Автобусна проза
Пътуването с автобус често дава поводи за размисъл. Точно сега ли решиха да се возят всички; този до мен не спонсорира парфюмерийната индустрия; искам да натисна това копче (такава мисъл вероятно би ви минала през главата, ако сте на 3 години) и разни други нещица. Според една градска "легенда" чешкият писател Карел Чапек измисля думата "робот", пътувайки в автобус и наблюдавайки хората около себе си, които вероятно отивали или се връщали от работа (чеш. robota). Седейки в автобуса, за пореден път се замислям над ежедневната рутина и механичните действия, в които улавям и себе си. Човеци ли сме, роботи ли, или просто изморени и умишлено дистанцирани индивиди. Сигурна съм дори, че има елементи, които, за да изглеждат по-авторитетно, гледат лошо.
В един мрачен ден в автобуса проникна лъч светлина, чувство и емоция, нетипични за това пространство (освен ако не са свързани с ругатня по нечий адрес). Млад мъж държи балон с форма на сърце, за да го подари , предполагам, на любимата си. Дотук нищо интересно, балонът обаче се спука и един искрено разочарован и по детски наивен вопъл дойде от мъжа. Той се натъжи дотолкова, сякаш всеки миг ще заплаче, но вместо това само гледаше недоумяващо остатъка от романтичния си жест.
Тази случка разкри много за човека отсреща, дал може би последните си пари, за да зарадва някого. Подсказа нещо и за това, че сме истински и зависещи един от друг. За това, че реалността ни е свързана с хабене на енергия и епидермис с цел постигане на определен социален статус; за това, че в стремежа си да постигне каквото иска, човек става лицемер и някъде там по пътя към "успеха" изгубва спонтанноста си.
Понякога общуването е трудоемко, може да е и по-изтощително от цял работен ден в някоя каменна кариера, да речем, но е наложително. Непринудената усмивка, придружена с искрен интерес към субекта, с който се налага да общуваме, сгрява душата ни (би казал някой посредствен поет). Това не е урок по психология на общуването, читателю (надявам се все пак, че повече от един четат словоизлиянието ми), а проста истина, която може да облекчи деня ти и да те направи малко по-щастлив.
Разхождам се небрежно по тиха уличка и погледът ми е привлечен от млада жена и мъж, гордо тикащ по типично търновски баир количка, която съдържа най-ценния товар – дете. Разпознавам автобусния си спътник с балона и се усмихвам. Усърдният татко и половинката му изглеждат щастливи и без комерсиалния сърцевиден балон. Те имат нещо повече – себедостатъчност, за която пари не са нужни.
