Трогателната и вдъхновяваща история на българската Малечка Палечка
Личен архив - Петя Гарова
Тя е малка, нежна, "чуплива". И в същото време толкова борбена и одухотворена. Заради това, че се придвижва с количка, много неща са трудно достижими за нея. Тя обаче твърди, че си има всичко. Обича поезията, животните, приятелите си. Не спира да мечтае, макар и да казва, че мечтите са "колкото нея". Наскоро посети Испания, където не просто е видяла, а е почувствала и изпитала условията за нормален живот на "различните", хората като нея. Хората с увреждания.
Петя или както тя самата се нарича – Малечка Палечка, пожела да си поговорим за "различните" хора и как обществото ги приема... Въпреки трудностите, младото момиче се мотивира с един от любимите си девизи: "Днес ти липсва усмивката? Подарявам ти една от моите".
Петя, ти си млад човек, прекрачващ прага към зрелостта - за какво мечтаеш, как виждаш бъдещето си в България, имаш ли хоби... Разкажи за себе си...
Искам да поговорим за такива като мен. Имам физическо увреждане. Изоставена съм от самото ми раждане. Израснала съм в домове. Не познавам родителите си, само бабите и дядо, и някои братовчеди. Родителите си съм виждала само на снимка, като млади. Но сега не знам как изглеждат. Знам, че работят и двамата и имат син, тоест имам брат, но той не знае за мен. Родена съм на 15 юли 1988 г. в Пловдив, но не съм стъпвала никога там. Знам, че брат ми и баща ми също са родени през юли – брат ми на 14-ти, а баща ми на 19-ти.
Знаеш ли каква е била причината да те изоставят?
Заради лекарите. Накарали са ги насила, понеже съм била много зле и нямало да оцелея. Родила съм се нормално, но се оказало, че имам проблем, който е факт и днес - не мога да раста. Проблемът ми е с костите - чупливи са. Сега съм по-добре, но като малка бях постоянно в гипс. Постоянно се придвижвам с количка.
Къде живееш сега и кой се грижи за теб?
Живея в Луковит и за мен се грижи персонал от защитено жилище. На 1 юни ще станат 5 г., откакто го откриха. От самото начало съм там.
Искаше да си говорим за различните хора... Какво, според теб, прави хората различни?
Животът, който живеят по неволя. По принцип всеки е различен и уникален сам по себе си, но явно ние се открояваме и се оказваме като "феномени" за обществото. Нашето общество ни приема за болни и безполезни. Мислят, че търсим само съжаление. Щом видят количка или патерица, веднага е поставена оценка: "Я, този е сакат и не го бива за нищо" или "О-о-о, милото, болничко ли си?".
Казвам го от личен опит. Доста ме гледат, когато излизам в града. И често си говорят, но не знят какво е. Каквито и да сме, ние сме хора както всички останали. И ние дишаме същия въздух, който дишате вие! И ние се учим и правим грешки. Правим почти същите неща, които прави един здрав човек. И ние се учим и правим грешки. Правим почти същите неща, които прави един здрав човек.
Кое е любимото ти ястие?
Не съм вегетарианка, но не ям риба, пиле, телешко. Обичам супи, мусака ориз. Но не се храня редовно, защото съм малко злояда. А и плодове не обичам... То затова и изглеждам така. На 25 г. тежа 20 кг. и съм висока почти метър – това е.
Знам, че имаш издадена стихосбирка "Слънчева капка". Кога излезе?
Тази стихосбирка е издадена през 2002 г. и е преиздадена през 2006 г. Започнах да пиша тези стихотворения, когато бях в първия дом, в с. Петрово. С това дело ме зарази едно момиченце, дъщеричка на една от г-жите в дома - Маргарита Ризова. То бе написало едно стихче за своята майка. Та тази госпожа ми разказа за нея и просто си казах: "Защо и аз да не започна да пиша такива творения?" Така и стана.
Първото стихче, което написах е ,"Моето мило бебе", а второто е за моята майка. И така, докато не направих първата си книжка. През 2002 г. беше нейното първо представяне в Благоевград. За нея получих 150 лв. Получих и много подаръци и най-вече подкрепа. Сега имам цел да издам 2-ра стихосбирка, стига да мога. Искам да благодаря на хората, които ми помогнаха да я издам и да я популяризирам така, че да могат повече хора да я видят и да я прочетат.
Четейки стиховете ти, разбирам, че ти наистина си различна - нежна, добра, изпълнена с много чувство и топлота. Как оцелява една толкова крехка и чиста душа като твоята? (Нямам предвид физически)?
