Нели Войнова: Алпинизмът те прави по-смирен, но и по-дързък и смел

Нели работи в Институт "Конфунций" във Велико Търново. Има над 400 подобни институти в света, като търновският съществува от 2012 година, той е втори за страната ни, след този в София. Целта е Китай да установи връзки на културно, образователно, икономическо ниво, както и приятелски взаимоотношения с останали свят.

Вече 6 месеца Нели работи в културния център и организирам събития за многобройните китайски празници и обичаи, както и учебния процес.

Но не работата й породи желание да се срещнем с нея, а страстта й към екстремните спортове. От близо 10 години Нели се занимава със скално катерене, лятото, когато е много обича да се спуска с каяк по бързи реки, а тренировките й за добрата й физическа подготовка са наистина впечатляващи. Практикува и бойните изкуства Винг чун и тай чи. Планува да изкачи през юли връх Ужба в Кавказ.

Как започна работа в Институт "Конфуций"? Ти си преводач от и на английски език, китайски език не знаеш.

От няколко месеца започнах да го уча. Научих се да поздравявам и да се представям на китайски. Този език се учи много бавно, но пък е интересен. Съвсем случайно стана с работата. Предложиха ми и аз реших да приема, понеже съм авантюрист и обичам да се занимавам с нови неща. Покрай преводаческата и преподавателската дейност реших да пробвам. Това е изцяло ново поле за изява - нови хора, нова култура, нов език. 

Предполагам, че преди да започнеш работа си знаела за Китай, че е многолюден. Сега какво ти е мнението за тази страна и нейния народ?

Тепърва се запознавам. Китай е много необятен и неразбираем за нас. Понякога се случва да говориш с тях на един език и да не се разберете. Това, което научих за краткото време, откакто работя в института, са част от традициите им, значението на цветовете - кога е обидно да носиш определен цвят, кога е добре да носиш друг. Започнах да чета за Фън шуй, скоро ще организираме такива курсове.

За китайците е съвсем нормално да мляскат, докато се хранят. Нещо, което за нас е гнусно. Те си поръчват храната общо и поръчват много, ние поръчваме всеки за себе си. След това плащат всичко общо.

Китайците са много весели. Не съм ги виждала да се сърдят или крещят, да са тъжни. Винаги се смеят и са много учтиви. Правят много снимки. Много се отчитат, за най-дребното нещо пишат страници с обяснения. Колкото повече се сблъскваш с тази култура, толкова по-интересно ти става.

Занимаваш се със скално катерене. От малка си влюбена в планината. Разкажи ни малко повече.

Майка ми и баща ми ме запалиха по обикновения и класически туризъм - движение по туристическа пътека. Когато дойдох във Велико Търново намерих един алпийски клуб и се записах на курс по алпинизъм. Оттам се запалих по скалното катерене и алпинизма. През лятото правя дълги преходи в планината до мястото за катерене, след това се катеря дълго по неосигурен и опасен терен. Зимата го правя същото на същите места, но вече е доста по-опасно, защото планината се променя в зависимост от снега.

Какво промени в теб алпинизмът?

От алпинизма съм научила много за отношенията си към останалите. Например как да се сбогувам с хората, защото всяко довиждане може да е последно. По някакъв начин се научих да ценя другите и тяхното мнение. Отношението ми към света и живота се промени. В сравнение с природата човекът е като една нищожна прашинка. Светът не си само ти и той не се върти около теб.

Какво ти дава освен адреналин, това да изкатериш един замръзнал водопад?

Не знам. Това е нещо, което не може да се опише. Може би така ще ти кажат всички, които се занимават с този спорт. Това е предизвикателство за личностно развитие, един вид надскачане на себе си. Дава ти възможност да се опознаеш. Прави те по някакъв начин по-смирен и едновременно с това по-дързък, по-смел, не само физически, но и психически.

Всяко едно преминато предизвикателство те тласка напред, да откриваш все повече и повече нови водопади, нови граници, не само в света на алпинизма, но и в нормалния и ежедневен живот. Ако не се занимавах с алпинизъм, може би никога нямаше да направя прехода от преводач към Институт "Конфуций".

Всъщност за това хоби се изисква голяма физическа подготовка. Твоята каква е?

Не можеш да станеш от компютъра и да тръгнеш към високата планина. Планината те смачква. Когато се озовеш пред самата планината има един такъв момент на разколебание - аз какво правя тук?!. Този момент трябва да го надживееш и преживееш.

Моята подготовка за планината включва много неща. Занимавам се с физическа подготовка с тежести, вдигала съм щанги. Хората като чуят щанги и си представят някакви хора, които безсмислено се мъчат и потят във фитнеса. Не е така, този спорт е много техничен. Той също е един вид надскачане на себе се, защото щангата е противник, който не можеш да победиш с думи. Всичко идва от мисълта ти, трябва да убедиш първо себе си, че можеш да победиш щангата. И не е вярно, че от щангите се правят големи мускули. Аз съм доказателство.

Дневната ми тренировка е включвала сутрешно бягане 5-6 километра, след това 2 часа тренировки с тежести, след това някаква кардио тренировка, 4000 коремни преси и още 10 км бягане за разтоварване.

Почти всяка обедна почивка ходя да тичам. Събота и неделя задължително правя някакъв преход в планината или пък минавам маршрута на маратона около Велико Търново. Около града има много екопътеки и преди време се е правел маратон по тях. С бързо ходене се взима за 8 часа. Преходът е голям, тръгва се от Ректората на ВТУ, минава се през платото "Момина крепост", Ксилифор, Арбанаси, хижа "Божур", оттам се слиза през манастира "Света троица", минава се през Самоводене, през Преображенския манастир и се финишира на "Картала". Това трасе го минавам бързо, за тренировка, не за разходка. Напоследък независимо какво е времето в планината - мъгла, вятър, студ, дъжд - се отива, за подготовка за високата планина.

Какви са били най-големите ти лишения?

Чак лишения, не бих казала. По едно време се усетих, че отказвам покана за среща с приятели, защото трябва да тренирам. Ако това нормалните хора го разбират като лишения, може би наистина е така. Аз не го виждам по този начин, на мен ми харесва. Това е моят начин на живот.

Някои хора, като се видят си разказват какво последно са си купили в мола. Пък в моя кръг от приятели ни е интересно да си разкажем кой къде е щял да умре, например, какви въжета си е купил, какви обувки и екипировка.

Кои са били най-големите ти успешно преминати предизвикателства?

Обикновено хората не правят разлика между това кое е трудно, истинско предизвикателство, и кое е високо и известно. Била съм на Матерхорн и Пиц Бадиле в Алпите.

За мен лично това е всяко успешно излизане от резерват "Северен Джендем", северните склонове на Стара планина, под връх Ботев. Това е опасно и неприветливо място. Отдалече изглежда като скална стена, всъщност са много игли, падинки, малки ръбчета, скални ребра. Всичко изглежда еднакво и е като един лабиринт. Няма туристически хорски пътеки, хора не ходят там, освен няколко алпинисти. Всяко излизане от това място е късмет и постижение. Много пъти ни е връщала планината оттам, много пъти ни е позволявала да се изкачим. Заведохме едни алпинисти от Украйна, които са много сериозни катерачи на голяма височина. Били са на 7000 метра височина, правили са трудни изкачвания. Стояха там 2-3 дена, излязоха и казаха, че да си в "Северен Джендем"е същото като да си на 7000 метра с тази разлика, че тук има въздух.

Какво ти предстои?

Изкачване в Кавказ през юли месец. Това е една чудесна планина. Там не ходят много хора, защото е далече, климатът е влажен. Трябва да минем цяла Турция с кола, защото имаме твърде много багаж за самолет. Ще тръгнем от едно планинско селце Мазери по една планинска пътека, през един ледник около 10 км и да е изкачим до връх Ужба (4690). Всеки ще носи на гърба си раница по 30-35 кг. Ще спим на палатки. Ще постудуваме малко. Хора, които са били там казват, че планината е в облаци и рядко се открива и има явни дни. Никой от нас не е ходил но търсим информации от други, които са ходили. Всъщност върхът има малко успешни изкачвания.

Случвало ли ти се е да изпаднеш в безизходица в планината?

Много пъти, най често около връх Ботев, защото там ходим най-често. В такива случаи трябва да запазиш присъствие на духа. Дори когато изпаднеш в някоя смъртоносна ситуация може да се появи някой, който да ти се изкефи и да поиска да прави същото като теб. Случвало ми се.

Как се запали по каяците и то без да можеш да плуваш?

Това също стана като на майтап. Една приятелка е воден спасител и се занимава с каяци, инструктор е на бързеи. Веднъж й казах съвсем на майтап да ме заведе да греба и тя взе, че се съгласи. Приех отговора й също на шега, но не след дълго ме заведе на язовир "Стамболийски", където ме качи на каяк за бързи води с плоско дъно. За човек, който за първи път сяда в лодка е страхотен ужас, защото каякът така е направен, за да можеш лесно да маневрираш в бързата вода, да имаш много скоростна реакция, за да не се удариш в някой камък. В спокойна вода, като направиш съвсем леко движение и той започва да се върти на 360 градуса.

Аз се учих да греба точно на такъв каяк, бавно и опознавателно. Запалих се и тръгнах на разни дълги преходи по река Дунав. Участвала съм в гребната регата "ТИД", като съм се спускала от Инголщат до Братислава. Правила съм и два по-кратки етапа в България. Лятото когато е твърде горещо за скално катерене и алпинизъм отивам някъде с каяците и лодките и там си прекарваме ежедневието. Изследваме реките и язовирите, което също е голяма магия. Виждаш света от друга гледна точка. Също като при алпинизма, при който гледаш отгоре надолу и настрани, а в реката гледаш отдолу нагоре. Всичко е като един ореол около теб. Много е красиво.

Ти въобще можеш ли да живееш без екстремности?

Не. Като остана в града малко повече и започва да ме хваща депресията. Трябва да има някаква тръпка, нещо, което да поддържа живеца, иначе човекът си умира.

Не се виждам да се затворя вкъщи и да шия гоблен или да гледам телевизия. Аз дори нямам телевизор от ученическите си години. За мен целият живот е един телевизор.

Не гледаш телевизия, а какво четеш?

Обичам руска литература. Мога да я чета отново и отново.Често намирам в нея отговори за себе си, когато съм в някаква дилема. В библиотеката си имам Достоевски, рафтове с речници и Тери Пратчет, голям почитател съм му, индийска философия. Доста време се занимавах с йога и съм превела няколко книги на Свами Вивекананда.

Смяташ ли се за чешит?

Не. Аз също, като всички останали, си имам своето ежедневие, злободневие.