За психологията като наука и нейното развитие преди и след 10 ноември 1989 г. разказа преди време доц. Мариана Няголова, преподавател по психология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Тъй като познаването на тази материя има широко приложение, в разговора си засегнахме един клон на науката, за който твърде малко се говори у нас - зоопсихологията. Не претендираме, че с няколко въпроса темата може да бъде изчерпана, напротив – даваме начало и посока за още бъдещи разговори със специалисти в областта... 

Доц. Няголова, като психолог сигурно имате наблюдения върху поведението на животни. Имате ли си домашен "зоопарк" и какво представлява по своята същност зоопсихологията?

Това е нещо много интересно... Този "зоопарк", както го наричате, не е кой знае какъв – това са моите домашни животни. Това е едно богатство и до голяма степен те се вписват в контекста на моите научни интереси. Зоопсихологията е една непозната област. Много дълго време съм мислила кого в България можем да назовем като човек, занимаващ се със зоопсихология – такъв няма.

В миналото, в историята на българската психология, се прави един-единствен опит за разработване на проблемите на зоопсихологията. Пред 30-­те години на ХХ век, Андрей Маринов Андреев издава две книги и няколко статии по зоопсихология. Предполагам, че по образование той е бил ветеринарен лекар, но и това не е сигурно. Просто за този първи и единствен пионер на зоопсихологията у нас почти нищо не се знае.

В момента зоопсихологията е една замираща научна дисциплина в психологията. Почти изчезнала. Дори хора, които живеят в много урбанизирани градове, са виждали животни само в неестествената им среда – в зоопарка. Дотам сме стигнали, че някои се питат дали животните имат психика.

Какви животни имате вие?

Шимпанзето е лабораторното животно за зоопсихологически изследвания, но за съжаление аз нямам шимпанзета.

Имам котки, кучета, кокошки, петли и в последно време едно магаре живее в двора. Досегът с тях ми дава естествен релакс. И това е не само за психолога, за всеки човек.

Спомням си какво казва един възрастен човек, който цял живот живее на село между животни. А именно, че човекът, животните и земята са в единство. Когато се наруши връзката между тях, тогава започват катаклизмите.

Ясно е, че градският начин на живот е съвременният начин на живот, но освен позитивните неща, има и много негативи.

Как се е развивала зоопсихологията назад в годините?

В Германия през 20-­те и 30-­те години зоопсихологията има бурно и много интензивно развитие. Най­големите немски психолози откриват зоопсихологическа лаборатория на о­-в Тенерифе. На база на работата си на Тенерифе Волфганг Кьолер прави големи изследвания и обобщения.

Пак по същото време в Русия известната Надежда Николаевна Ладигина-­Котс и други известни психолози изучават усилено зоопсихологията. Ладигина­-Котс прекарва около 60 г. научна дейност в зоопсихологичната лаборатория.

Как се развиват нещата в Германия... Процъфтяваща психологична школа, много добре работи психологичната лаборатория. Идват Хитлер и фашизмът на власт и, естествено, всичко това се ликвидира в много кратък срок. След Втората световна война зоопсихологията губи. Тя не може да се възстанови като дисциплина.

Във връзка с това, че голяма част от психолозите са вече "извън строя", че няма условия къде да се установят такива лаборатории, започва Студената война и това също влияе... Освен това лабораторните животни стават все по-­скъпи и сега вече сме стигнали до там – човекът се интересува единствено и само от себе си и смята, че това е най-перспективното. По този начин науката остепенно осакатява.

Вие какви наблюдения сте правила, до какви изводи сте стигнала, наблюдавайки вашите животни?

Пресилено ще бъде да кажа, че правя някакви експерименти. По-­скоро отглеждам тези животни за удоволствие, защото, не че нямам желание, но експерименталната работа е свързана с екип, със специализация... Засега това не е възможно.

Ако трябва да обобщаваме, трябва да се каже едно: Животните не само, че имат психика, но някои от тях са много умни. Макар че при тях мислене няма, имаме едно много интересно развитие на възприятно-представния апарат, изключителна привързаност. Любопитно е да се наблюдава как проявяват емоциите си, как общуват междувидово...

За пример мога да дам как едно кученце наблюдава храненето на котките и стария котарак, който е на 16 г. вече не вижда и не може да се бори за храната с другите. Когато другите котета се махат от паничките, кученцето отива, взема парченце месо и го занася пред котарака. Оставя му месото и наблюдава как той се храни.

Това не е дресирано животно, очевидно е, че самото общуване между тях също е факт. Животните не живеят всяко за себе си, а живеят, общувайки помежду си.

Бях започнала да филмирам някои неща, за съжаление нямам добра техника, но един ден и това ще стане.

Какво можем да извлечем като поука, наблюдавайки и изучавайки животните около нас?

Трябва да наблюдаваме по-­често животните, защото чрез общуването си, те ни показват каква е на практика нашата същност. В България нямаме толкова урбанизирани градове, но има милионни градове - Москва, вече 15 милиона; Париж, доколкото знам също 15 милиона и разни други city­та...

Там неминуемо възникват проблеми и всякакви видове депресии, отчуждения, дискомфорт на личността произтичат от този свръх урбанизиран начин на живот. Той също крие неудобства.

За да живееш на село, трябва да си запалиш печката и да сложиш кафеварката, за да си направиш кафе.

В града не е нужно – отиваш в най-­близкото кафене и веднага пиеш кафе. Но наблюдаваш асфалта, машините, работното време, което те притиска и се грижиш преди всичко за себе си, защото твоите нужди стават все по-­големи; изискванията от страна на началника към теб също растат...

Някои хора гледат животни в условията на апартамента. Въпреки че нямат добри условия, това си го обяснявам с потребността им да са близо по някакъв начин до природата, от която са част и животните.

С какво са свързани научните Ви планове до края на годината?

За съжаление аз съм от хората, които все не успяват да изпълнят обещаното и поръчаното, т.е. да напишат всички статии и материали. Но, тъй като говорихме и за преводи на научна литература по психология, съм си пожелала през 2014 г. бял свят да види и превод на друг голям руски психолог – Сергей Леонидович Рубинщайн.

Това е превод, който съм правила около 10 г. и отдавна е готов. Текстът беше доста сложен, най-­вече от научна гледна точка. Ако имам сили, ще бъде много приятно за мен и интересно за колегите и за читателите на психологическа литература да имат този автор български език. Това си пожелавам като "Програма максимум".

Иначе има още много неща да се направят – задачите следват една след друга. Писането на научни текстове е бавен процес, той изисква време. Както казваме в България, "от там нататък, каквото успеем!". 

<< Sever.bg във Facebook >>