Ами, искам-не искам, оцелявам...
Тази година завършваш средното си образование (след няколко дни е абитуриентският ти бал) – готова ли си за самостоятелен живот?
В Защитеното жилище имаме арттерапия и изработваме интересни неща. Обучават ни и в правила за независим живот. Но, ако трябва да съм честна, не виждам смисъла. Човек се учи на тези правила още докато е дете, за да има време да ги изгради и усъвършенства като свои. А не сега, когато сме приели и утвърдили чужди правила. Това е все едно да се научиш да ходиш, но на 25 г.
Искаш да кажеш, че като по-малки в домовете не са ви давали право да се заявите?
Само задължения и техните (на домовете) строги правила. Не казват какви са правата на човека, за да не си ги налага. Ако ги налага, става труден за контролиране, а това не е угодно за персонала и му създава конфликтни ситуации. Доста спорим тук, да не кажа всеки ден.
Усещам, че си човек, който обича много да говори, да се шегува... Как приемат това хората около теб?
О-о-о, подлудявам ги... Доста ме и обиждат. Но аз понасям и подигравките, и прякорите - всичко. Викат ми "адвокатката", защото съм компетентна по много въпроси. Дори ми казват по фамилия: Гарова, а не – Петя. Което пък мен ме радва!
Какво те разсмива?
Много неща, но зависи от бъзика. Имам си и хамстерчета, които много ме радват. Подариха ми две, те се оказаха женски и бременни. Сега си гледам цяло семейство.
Имам и зайче, което ми подари едно момче от Елин Пелин. Доста е едричко, по-голямо от мен. Прави белички, но в ръцете на човек е много кротко.
За какво мечтаеш, Петя?
Не за много... Май и мечтите ми са колкото мен... Като малка мечтаех да съм фея и да направя света вълшебен.
Какво и на кого би искала да дариш вълшебство?
Не съм се замисляла... Може би да отида в Пловдив и да видя баба и дядо за повече от един ден. Той ме посещаваше през лятото. Като по-малка и бабите идваха по-често, дори и някои от братовчедите ми.
С какво би искала да се занимаваш след средното си образование?
Още обмислям. Може би с нещо като надомна работа - нижа всякакви гривнички, герданчета, шия. Предлагат ми да уча икономика по-нагоре, но това не ме влече и не ме бива. Повече би ми се искало да е нещо, свързано с компютри, макар че и там се иска математика. Но би било интересно да се науча да правя дизайн на сайтове или нещо такова...
Преди дни се прибра от 4-дневно обучение, свързано с новите технологии за хора с увреждания в Испания. Какво ти направи най-силно впечатление, какво те развълнува и провокира? Разкажи повече за условията, улесняващи хората с физически увреждания...
Да, на 12-ти май ми се случи нещо невероятно. Летях със самолет до Испания. Пътуването беше свързано с моето участие като доброволец в съвместен проект на Център за независим живот – София и БАН "Технологии за независим живот и социално включване", за което благодаря, че ми подариха това незабравимо приключение. Там няма сакати и здрави - всички сме едно.
Качването на самолета беше доста трудна задача, защото се налагаше да ни прехвърлят от количките ни върху специално столче, достатъчно малко, за да може да мине между седалките в самолета. Аз обаче имах късмет, защото не ми се наложи да ме качват на този неудобен стол, а ме взеха на ръце и направо в самолета. Е, не всеки път имах този късмет. Невероятно е да летиш и да гледаш отвисоко красотите на природата и отблизо облаците, които аз наричах памучета.
Наложи се да нощуваме една вечер в Мадрид. Успяхме да се поразходим и дори да хапнем лека вечеря. Почти не спахме – на следващия ден в ранни зори трябваше да хващаме следващия самолет за Сан Себастиан, град в северозападната част на Испания, на брега на Атлантическия океан. Когато пристигнахме в Сан Себастиан, ни качиха в таксита – обикновени, за всички граждани, но напълно достъпни и удобни. С тях ние пътувахме до самия град.
Настаниха ни в хотел "Аранзазу", също достъпен и удобен за хора с увреждания. След кратка почивка излязохме да се разходим и да обядваме в близко до нас ресторантче. Първата ни спирка беше океанът, а той ти взима ума, когато го видиш за първи път. Такава красота, такъв чист морски мирис ни опяняваше, че просто не можехме дума да обелим от смайване. Снимки се стреляха от всички страни, а морският вятър безспирно ни правеше всякакви прически.
