов

Без да преследва определени цели, малко по малко, хората започват да харесват снимките му. Това му дава кураж и вече 40 години Здравко Николов излага колекцията си от фотографии в различни изложби. Има почти 30 авторски представяния в България и чужбина, една от снимките му е в колекцията на Австрийската банка,правил е изложби в ООН, в Белгия, Франция, Австралия, Бразилия… негови снимки се намират в частни колекции в много страни по света.  Учител и пример за „художествено око“ е на едни от най-талантливите български фотографи в света.

Професията му е дала възможност да види на живо генерал де Гол, влизал е в съкровищница, бил е на коктейл с Робърт Максуел, кметовете на Люцерн и Стокхолм, присъствал е на приеми в дипломатическите корпуси в Швеция и Швейцария, на коктейл в Американското посолство в Стокхолм, преминал е пътя на Първа българска армия от Кюстендил до Балатон. Отличник е на Българския туристически съюз, носител е на награди от международни филателни изложби.

Срещата ни с „Годзилата“ премина в приятен разговор в уютния му дом, събрал скъпи спомени от различни държави. Говорихме си за фотографията, книгата, която предстои да издаде и интересни случки от живота му. Той е от хората, които обичат да са сред весели и забавни хора и се опитва да гледа на живота откъм забавната му страна – най-вече през обектива.

Имаш медицинско образование - фелдшер, работил си като мебелист и машинен стругар… Как започна пътят ти на фотограф?

В Медицинския техникум ме извикаха да играя баскетбол. Бяха започнали спартакиадите. Бившият футболист и преподавател по физкултура в техникума Донко Долмов ме заведе при директора и ме приеха в отбора. Станахме шампиони и на баскетбол и на хандбал. След като завърших, ме пращаха в Родопите (де да знам – да съм отишъл, да съм станал човек), но аз останах тук и започнах работа като стругар в „Масив“. Една вечер дойде един приятел да ми каже, че ме викат във физкултурния диспансер, ако искам, да постъпя там като фелдшер. Прие ме д-р Душков, заедно с Андрей Кефиров, който вече работеше там. Д-р Душков беше решил да създаде нова структура – здравна просвета с научно-медицинска документация. Тогавашния здравен министър Кирил Игнатов дойде от София лично да види и ни поздрави за това, защото „Кефира“ беше много добър оператор и фотограф. И покрай него (явно си е имало и при мене даденост) започнах да общувам с художници, с други фотографи. Трябва да спомена и бай Денчо Куцаров, който тъкмо беше станал кореспондент на телевизията в Търново. Той също ми даваше съвети, учеше ме, показваше ми… На мен полека-лека ми хареса да „показвам“ – сигурно някакво себелюбие и честолюбие, но аз не се срамувам да казвам, че съм честолюбив. И така… Дадоха ми куража да направя първа изложба, след това участие тука-там, после започнах самичък… Така стана. Тази година стават 40 години, откакто съм фотограф. Имам какво да покажа, но нямам възможност да направя изложба…

Какво е за теб фотографията?

Светлина и сянка, форма и цвят. Много е важно не просто да „уловиш“ момента, а да кажеш нещо на хората така, че да те разберат защо точно така си го видял. Фотографът трябва да разбира онова, което снима, за да му вярват хората, когато видят снимките. А за хубава снимка не е нужно да ходиш далеч – понякога е зад гърба ти. Просто трябва да я видиш! Снимането е рефлекс и емоция и тогава нямаш време да мислиш. Реагираш на моментното чувство и никога не можеш да обясни защо точно сега, от този ъгъл и тука.

Имаш ли представа колко снимки си направил?

Не знам… Веднъж три дни горих негативи от сутринта до вечерта в печката, много подарих, много се загубиха, други изхвърлих… Имам още поне за три изложби. Приготвил съм и за музея една голяма камара… Така стана с фотографията.

Какви хора си срещал покрай своето хоби?

С много хора се запознах. Много ходих и много видях. С фотоапарата съм обиколил от остров Родос до Швеция, с лодка съм излизал в Балтийско и Северно море. После от Испания до Полтава и Кременчук в Украйна – всичко това съм го обиколил…

Снимал си и генерал де Гол…

Това се случи преди още да бъда фотограф.  През 1968 г. с мои приятели организирахме поход до Унгария по пътя на Първа българска армия. Пращахме писма до туристическото дружеството – къде сме, какво се случва, с какви хора се срещаме, какви паметници сме посетили... Цялата информация в последствие беше публикувана в сборниците на туристическото дружество. Като свърши похода, слязохме в Букурещ, за да разгледаме града. Гледаме – навсякъде снимка на де Гол и народът се стича към Площада на революцията, под парламента им. Отидохме и ние и гледаме – кортежът минава. Генералът се изправил, отдава чест. Снимах го, но дадох филма на мой приятел, той почина и филмът се изгуби.

