Мариета Терзиева: Цената на една мечта е 100 килограма вяра, оптимизъм и щастливо стечение на обстоятелствата

Екипът ни продължава да търси и да ви представя хора, които непрестанно следват мечтите си. Следващият разговор е с едно момиче от Габрово, което не се страхува да върви по пътя на своето сърце и да случва в живота си събития, за които мечтае.

Представи се на читателите на Север.бг. Коя е Мариета Терзиева и за какво се бори?

Коя съм аз? Това е труден въпрос. Това, което знам досега, е, че съм непоправим оптимист и мечтател, обичам често да пътувам и да помагам на хората. Имам и тежки моменти понякога, в които се затварям дълбоко в "заешката дупка" и само най-близките ми хора разбират за това.

В момента се уча да не се боря за нищо, а да приемам, че всичко е, каквото е! Доста е трудно и това може би е борбата, която водя вътре в себе си - да имам доверие, че всяко нещо се случва с определена причина. Наскоро чух една притча, в която разпознах себе си. Думите са написани върху надгробната плоча на английски епископ в Криптата на Уестминстърското абатство:

"Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима. В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят. Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава чрез моя собствен пример щях да променя семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света."

Та, аз сега съм на фазата, в която се уча да приемам себе си и всичко около мен, без да се боря и да се опитвам да променям нещо.

Председател си на Сдружение "Мечти и отбори - България". Разкажи ни повече за организацията.

Сдружението е създадено през 2007 година, като основната цел е да развиваме лидерски умения и толерантност у младите чрез средствата на спорта и изкуството. Дейността на сдружението е естествено продължение на глобалния проект на Британски съвет – „Мечти и отбори”, който е въведен в България през 2004г.

От 2007 г. досега сме провели над 50 обучения за млади хора в страната, 14 фестивала за интеграция на деца с увреждания чрез спорт и изкуства, инициативи, дебати и общественополезна дейност. Работим по множество национални, международни и двустранни проекти и в партньорство с Общините и училища в градовете София, Варна, Плевен, Видин, Стара Загора, Димитровград и Габрово, институции за деца, лишени от родителски грижи, както и с неправителствени организации, с които развиваме съвместни проекти.

Какви хора работят в сдружението и кой ви посещава?

В сдружението работят млади хора, повечето се познаваме, били сме приятели или сме станали такива, след като сме работили заедно. Какво обединява всички, които са в сдружението? - Ние сме хора, отдадени на идеята да развиваме дейности, с които да изразяваме гражданска си позиция, да организираме и провеждаме обучения и семинари за ученици, с които да подпомагаме развитието им в личностно, професионално и социално отношение. Голяма част от хората, които работят в сдружението, са доброволци.

Аз самата работих 4 години абсолютно на доброволни начала. Когато имаме финансирани проекти, обучителите получават хонорари, но не това е двигателят в нашата работа. Обичам да казвам "не работя за нищо друго освен за усещането, което получавам тогава" и се радвам, че намирам и други хора като мен. Благодарна съм на всички сътрудници и доброволци, които се включиха в сдружението и започнаха на своя глава да организират и провеждат събития. Така календарът на сдружението се обогатява много повече.

Разкажи ни повече за минали, настоящи и планирани проекти на сдружението.

В началото на 2011 имахме няколко обучения за развитие на лидерски качества в Габрово и Плевен. Проведохме и обучения по проект "Свързани класни стаи" на Британския съвет във Видин, Стара Загора и Димитровград. Проведохме обучение за учители за използване на интерактивни техники при работата си с деца и семинар на тема "Включване на деца с увреждания в часовете по физическо възпитание". Включихме се в няколко съвместни инициативи като "Узана поляна фест" през лятото и "Експо" за деца във Варна около Коледните празници. Повече информация за дейностите ни през 2011 година, можете да намерите на интернет страницата ни www.mobg.org.

За 2012 година имаме много смели мечти - да поставим началото на създаването на младежки лагер, в който да провеждаме обучения на открито и закрито за деца, младежи и възрастни. Ще продължим да поддържаме дейностите си във всички градове.

В лично отношение - първите месеци ще посветя на усъвършенстване и трупане на допълнителен опит в сферата на обучението на деца и младежи на открито в детски лагер в Хонг Конг, където ще работя от февруари до май.

