Ясен Григоров: "Искам децата ми да знаят, че им е разрешено да мечтаят"
Срещнахме се с Ясен Григоров в Клуб за културни инициативи "Таралеж", където той представи пред великотърновци филмите си "Дървеното езеро" и "Малък–голям". И бяхме привлечени от положителния му магнетизъм и широка усмивка. И от това, че упорито следва пътя си на разказвач – през детски книжки и илюстрации, реклама и филми. И от това, че не го е страх да мечтае.
Учил си и си живял в чужбина, защо се върна в България?
Аз живях седем години в Женева и се върнах абсолютно съзнателно. Там в началото миех тоалетни, бях пиколо, най-накрая си намерих издател и 4 години издавах детски книги. Изпълних детската си мечта да стана илюстратор. При това успешен, имам над 90 издадени детски книги, част от които са печелили награди. Илюстрирал съм едни от най-големите швейцарски, и не само, класици на детската приказка. Шокирах публиката с илюстрациите си на Жул Ренар. Но там хората са по-смели и свободни в избора си, и провидяха какво се крие отвъд леко пънкарските изображения. Те оцениха акта на свобода, което тук трудно се случва.
Там бях спокоен външно, но неспокоен вътрешно. Имам теория, че всяко едно решение, което вземаме е правилното. Казвам си, тук съм, трудно е и всичко е объркано, но аз мога да се движа между проблемите.
Защо илюстрации на детски книги?
Там е най-лесният начин да разказваш, най-фантастично и свободно можеш да подходиш към света. Детето харесва по детски простите неща. При него фантазията е толкова широка и свободна, можеш лесно да предизвикаш детския интерес и да не обясняваш "защо така?".
Продължаваш ли да правиш илюстрации?
Да, в по-големи и дълги периоди на правене, тъй като изисква време и вглъбяване. Последната ми книга е от 2010 г.
Как от илюстрацията на детски книги започна да снимаш филми?
Като се върнах в България, чрез стари познанства, попаднах в рекламния бизнес. От измислянето на реклами се стига до снимането им. При всеки един режисьор на рекламни клипове, поне тези, които са по-търсени, с практиката и опита, идва моментът, когато решава да направи нещо, което да е по-стойностно от един 30-секунден филм за салам или кисело мляко.
Възможността да разкажеш една дълга история е много привлекателна и предизвикателна. Филмът е вид разказ, но показан през друга медия. Аз все пак си оставам разказвач и правенето на филми не е ново за мен. Нов е инструментът на изказ, който открих при снимането на реклами.
Може ли мечтите да са малки?
Може, разбира се. Важното е да мечтаеш. Когато формулираш мечтата си, тя винаги е допустима в първия момент. После започваш да мислиш и си казваш - да, ама не е съвсем така. Иска се упоритост и усилие. Ако един ден се откажеш от това, за което си мечтал, все едно заставаш и казваш на онзи, който го решил, тоест ти, че е тъпанар. Което не хубаво и честно.
Смяташ ли, че на нашето поколение му е трудно да мечтае?
Забранено ни е да мечтаем. Защото, ако ти се позволи да мечтаеш, ще искаш да постигаш мечтите си, ако постигаш мечтите си, ще станеш непослушен. Непослушността е нещото, което прави едно общество да има желание да избира. Чалгата елиминира избора. Мечтаейки, ти ще искаш да видиш какво се случва тук и там, да премериш мечтата си спрямо другите. Но, когато ти кажат, че и да мечтаеш, и да не мечтаеш - все тая, няма да ти се получи, така най-лесно се спират мечтите.
Киното, което правиш е независимо. А как се случва достигането до публиката?
Нямам политика за случване. Правя тези филми на първо място за мен, колкото и да е абсурдно. А те после винаги си намират пътя. Колкото и да звучи банално, филмът от един момент нататък става жив организъм. И двата филма ги представям на принципа - качвам си се в колата, идвам, говоря си с хората и гледам заедно с тях. Винаги съм доволен от филмите си, аз нямам абсолютно никакъв срам или притеснение, или скрита история отзад, която ме кара да седя на тръни. И се случват поканите. Имал съм прожекции в Берн, Ню Йорк, Елена, София, Варна.
Какъв е животът на тези филми?
Те са част от националната филмотека. Участват премерено в няколко конкурса, заради финансовите възможности. Студент съм на Людмил Стайков и той често казваше: "Всеки филм може да е награден. Всеки един ден от годината някъде някой провежда кинофестивал".
Имаш ли идея за нов филм?
В главата ми се въртят не една или две. Пиша в момента сценарий за пълнометражен. Имах една история, която ми е много присърце - за един, да кажем, семеен филм. Но няма да се случи. Отказвам го съзнателно, като мой личен протест срещу системата. Представих проекта си на Националния филмов център, откъдето получих обиден отговор, който не е такъв заради отказа, а заради начина, по който бе обсъден. Историята е малко фантастична и има теми, които са трудни както за децата, така и за възрастните. Но аз не съм случаен автор, имам огромно количество издадени книги, одобрени от чужди министерства на образованието като препоръчителни за обучение на деца. Аз знам какво и как да говоря на децата. Две години писах сценария, още една година го консултирах с над 50 професионалисти, от които получих само позитивни коментари. След целия този положен труд, плюс солидната такса, която платих за участие в конкурса за финансиране на НФЦ, аз получих само подигравки. Няма да допусна това нещо да ми се случва повече. Аз отказвам да съм член на Съюза на българските кинодейци, отказвам да изпращам проекти на НФЦ, защото не искам да се подиграват с мен. Предпочитам да правя филми, за които харча собствените си пари, за ужас на семейството ми.
Определяш себе си като разказвач, кой е най-важният елемент, за да се разкаже една хубава и емоционална история?
Да вярваш на историята, която разказваш, да предизвиква емоции в самия теб, да те разплаква или разсмива. Тогава ще намериш с кого да я споделиш по начина, по който ти се иска.
За да си разказвач трябва да си пътувал, без значение дали в страната ти, в чужбина или дали имаш някакви вътрешни пътешествия, които са много богати. Но трябва да са ти се случвали много неща, да имаш житейски истории.
А, ти самият гледаш ли българско кино?
Да, гледам нарочно, за да видя какво се случва. Екипите, които снимат рекламите са същите, които правят и филмите. Познавам повечето и чрез тях, мога да разбера какъв е бил духът на снимачния процес, който много често преминава във филма.
И харесва ли ти?
Не (смее се). Харесвам "Аве" на Константин Божанов, невероятен човек, пример за всички ни. "Островът" на Камен Калев за мен е първият истински кинофилм. Това е много богат филм с режисьорски размах и страхотни моменти. Харесвам "Лора от сутрин до вечер" на Димитър Коцев-Шошо, може би защото донякъде съм свързан с проекта - илюстратор съм на книгата. Ненавиждам "Мисия Лондон", защото съм впечатлен от Алек Попов и смятам, че Димитър Митовски е автор, който има много по-големи възможности, а той буквално стъпка текста, не само като режисура, а и много лошо е направен. Възмутен съм от "Шменти Капели". Не харесвам Стефан Командарев, тъй като има дълбочина в нещата, които прави, но е нечестен персонаж - крие се зад една фасада, а всъщност е друг. Има ли други филми?
Говориш за дълбочина в посланията на филмите. Но не е ли вярно, че в днешното ни забързано ежедневие, дълбочината на нещата отстъпва място на пошлостта и подражанието?
Филмите и посланията им не са забързаното ни ежедневие. Така че е нормално да имат различно съдържание. А и мен никога не са ми допадали документалните филми. Смятам, че една разходка в града с изострено внимание е по-интересна от документален филм.
Кои режисьори са оставили у теб отпечатък с филмите си?
На първо място по поредност на нанесените ми филмови шамари е "Напряко вълните" /Breaking the Waves/ на Ларс фон Триер - първият филм в живота ми, който съм гледал залепен за екрана. Не можех да повярвам, че едно кинопроизведение може толкова силно да ме докосне и да ме зашемети с дълбочината си.
Вторият филм е "Кафе и цигари" /Coffee and Cigarettes/ на Джим Джармуш, който ми хареса заради ината, с който е направен. Много мразя сценариите, макар да пиша, - те сковават. Джим Джармуш ми даде урок как можеш да се чувстваш свободен в един проект и да доразвиваш първоначалната си идея - от късометражен прави филм, който ме бе удивил.
Вим Вендерс донаписва сценариите си на коляно, докато работи, затова обожавам неговите филми. Също и затова, зашото там се смесват двете ми мечти - да рисувам и да снимам. Той е фотограф и режисьор и начинът, по който построява кадрите са урок за всеки един занимаваш с кино. Филмът е "Не ме търси" /Don't Come Knocking/.
Не на последно място са филмите на Люк Бесон. Филми, които са уроци. "Анджела" /Angela/ е един от любимите ми.
Какво четеш в момента?
В момента чета на Труман Капоти "Портрети и наблюдения. Есета" - изключително интересна книга със събрани хронологично негови наблюдения върху градове, в които е живял и хора, с които се е срещал. Има едно много интересно интервю с него, казва се "Автопортрет", написано през 1972 г. На него посвещавам третия ми филм, който ще започна да снимам догодина.
Разбирам, че обичаш работата си. Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Аз не знам какво работя точно. Така че не знам и кога почивам.
Днес каква е най-голямата поука от живота, която би дал на децата си?
Да мечтаят и да искат. Искам да знаят, че им разрешено да мечтаят и имат силите да постигат мечтите си.
Йордан Радичков е казал - "Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!". Ти премълчаваш ли нещо пред децата си?
Премълчавам, разбира се. Смятам, че е нечестно децата да бъдат изцяло информирани. Информацията е част от света на възрастните. Децата нямат същата нужда като нас от нея, за да се ориентират. Те имат по-мощен инструмент – фантазията. А информацията убива фантазията.
Трудно ли е да запазиш детето в себе си и да предотвратиш то да остарее?
Не гледам телевизия, не чета вестници. Чета книги и гледам филми. Ценя собствените си усещания, фантазирам, играя си. С други думи, опитвам се да стоя настрани от масовата информираност.
Определяш ли се като чешит - чудак, който постъпва по-различно от всички останали?
Много малко са хората, които постъпват изключително лично. Всички ние повтаряме едни и същи решения, теми, начини на живот като една добре заучена и сладка древна песен. Не смятам, че съм чудак, щом живея в панелен блок и имам работно време. Но не бих отхвърлил определението за мен, ако някой ми го даде: "Мммм... Чуден!"
