Димчо Димчовски: Иконата избира човека, а не обратното - Част I

В редакцията на Север.бг обикновено озвучаваме работата си с рок. Когато редактирахме това интервю, я озвучихме с църковнославянските песнопения на Борис Христов. След разговора ни с Димчо излязохме различни, одухотворени и с една идея по-отворени очи към Божественото около нас. Не искахме да изпускаме тази крехка идея, така както не искахме и да отрязваме дългото интервю, за да го направим лесно смилаемо за масовия читател.

Този разговор в две части е за икони, за вярата, за премеждията на българските християни, за любовта и за историята - антична, средновековна и най-нова.

Димчо Димчовски - Част I

Живеете в Гостилица. Защо избрахте това закътано в гънките на Стара планина селце, а не големия град?

Защото "село" идва от "селение", а "град" е нещо оградено, затворено и няма голям простор и голяма възможност за развитие, но това в рамките на шегата. Търсихме си ателие, в което да работим, защото, докато живеехме в къщата на тъщата в Грозна (Горна бел. ред.) Оряховица, спях между прозореца и фикуса, за да не духа на фикуса. В нейното родно село, бабиното село на моята съпруга, намерихме тази съседна на дядовата й къща. Хареса ни една стая, тази, в която сме в момента - с четири прозореца и прекрасна светлина. Така решихме да купим къщата заради една стая. Купихме я на Разпети петък 1997 година веднага след падането на най-успешното българско социалистическо правителство, на Жан Виденов (второто най-успешно е на Сергей Станишев, да не го пропусна, че ще се докачи). Купихме къщата, започнахме да я правим за ателие, но решихме и да живеем тук. Организирахме си живота и вместо да направим емиграция, направихме имиграция. Заселихме се тук в селото. А то има своите специфични особености и благинки. Тук хората са с особено самочувствие, приповдигнато, с много странно чувство за хумор и особен диалект. Според някои това са бивши кумани, според други са си някакви такива, гавраджии. В съседно Дряново казват, че "умен и беден гостиловец няма". Мястото е тихо, въздухът е хубав и така... Всяко място става за живеене, стига човек да примири себе си с Бога.

Занимавате се с иконография от 28 години. Кое ви накара да се захванете с това неразривно свързано с християнството изкуство в период, когато комунистическият атеизъм е държавна политика?

Комунистическият атеизъм и в момента е държавна политика, но това е апендикс към въпроса. Всичко започна от една лъжа и явно съм имал съвест, защото тя проговори. Бях на изпит по История на изкуството и преподавателят беше включил в конспекта различни иконографски школи в България. Естествено, никой не приемаше сериозно иконографските школи. Никой не беше чел въпросите, включително и аз. Интересуваха ни Рембранд, Рубенс и другите големи светски художници. В един момент този въпрос се падна на една колежка, с която бяхме вътре на изпита. Тя не знаеше и той й каза: "Защо не си го научила този въпрос, той е много интересен, много дълбок. Ето Димчо го е чел. Нали Димчо?".  И аз го излъгах и казах "Да". И понеже преподавателят беше читав човек, веднага след изпита седнах да науча тези въпроси, най-малкото след това, ако се срещнем, да ме пита за иконографските школи, а аз да не мога да му отговоря. И отговорът ми "да" да бъде истински. Така полека-лека затънах в дебрите на иконографията. После завърших богословие във Великотърновския университет. По-скоро ми беше интересно богословието на иконата и какво носи тя като послание, облечено в художествена мантия, отколкото самият процес. Но после навлязох и в технологичните процеси на изписване на иконата, а това е друг вид опиянение - чисто техническото изработване. То трябва да е такова, че по най-деликатен начин да разкрие божествената истина. Да не каля, да е прозрачно, по-тънко от ципата на лука. Затова техниката при изписването на иконата трябва да бъде точно тази задача, а не да бъде самоцел.

Как беше прието изкуството ви в началото на работата ви като иконографи? Кой се опитваше да ви поставя спънки и кой да ви подкрепи?

Това е интересно. Когато завеждах кръжочната дейност в пионерския дом в Горна Оряховица, една колежка ме накисна пред Комсомола (бяхме щатни работници на Комсомола), че съм рисувал икони. Това беше малко след Андроповото време, беше започнала перестройката. Имаше хора, които ми симпатизираха, като Таисия Соколова, която беше директор на Младежкия дом в Грозна Оряховица. Имаше и такива, които бяха твърдолинейни тъпоглавци, другари. Има си хора за всичко. Има един странен тип хора, които бързат не да спънат дявола, ами гледат той да се наведе, опашката му да се вдигне и те да го целунат под нея, за да му се подмажат. Има и един друг тип хора, слушах по радиото за митинг в София (бел. ред. - митинга на БСП), нищо не се е променило. Това са същите хора с вътрешна експонация, сякаш имат чаршаф от вътрешната страна на черепа и там като на бял екран в кино се прожектират лозунги.Ние като християни трябва да ги обичаме тези хора, но за мое съжаление те все повече ме затрудняват в това ми старание. Умишлено отбягвам думата "омраза", тя е присъща на техния речник. Но ми е все по-трудно да ги обичам. Да са живи и здрави, и децата им.

Да се върнем към иконографията. Определяте се като последователи на византийската иконографска школа. Имате ли усещането, че сте носители на една постепенно замираща традиция?