Нашето пътуване до Сан Себастиан имаше своя програма. Тя включваше посещение на Фондация ,,МАТИА”, където се занимават с проблемите на хора като нас, посещение на два центъра за възрастни хора и за младежи с всякакви увреждания.
Впечатли ме, че там никой не им налага правила и никой не им казва кога и какво да правят. Целта на тези центрове е да помагат на хората да живеят добре и да се чувстват като у дома си. Обясниха ни, че те сами си готвят по тяхно желание, че имат право да работят, разрешено им е да посрещат лични гости, а през уикенда си живеят при семействат.
Вечерта се разходихме до стария град на Сан Себастиан. Там видяхме въртележката от 1900 година и много други любопитни неща. Разбира се, напазарувахме сувинири и дребни подаръчета за близки и приятели в България. Вечерта решихме да седнем да хапнем нещо. Понеже ни беше много хубаво, направо се самозабравихме, забравихме за работното време на автобусите. Когато решихме да се прибираме, се оказа, че сме изпуснали последния автобус. Наложи се да се приберем пеша до хотела.
На 15 май имахме среща в спортен център, в който предлагат процедури, необходими на хора като нас. В една от залите дори ни дадоха да направим малко гимнастика с един уред за ръце. Показаха ни и басейн, в който хората с увреждания спокойно могат да влязат за водна терапия. Това помага за раздвижване на всички крайници и по този начин се подобрява състоянието на двигателната система.
Бяхме поканени на обяд в един от най-луксозните хотели на Сан Себастиан, в хотел Londres, което на български означава Лондон. След обяда тръгнахме към друго място, където ни показаха техническите помощни средства, които се предлагат там. Научихме доста любопитни факти за количките ни. Там не е задължително да ползваш една количка 5 години. Ако човек се е променил външно преди тези 5 години да минат или ако количката се счупи, той има право да я поднови.
Там нещата се правят по лични размери, а не се дават стандартно, без да те питат дали ти е удобна или не. Аз, като по-отворено човече, си позволих да попитам дали може да премеря една от техните колички. Беше точно по моя размер и се чуствах много по-удобно в нея. За финал подарихме подаръци на любезните ни домакини. Хората много се зарадваха.
Посетихме и аквариума на града. Там се наслаждавахме на морските обитатели. Имахме възможността да видим най-различни риби и други морски същества. Обикаляхме и им се радвахме. След това продължихме своята испанска разходка. На 16 май ни беше последния ден и ни беше тъжно, че напускаме това красиво градче с изумителна природа и чист въздух. Но нямаше как, трябваше да си тръгнем и да се завърнем на българска земя.
Никога няма да забравя това невероятно преживяване. Събрах много спомени, които ще останат завинаги в съзнанието ми. Моите впечатления са много. Впечатли ме това, че тази страна е навсякъде достъпна. Нямаше местенце, до което да не можем да стигнем. Транспортът също беше достъпен и безопасен – захващаха количките ни със скоби, за да не се движат по време на път.
Ние, българите, често тъжно клатим глава и казваме "Ехххх, ама тия неща се случват в другите, в белите страни!" А аз си мисля, че те се случват в другите страни, защото там хората мислят и работят честно и почтено. Когато разберат и възприемат принципите на независимия живот, когато започнат да приемат различните хора с уважение и разбиране, а не да гледат на тях като на болни и неспособни на нищо нещастници, тогава нещата наистина се случват и те работят в полза на всички. Редът, който се спазва, помага на хората да живеят един спокоен и пълноценен живот.
Пожелавам си някога и в България това нещо да се случи. Но за себе си научих, че за да се случи всичко това, ние трябва да се борим за правата си, за да постигнем поне половината от успеха, а след това да продължим напред. Защото ние също сме хора, както всички останали. Такива, каквито ни видяха в Испания и такива, каквито заслужаваме да бъдем виждани и тук, в България.
Тук обаче в близките години няма да се случи и ние винаги ще бъдем безполезните, ничиите същества. Мечтая си да ми се отвори път към Испания с добри хора...
Не съм безразлична...
Аз съм човек като вас! Уча в дванайсети клас -
уроците не са лесни, но са интересни.
През свободното ми време моите приятели са с мене.
Споделяме неща, играем игри,
Уроците си учим дори.
Компютрите са моята страст, с тях работя до захлас.
Обичам да творя, това ми е страстта.
Животните обичам аз, Чета за тях и ден, и час -
бозайници, влечуги, пеперуди и птици със омаен глас...
Не съм безразлична, просто малко по-различна.
Ще го кажа с пълен глас, това съм аз!