Походът ти е свързан и с едно момиче…

Да... Съчетах го с изпълнение на обещание, което бях дал на едно момиче. Запознахме се чрез есперанто и бях дал дума, че ще отида за бала й. Нещата съвпаднаха, но имаше много забавни ситуации, които съпроводиха този поход. И сега се замислям: дали светът е толкова забавен или аз все се случвам там, където е комичното?!

Подготвяш за издаване книга с близо 100 вица и карикатури за фотографията. Разкажи малко повече за нея...

Голяма част от съдържанието й са случки от времето на похода, включил съм истории от пътуването по планините, истории с колеги фотографи, случки от спортния ми живот. Всичко е забавно и весело – комично и трагикомично. Явно светът е такъв, но хората не умеят да виждат смешното. А от смеха по-сериозно нещо няма.

Книгата може да се чете отпред назад и отзад напред, от ляво на дясно и от дясно на ляво, от горе на долу и от долу на горе. Можеш да започнеш да четеш от случайно избрана страница и няма да сбъркаш. Сбърканото в нея са авторът и неговите герои. Черпил съм и от старите търновски лакърдии.

Защо са ти сложили прякор „годзилата“?

Още от училище ми го сложиха този прякор. Даваха филма и аз я имитирах как реве. Но после, когато играехме баскетбол и ми викаха „Давай, Годзила!“, като че ме вземаха на ръце да ме носят. Прякорът ми остана и до днес, но аз си го харесвам.“ И в книгата съм отделил място за това, като например: „По-добре уволнена годзила, отколкото любвеобилна патка на работа“ или „Всичките годзилчета красиви, нашето – най-глупаво“. Много обичам сарказма и самоиронията и всичко в книгата е подчинено на това.

По-лесно ли преодоляваш трудностите, когато гледаш от смешната страна на нещата?

Понякога съм си мислил да си „тръгвам от този свят“. До такава степен съм имал проблеми и конфликтни ситуации, в които съм изпадал. Но, не щеш ли, вижда се нещо смешно и ми минава. В една изложба бях показал снимка с две огрени от слънцето тревички. Аз ги бях снимал, легнал на земята. Тогава Веселин Долчинков, бог да го прости, писа: „Всички сме окати, хвала тогова, който вижда“. А на мен ми каза: "Цял живот съм газил тази трева, как не можах да видя, че там има нещо хубаво.“. Една мравка или буболечка дори може да предизвика нещо смешно.

Кои са твоите кумири във фотографската професия?

Единият е Доротея Ланг. Пътувайки с автобус, минава на свечеряване покрай емигрантски лагер в САЩ. Прави снимки на жена, с три деца – едно в скута й, едно на раменете й и едно се подпряло на крака й. Тя е прехапала пръстите си, защото се смрачава, а няма с какво да ги нахрани. И си личи, че жената страда. Тази сцена силно впечатлява Доротея Ланг и тя я снима. С тази снимка става световно известна.

Доста талантливи български фотографи са се учили от теб…

Първият оператор на студентското предаване „Ку-ку“ Калин Иванов е мой ученик. Сега е отговорен оператор в американски университет с 21 колежа, които правят собствена вътрешна телевизия. Направил е предаване за студенти и два пъти е номиниран за наградата „Еми“, като вторият път я печели.

Остана и приятелство с някои от учениците, завършили СОУ „Емилиян Станев“ – Нина, Магдалена и Юлия, Андрей от Свищов С тях съм участвал в съвместни конкурси и самостоятелни изложби.  Откривал съм изложби на мои възпитаници и вълнението е огромно. Има много млади хора, които се интересуват от фотография и които са ме слушали, не са сбъркали.

Какви снимки си правил?

Портрети, пейзажи, снимал съм операции в операционна, сраснати близнаци…

Какво би искал да снимаш, но още не си го видял?

Незнам… искам да снимам това, което ме впечатли. Когато снимам не мисля. Снимането е рефлекс, то е емоция.  Един художник може дълги години да прави етюди, ескизи и да не направи картината. А ти имаш 1/125 част от секундата, за да хванеш събитието. Как ще представиш високия скок – като се засилва, като скача или като пада? Естествено – над летвата. Ако не го хванеш, значи нямаш снимката.

Призвание ли е фотографията?

Може ли някой насила да стане поет? Не може. Какво училище е завършила Айседора Дънкан /американска танцьорка от ирландски произход, считана за основателка на модерния танц - бел. ред./и да бъде най-великата танцьорка, не балерина /защото има разлика!/, когато танцува под звуците на „Шума на вълните“. Да, трябва да го има. От къде и как идва не знам, но трябва да го има.

Какво трябва да виждаме и без обектив?

Пожелавам на читателите ви винаги, когато гледат телевизия или четат вестник или списание, да се опитват да разделят нещата на много добри, по-малко добри и просто добри. Понякога в ежедневната преса се срещат невероятни неща и като сюжети, и като идеи, и като послания.