Византийска иконографска школа няма, има византийско изкуство. Това е най-високият, най-елитарният връх в развитието на човешкото изкуство. По времето на Византия изкуството, което се създава, достига до небивали висоти, а ние сега сме просто бледо отражение. За наша радост ние сме имали щастието да бъдем в близост до този център и сме били реципиенти, приемали сме го и то много добре. Имаме страхотни образци на това изкуство. За съжаление обаче, упадъкът и разбиването му започва с женитбата на цар Борис III, който се жени за една италианка и понеже сме един много подмазвачески и сервилен народ, за да й се подмажем, внасяме едно упадъчно италианско изкуство. Затова, ако влезете в църква, изписвана след 1920 година, ще видите една еклектика на руска, италианска, светска живопис - нещо отвратително и неносещо послание.

Връщате към нов живот вековни техники в иконографията, чиито имена звучат някак екзотично за незапознатите. Бихте ли обяснили на читателите на Север.бг какво представляват синайските нимбове, гранаре, гратаре, пробастър и чеканка?

Чеканката е грузинска техника за работа върху метал. Първите обкови се приема, че като сюжет и техника са наложени от Св. Йоан Дамаскин през VIII в. - един от най-големите защитници на иконопочитанието. Той е изпълнявал специална длъжност, нещо като комендант, в Дамаск. Тогава имало толерантност между различните конфесии и бил назначен на висока длъжност от халифа, въпреки че е бил християнин. След гневните писания, които е писал срещу династията на Лъв Сириец и сина му Константин Копроним. За да отмъстят на Св. Йоан Дамаскин, написали писмо на халифа, че той държи за комендант човек, който иска да предаде на византийската армия ключовете на града. Халифът се ядосал много и наредил да му отсекат дясната ръка, с която щял да предаде ключовете. Той обаче се молил цяла нощ пред иконата на Божията майка и ръката му по чудесен начин се възстановила. Поникнала му нова ръка, а върху иконата на Божията майка се появила една трета ръка и оттам идва иконографският сюжет "Св. Богородица Троеручица". Но тази ръка е била обковна, направена от чеканка. Грузинците са големи майстори на това изкуство и са го развили до невероятни висоти. От един тънък метален лист изковават нещо с толкова дълбок и сложен релеф. Православната църква допуска след премахването на релефната скулптура като изображение на божественото плоския релеф, за да може и слепецът да се докосне до божието слово. Защото словото също е образ, а иконата, макар че е образ, е и слово. Затова казваме, че иконата се изписва, така както се пише и преписва Еванглието. Иконата не се гледа, тя се чете. Църквата допуска тази толерантност, слепият човек, когато се докосне до една релефна, обковна икона, да може да я прочете. Да я види с вътрешни очи, макар и чрез сетивата на пръстите си. Това е чеканката.

Другите техники също са много интересни. Ще намеся името на проф. Прашков. Бяхме на Атон и тогава го питах как са правили синайските нимбове тия старци в Св. Екатерина. Техният ефект е като на компактдиск. Златото в нимба около главата заиграва, започва да живее. Ако се движиш около иконата и я гледаш, нимбът трепти. Златото отразява светлината, той е светлоносен материал и то заиграва, а образът, който се намира в центъра на този златен диск, оживява. Та професорът ми отговори: "Димчо, това е загубена технология. Който я възстанови ще стане професор". На една изложба в София видя, че съм възстановил синайските нимбове, ама нищо не спомена за професура. Аз и не искам, нямам такива стремежи. Както е казал Оскар Уайлд: "Който може, го прави, който не може, го преподава."

Гранарето и гратарето са други техники за увеличаване на златния ефект. Златото престава да бъде злато, да бъде благороден материал. То става това, за което е в иконата. То символизира царството небесно - божествената светлина. Със своята мека, топла светлоносност. Това е изключителен материал.

А пробастърът е по-късна техника, използвана във Възрожденската българска епоха. Това е рисуване върху злато. Пак имаме третиране на светлоносността на златото. Рисува се с пластифицирани темперни бои и после на определени места се изтъргва, така че златото да проблесне под боята. Почти всички възрожденски икони на Самоковската школа имат такива образци. Било е широко използван похват.

Всяка техника, нека обобщим, не може да бъде самоцел. Тя е в подкрепа, в разкритие на посланието, на това за какво е извикана иконата. Работата на иконографа е оран на божията нива. Така както свещеникът служи всеки ден и иконографът трябва да служи всеки ден. С пост, с молитва и с жертвено отношение. За иконографа иконата е преди всичко жертва. Търговците пред храма Св. Александър Невски, които няма кой да изрита, са наредили едни икони, нарисувани с аерограф. Ако средностатистическият човешки живот  е 70 години и годината има 365 дни, това са някакви си 25 500 дни. И всеки ден е свиден. Колкото по-малко дни остават, толкова са по свидни. Като се явим пред Бога истинските иконографи, ние се страхуваме от въпроса: "Кой беше ти?". Да не ни бъде зададен този въпрос от Страшния съд и да чуем: "Кой беше ти? Дадох ти ръце да работиш, връщаш ги здрави; дадох ти очи, връщаш ги здрави. Какво си правил тогава? Мързелувал си." Това е жертвата. Преди Стария завет и преди Новия завет имаме един много кратък Прото завет. Когато Адам и Ева са изгонени от рая и Бог им казва: "Ти, Адаме, с пот на челото ще изкарваш хляба си, а ти, Ева, с болка ще раждаш децата си." Сега така сме се изкилиферчили, че гледаме без пот на челото да изкараме хляба си и ако може жените да раждат с райски газ. Истинският иконограф иска да бъде Богоизвестен, така че в деня на Страшния съд да не го питат "Кой беше ти?". Нашето изкуство се опитва с ограничените средства на изобразителното изкуство да изобрази неизобразимото - никой никога не е видял Бога.

Галерия със снимки.

Към част II

Стоян Николов, Север.бг

Александър Македонски, Север.бг