Автор си на изложба с фотографии "Цената на мечтата", която бе показана в габровската галерия "Орловска 10".

Всъщност това не бе изложба, а еднократно представяне на снимки от пътуването ми до Хонк Конг и Непал. Галерията има практика "Frame For You Day" - за периода между две изложби, когато пространството е свободно за всеки, който има желание да сподели нещо с повече хора. Реших да представя снимките си, защото много хора ме питаха как съм се решила да тръгна, кога ще им покажа снимките, а и като подарък за сестра ми, която в същия ден имаше рожден ден и не беше виждала снимките дотогава.

Каква е цената на една мечта?

Цената на една мечта е 100 килограма вяра, голяма доза оптимизъм и щастливо стечение на обстоятелствата. Това е магическата рецепта, а другата съществена добавка е да правим крачка след крачка към мечтата си, защото само така ще можем да я стигнем.

Как стана така, че отиде в Непал и Хонк Конг? И защо точно тези места?

Първо отидох в Хонг Конг. В България, освен в сдружението, работя и във фондация "Аутуърд Баунд", която е международна организация и работи за личностното развитие на хората в непозната за тях среда, т. нар. преживелищно обучение. Такива "училища за преживявания" има в над 40 страни по света, като се дава възможност на инструктори да работят в различни точки по света. Разбрах, че търсят инструктори в Хонг Конг, кандидатствах и ме одобриха.

Хонг Конг се случи просто от необходимост да отида някъде, имах чувството, че твърде дълго се задържах на едно място и предложението за работа в Хонг Конг дойде точно на време. Това ме обогати изключително много с опит и нови знания. А пътуването ми до Непал дойде като една щура идея, която се развихри през лятото на 2010 на къмпинг "Юг" и така се стигна до представяне на снимки от Непал.

Колко време беше в Хонк Конг и в какво се състоеше работата ти там?

В Хонг Конг бях 3 месеца, през които работих за "Аутуърд Баунд" - Хонг Конг - международно училище за приключения на открито. Идват деца, младежи, студенти, фирми, които имат за цел да постигнат лесна комуникация, да открият нови качества в себе си и в другите. Работата е много динамична. Често пъти с дни обикаляме из джунглата, спим на палатки и преживяваме различно климатични условия заедно с участниците. След края на един такъв курс всички се връщаме обогатени.

Кои бяха нещата, които най-много те впечатлиха по тези земи?

В Хонг Конг ме впечатли чистотата, а в Непал - мръсотията. Това беше едно много плавно прибиране към България, защото, ако се бях върнала направо от Хонг Конг в България, щях да преживея огромен културен шок. След Непал смятам, че ние българите сме богати хора, но имаме голяма нужда да станем по-добри един към друг, да си помагаме безкористно и да се радваме на това, което имаме.

Как би определила хората там?

В Хонг Конг е характерно, че местните няма да те поканят да излезеш вечер с тях, тъй като смятат, че ако ти имаш желание, сам ще попиташ къде и кога отиват, т.е. да се самопоканиш. Това ми направи впечатление като нещо различно от взаимоотношенията, на които съм свикнала с моите приятели в България. Хората в Хонг Конг спортуват много, спокойни са и са услужливи.

Животът в Непал е много труден. Във високите села, над 2500 м, хората си носят всичко на гръб, рядко използват мулета. Често няма ток и топла вода, а телевизор в бамбуковата колиба е признак на престиж (друг е въпросът дали работи). Хората живеят много трудно, но са мили и добри. В селата се виждат повече добри хора. Цивилизацията и печалбарството се разрастват и там, в по-големите градове. Вече рядко може да усетиш едно от хубавите традиции в Непал - да получаваш "Дал бат" (традиционното им ястие) до насита.

А сега накъде? Коя е следващата ти дестинация?

Сега поемам смело към мечтите си. Реших, че ще работя в тази посока, за да съм щастлива с това, което правя, но първо ще отделя още три месеца, през които ще натрупам повече опит и знания в отново Хонг Конг. Получих предложение за работа и приех, но само за три месеца.

Определяш ли се като чешит?

Ако чешит е човек, който постъпва нехарактерно, да, смятам, че съм чешит. И това да съм такава, ме прави по-щастлива. Проявявам го дори всеки ден - колко 29-годишни се крият, за да изплашат някои свой приятел?!

________________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg