Димчо Димчовски: Може и да няма Бог, но ти живей все едно има - Част II

В редакцията на Север.бг обикновено озвучаваме работата си с рок. Когато редактирахме това интервю я озвучихме с църковнославянските песнопения на Борис Христов. След разговора ни с Димчо излязохме различни, одухотворени и с една идея по-отворени очи към Божественото около нас. Не искахме да изпускаме тази крехка идея, така както не искахме и да отрязваме дългото интервюто, за да го направим лесно смилаемо за масовия читател.

Този разговор в две части е за икони, за вярата, за премеждията на българските християни, за любовта и за историята - антична, средновековна и най-нова.

Димчо Димчовски - Част II

Какви бои употребявате?

Боите са пигменти. Интересното е, че техниката е темпера. Това е най-сложната техника в изобразителното изкуство, защото е много капризна. Който я овладее, той е достигнал връха. Материалите са естесвени, всичко е естесвено. Процесът на стареене също. Работата се дели на три, колкото време отива за позлатяване, толкова отива за рисуване и после за лакиране. Лакът е като при старите цигулки "Страдивари" - той може да съсипе иконата, може и да я одухотвори и тя да оживее. Тя да ти продума и да те извика, защото иконата ни търси. Това е синергизмът. Ние си мислим, че сме фактора при избор на иконата, някои казват: "Тази икона си я харесах за вкъщи!". Глупост e да се поставиш преди иконата. Тя те е харесала, тя те е избрала и тя те е извикала и ще продължи да ти говори.

Това може ли да се каже и за светското изкуство?

Може, но не като изразяване на послания. Може да се каже на чисто емоционално ниво. Иконата се чете и се пише. Чете се, както се чете Евангелието. Има различни прочити в дълбочина. Първия е буквалния - тук иконата е на едно ниво със светското изкуство - виждаш една картина и сюжета, който е нарисуван. После има друг прочит - исторически. Иконата може да те препраща в определен исторически момент.  При някои исторически картини пак може да имаме паралел с иконата. Оттук нататък вече няма, а ако има се къса. Тук говорим за религиозна живопис. Нещо е много по-различно от иконата. Това е светска картина, която бяга от иконописта. Може би точно в този пункт се разделят със символиката. В светската живопис имаме изображение на света, на някакъв исторически период от време, но нямаме изображение на Творението. В иконата имаме изображение на Твореца и на неговите подобни - светците, които са станали Богоподобни. Там нямаме изображение на време, имаме вечност. Нямаме прелест. Светски картини са прелестни. Но нека не забравяме, че коренът на думата "прелест" е "лъст". - лъжа. Светското изкуство е прелестно, то задоволява плитки човешки страсти и емоции. То идва от света, а светът е лъжовен. Иконата е честна, тя не лъже. Картината може да е красива, това е естетическа категория. Иконата обаче е честна, това е нравствена категория. Това е основната разлика. Както е казал другарят Ленин за седмото изкуство: "За нас от всички изкуства, най-важно е киното". Защото там можем да манипулираме общественото съзнание.

В работата си използвате емайл, полускъпоценни камъни, благородни метали и перли, което неминуемо повишава цената на иконите ви. Как се справяте в условията на до болка познатата ни финансова криза? Намаля ли интересът на хората към творчеството ви през последните няколко години?

Вечността, която е заложена в иконата, изисква вечни материали. А те са скъпи. Дали заради начина на работа или сами по себе си, като златото. Това е елитарно изкуство. Скъпо е като цена и елитарно като послание и дух. Отговорно е. Кризата е нещо много прекрасно. Кризата води до там, че много хора са на борсата, ограничени са им доходите, но какво значи това? Нали ни е нужен единият хляб и ако е дал Господ - чаша вино. Ние обаче сме свикнали да имаме много, превърнали сме се в консуматори. Колкото е по-голям навика да консумираме, толкова е по-страшна кризата. Тя е най-страшна за онези хора, чийто живот е обвързан с витуралност, с виртуални пари, с виртуални измерения. При нас няма, дори напротив. Всички, които са живели в някакъв виртуален свят, в момент на криза решават, че трябва да вложат измислените си пари и богатства да ги консервират, да ги обърнат в нещо непреходно. Тогава се обръщат към произведения на изкуството, скъпоценни метали, кожи и т.н. Като разберат колко злато влиза в направата на една икона и като почнат да смятат каква е борсовата цена на златото и как ще запазят някакво статукво на богатството си, прилагайки и художествената стойност (но без духовната, те не са духовни хора), те се чувстват изкушени да се поддадат на материалното си консуматорство. Иконата за тях е нещо, което може да ги съхрани в света, в който живеят и да им запази богатствата. Това е истината за тези новобогаташи и парвенюта. Има и друг тип хора, истински, които застават пред иконата и виждам, че тя ме задължава да я подаря на него. Тя си ги избира и отива. Аз не мога да се противопоставя на това. Това е един социален гъдел. Тези нещастни хора, които живеят в своя измислен материален свят са обезпечили тази икона да отиде при човек, който я заслужава.

