България отново сама в скръбта

За няколко дни България отново понесе тежестта на нелепостта, като загуби 13 свои граждани. Този път нещастието надвисна над Варна, която не може да бъде сравнена по финансови възможности нито с град Цар Калоян, нито със село Бисер. Но Варна може да бъде сравнена с тях по един много по-тежък показател – скръбта за загиналите. През 2007 година Цар Калоян се прости с 8 души, а преди 2 години потопът в село Бисер отне живота на 10 души.

Статистика. Числа. Минало. Поука - няма.

Веднага бяха активирани платформи на БЧК и DMS и ние, вече по познатия начин изпращахме SMS-си, давахме по левче от джоба си, надявайки се то да стигне до правилното място. Хората скърбяха, търсейки някоя запазена снимка на загиналите, някъде из калта и тинята.

А държавата?

Да, опечалените не се разминаха със срещата, я с министър от социалното министерство, я с премиер или друга високопоставена личност, дошла да изрази съпричастността си към трагедията на хората.

"Те трябва да знаят, че не са сами!”

А ние?

Ние продължавахме да пращаме SMS-си. Пострадалите да теглят заеми за да изчистят мазето от водата или да сменят изгорелите електроуреди, защото 325 лева еднократна помощ не са достатъчни!

Знаем го ние.

Знаят го и те – там горе.

Но промяна няма.

На 19-ти срещу 20-ти юни 2014г., когато лятото настъпи, то донесе със себе си нов порой, който ни взе много, но и ни остави много. Остави ни скръб, проблеми и много въпроси.

Основен е въпросът защо? Защо държавата отново не си е взела поука и чака на милостта на небето, надявайки се то да не ни праща проливен дъжд, виелица или земетресение. Отново не е помислила за тези, заради които е там. Държавата-мащеха, която се интересува единствено да запази няколко дни по-дълго стола на властта, без да помисли какво трябва да направи за народа си за да удовлетвори потребността му за един нормален живот. Ние не искаме друго. Искаме да се почувстваме хора, без да броим последната си стотинка за сметки към държавата.

А България?

България се оправя. Тя е свикнала да издържа, да търпи и да чака. Да си помага сама. Защото знаем, че утре ние може да бъдем от другата страна и ще чакаме тези отгоре да изяснят въпроса кой трябва да поеме отговорността за страданието на народа.

Автор: Михаела Грънчарова / Север.bg