Как се разделяш с такава част от себе си, когато я даваш на човек, който не може да види символиката?

Болезнено е, но това е компромис. Социален компромис - този човек на мен ще ми помогне, защото плодовете на живота не се берат от дърветата. Моето успокоение е, че може би той ще има шанс да се спаси, да прогледне. Да му се отворят не гледците, а духовните очи. Защото аз съм пример за това. И аз съм бил "Павлов" и излъгах на изпит. След това съвестта ми проговори, събуди се, започнах да чета...

Организирали сте изложби в традиционно католически страни като Италия, Колумбия и Мексико. Как беше прието източноправославното изкуство там? И с коя своя експозиция се гордеете най-много?

Най-вълнуващата ми изложба сме правили със съпругата ми, с която сме едно, беше в Историческия музей в Кнежа. Целият град се беше стекъл. А следващата беше в Рим, на 24 май, заедно с "Акваделия", един вълшебен хор, воден от проф. Диляна Мичева, който по много приятен начин синоптира между ортодоксални песнопения и българска народна музика. Тази изложба беше в двора на българското посолоство в Рим. То е купена резиденция на един кардинал, който почива, а неговият племеник я губи на хазарт. Намира се в испанския квартал и мога да говоря само с комплименти за тази архитектура. До гроба на този кардинал ни беше позволено да си направим експозицията на открито. Ние се възползвахме и превърнахме гроба в един православен иконостас. Огряхме го с кандила. Стана изключително. Президентът и Зорка Първанова не дойдоха, макар че им бяхме приготвили една икона на Св. Георги. Но имаше италианци, които идваха, палеха свещи, коленичеха пред иконите и плачеха. Това беше втората вълнуваща изложба след тази в Кнежа.

Изкушавали ли сте се някога да изоставите иконографията и да се насочите към някой от другите стилове в изобразителното изкуство?

Имам една година стаж като учител по електротехника и една година като завеждащ кръжочна дейност. Тогава ме изключиха най-тържествено от Комсомола. След това участвах като художник в няколко филма, болен от илюзията, че и киното, както иконописта е съборно дело, защото иконата никога не е дело само на един човек. Тя винаги е препис на по-стар образец. Ние стъпваме на раменете на тези преди нас. И боледувах от илюзията, че и киното е такова, но то е отражение на света, в който живеем - т. нар. "показна демокрация". Тогава обаче беше диктатура, всичко беше себично, а това е антипод на това, което трябва да бъде един иконограф. Най-гадно беше с "Откраднати очи", още преди да започне да се снима се знаеше, че това ще бъде награден филм.

През последните три години сте куратори на Националния иконографски събор в Царево и сте учредители на Българското иконографско сдружение. Бихте ли ни разказали нещо повече за тези инициативи?

Нашата работа е много самотна от светска гледна точка. Сещам се за притчата с онзи овчар, който по цял ден четял Библията и когато колегите му овчари го попитали какво прави и защо не отиде при тях, той им рекъл: "Тук аз съм сред светците". И ние по цял сме сред светците, но човек е социално същество и има нужда от отъждествяване. А ние се отъждествяваме с близките ни. Сам по себе си човек е нищо. На нас ни трябваше да създадем общество на български иконографи, за да започне да се говори за иконата и за проблемите на иконопистта, още повече че 20 години след 10 ноември нищо не става. Нещата могат да станат от хора, които са вътре в църквата, но не клирици, а миряни. Създадохме Сдружението на иконографите в България, за да може като юридическо лице да поставяме сериозни въпроси пред църквата и пред държавата. Като основен въпрос пред църквата поставяме да се изнесе църковният кич от храмовете, който беше допуснат още с идването на италианката. Той достигна до такава чалга, че е нетърпимо. Има фирми, които правят напукани икони, от смоли и необичайни материали. Тиражират нещо, което няма нищо общо с иконата, напълнили са храмовете и хората ги купуват, защото са евтини. Това е агресивно богоборство. Освен това имаше една министърка на българската култура... Имаше и един неграмотен, който пишеше "Сбогом" със "З". Той не знае, че "Сбогом" идва от "С Бога", а не е една цяла дума "Збогом". Има етимология на думата, ама той като е атеист... Какво да го правиш - НАТФИС. Академик Стефан Данаилов - колкото по-неграмотен, с толкова повече звания. Имаше и една министърка, която бъркаше композитори с художници и тя създаде един закон, в който има иконоборчески текст - чл. 177, според който се забраняват преписи на икони. Тя не говори за преписи, а за копия и оригинали, слага всичко под общ знаменател. Тръгнаха едни прокурорски наместници, които питат: "Ти можеш ли да правиш това? Платил ли си на Иван Църов, за да изобразиш на това гърне хълма Царевец с Патриаршията?". Хълмът Царевец с Патриаршията е собственост на Църквата. Тоталитарната държава, по времето на Тодор Живков, създаде един репресивен орган, който се казва "Паметници на културата". Те слагат ръка върху някоя църква или манастир, обявяват го за "Паметник на културата" и така държавата реквизира църковен имот. В замяна нищо не се дава, а обектът се оставя да се саморазруши. Средства за къщата на Жельо Демиревски в Дупница може да има. Средства за къщата на Гошо Димитров в Ковачевица също. За един Билински манастир обаче няма. И когато някой монах отиде там и креативното му чувство го накара да рисува, Паметници на културата правят огромен скандал. Тази организация осигурява пясък и цимент за партийни величия и номенклатури да си направят вилите, отколкото за някоя българска историческа ценност, каквито са църквите. Ние искахме паметниците, свързани с религиозните изкуства (без значение религията), да останат такива, каквито са в традициите на изобразяване и разпространение на всяка отделна конфесия. По-толерантно от това не може да бъде. Тази поправка излезе от Сдружението на иконографите, не знам дали е уважена.

Някой беше казал, че ако си избереш професия, която да ти е присърце, няма да имаш нито един работен ден в живота си. Вие определяте ли се като част от малката група щастливци, успели да постигнат това? Бихте ли променили нещо, ако можехте?

Не знам дали е казано точно. По-скоро нямам един неработен ден в живота си и това ме прави щастлив. Ние сме щастливи хора и си го казваме често с моята съпруга. Сигурно бих променил нещо на млади години, ако имах това мислене, което имам сега. Щях по-добре да си организирам времето. От тия 70 години са ми останали още 20. Бих искал да направя повече неща. Нямаше да съм на този акъл.

Има ли нещо вярно в това, че за един иконограф няма нищо по-ценно от стара, гнила, никому непотребна дъска?

Никому непотребна дъска... трябва да е загнила. Но една хубава и здрава дъска, това е... както скулптора вижда в камъка спотаената фигура и маха излишното. А аз виждам каква икона ще стане от дъската. Особено ако е някоя екзотична, безценна дървесина. Имам един приятел в Горна Оряховица, който ми намира такива. Той ми казва: "Ти ги гледаш тия дъски като пъстърма!"

Правили сте изложби в Ню Йорк, Мексико, Богота, Велико Търново... къде намерихте повече хора, които да не гледат на иконите само като на рисунки, а като на сюжети и послания?

Навсякъде хората са еднакви. В Ню Йорк дори не гледат като на рисунки на иконите, гледат като на бизнес. Царица е парица и бизнесът е едно от божествата им. То вече им личи и на лицата и телата им. Може да е пресилено, но между 20 човека наредени мога да позная един нюйоркчанин по кухотата в погледа. Ако раздрънкам нещо в джоба си, ще му светнат очите.

Важно е да вярваш или е по-важно да бъдеш вярващ християнин?

Въпросът е много дълбок и иска дълъг отговор. За мен Радичков дава отговора на първата част. Когато е бил на посещение при другарите, поискал да отиде в Чукотка и там се сприятелил с един вожд. Разхождали се и го попитал: "Има ли Бог?". Старият чукча му отговорил: "Ти ми задаваш въпроса, който моят син ми задава". Радичков отвърнал: "Ти какво му отговаряш?" и вождът казал: "Може и да има, може и да няма. Но ти живей, все едно има." Вярата най-добре проличава в делата. Да си вярващ християнин вече е много претенциозно и отговорно. Казано е, че едни ще бъдат съдени по канон, а други по съвест. Вярващият християнин вече е изповядал при Светото кръщение вярата си. Изповядването е артикулация, да кажеш нещо, което вече е един интелектуален акт - акт на осъзнаване. А нещо, което е осъзнато има своя задължителен характер. Затова за православния християнин вярата не е онази вяра на човека, който е атеист и вярва само в делата. Тя е оплодена вяра с любов. Ако не убиваме, ако не правим зло на ближния си, не защото ни е страх от Бога, а защото обичаме ближния си, тогава вече сме християни. Това е най-тежкото и най-сладкото бреме - да си християнин.

Отзад на всяка икона имаме плакет с послание от „Римляни“-те на Св. Апостол Павел: "Защото всичко е от него, чрез него и у него. Нему слава во веки веков. Амин!" Иконата и тя е от него, за него и у него. Ние сме само едни посредници и затова отдолу пише: "Димчовски българи".

Фотогалерия.

Към част I

Стоян Николов, Север.бг

Александър Македонски, Север.бг