Българите са дали много на света и ще продължават да дават

Има хора, които сякаш не са от тази планета, но понякакъв начин рутината на земния живот ги е превърнала до известна степен част от нас. Има хора, които до края на живота си са орисани да бъдат неразбрани и за повечето от нас завинаги ще остане в тайна, колко са специални всъщност. Тях можете да ги познаете по самотата на замисления поглед, издълбан от браздите на времето, грижите и скритите в сърцето истини.

Вълка Илчева е от тези хора. Археолог по професия и по душа, тя извървява дългия път на една жена, разделен между два хоризонта – личния житейски път на майката, грижеща се за своите деца и неуморната професия на археолога, посветил сърцето си на праисторията. 

Тази година тя навършва юбилейната 70-годишна възраст.

В разговора си с нея забелязах, че тя е един много оптимистичен и зареждащ човек и това, което е запазила и до днес, е неугасващата усмивка.

Категорично отказа да си говорим на Вие и затова въпросите ми зададени към нея ще бъдат в Ти- форма.

Кога възникна интересът ти към миналото, историята, археологията?

 Не мога да кажа, че съм имала някакъв интерес към археологията още от дете. Аз произхождам от едно Старозагорско село, където за разкопки изобщо не се говореше. Учих в икономически техникум в Стара Загора, където също не са ни споменавали за археология. И сега ще издам една тайна, за която сигурно ще ми се смееш, но за съществуването на думата археология аз чух за първи път, когато започнах да изучавам специалност "История” във Висшия педагогически институт "Братя Кирил и Методий” (днешния Великотърновски университет). Това беше през 1963г. и аз бях от първия випуск на новосъздадения университет. Истински обикнах историята, докато слушах лекциите в университета. Имахме един учител, който така ни въвличаше в разказите си, че ние не можехме да отделим поглед от него. Тогава започна истинският ми интерес към историята.

Какво те накара да дойдеш във Велико Търново?

 Основно специалността "История”. Кандидатствах и във Варна, но реших да остана тук. Първия път, когато дойдох във Велико Търново беше за да се запиша в университета и никого не познавах. Тогава срещнах едно момче Григор, Гришата. Той ме упъти къде е сградата. Тогава още правеха пътя за Ректората. Когато отидох да си подам документите и хората явно разбраха, че не съм тукашна и решиха да се пошегуват с мен. Казаха ми, че не могат да ме запишат, защото нямам оригинал на дипломата за средно образование. Накараха ме да остана още един ден и едва тогава успях да се запиша. Върнах се по същия път и тогава, случайност ли беше, не знам, но отново срещнах Гришата. Покани ме на кино, но аз отказах. Това бяха първите ми мигове във Велико Търново.

 Разкажи за времето, когато учеше история и по-късно за работата си. Срещна ли трудности по пътя си?

 Когато завършихме и си взехме дипломите, всички мои колеги бяха назначени на работа, освен мен. Дори имаше колеги, които не се бяха дипломирали, но имаше кой да се застъпи за тях и също получиха работа. За мен това беше голяма обида. Аз бях една от силните студенти в университета, но бях с дете на ръце и бях освободена от разпределение. Чувствах се отхвърлена. Един преподавател ми каза, че все още има свободни места, но трябва да намеря връзки – някой трябваше да се застъпи за мен, за да получа работа. До тогава думата "връзки” не я бях чувала. Категорично отказах. Излязох навън и започнах да плача. Тогава срещнах един мой колега. Той ми каза, че със сълзи нещата няма да се променят. Той ме посъветва да отида да защитя правата си. Отидох в Окръжния съвет и разказах какво ми се е случило. След една седмица ме назначиха на работа в музея във Велико Търново. Там ни подготвяха за екскурзоводи. До тогава не бях и помисляла, че ще стана някога археолог, докато един ден директорът на музея и някои от архелозите от университета ни събраха и ни казаха: "Млади хора, решили сме да ви направим археолози.” Тогава ми се наложи да изчета с пъти повече литература, от това, което бях прочела като студентка, за да "вляза в час”, както се казва.

 Пред 1968 г. ни прехвърлиха на хълма Царевец. Тогава се правеха сондажни разкопки и се изясняваха етапите на строителство на Царския дворец, така че мога да кажа, че познавам из основи Царския дворец. В този момент се привлякох и от праисторията и още тогава най-силни симпатии имах към най-ранния културен пласт на Царевец - от Тракийската епоха. За съжаление, когато раздаваха темите за работа, на мен се падна най-горният пласт – Турски културен пласт. Аз изпълних задълженията си, и мога да кажа, че се получи една хубава статия – "Глинени лули от Велико Търново”, която беше и моят първи опит в писането на научни разработки. Тогава заради тази статия в България дойде един американец – проф. Робинсън, с когото се срещнах.

 Била съм на разкопки на различни места в страната. От голямо значение за моето израстване е селището Хотница. Там аз направих и моето най-голямо откритие – преходният период от каменно-медната към бронзовата епоха, доказателство, за който бяха намерените традиционни пещи със свод. Тогава Хенриета Тодорова ме прегърна, заради моето откритие. 12 години продължиха разкопките при Хотница-Водопада. На него посветих своите трудове - "Преходният период от каменно-медната към бронзовата епоха", "Хотница. Стари селища и находки. Част І – праистория” и  ”Хотница. Стари селища и находки. Част ІІ. Античност и средновековие.”

Какво е чувството да се докоснеш с ръцете си до праисторията?

 Много хубаво е чувството. Особено, ако откриеш нещо, което другаде го няма. При мен, освен тези традиционни пещи, бяха открити и други типични глинени съоръжения – вкопани пещи, наречени тандири, които до този период не бяха открити на територията на България. Това беше вторият път, когато Хенриета Тодорова ме прегърна. Тогава написах своята следваща статия – "Моите тандири”, публикувана в сп. "Археология”. Смята се, че през този период в края на Енеолита нашите земи са били на такова културно равнище, че са били пред прага на цивилизацията, но траките идват и завладяват земите, и в течение от 600 до 900 години става ново преоформяне на културата.

 Коя е чертата, която българинът носи още от древното ни минало?

 Смятам, че упоритостта и кадърността на българина са тези две качества, които произхождат още от древни времена. Някои хора казват, че от българите нищо не става, но аз не съм съгласна. Още миналото доказва, че винаги нашите воини, или войници винаги са печелили битките, но когато се стигне до дипломатичното уреждане на нещата – тогава ние сме се проваляли. Смятам, че днес българите са много способни хора, но те не са достатъчно оценени в България.

 Преди време нашите археолози се страхуваха да казват истината. Страхуваха се да кажат, например, че Хотнишкото съкровище е най-старото злато в света. Трябваше чуждите археолози да признаят този факт, и едва тогава ние да го потвърдим. Има някакъв страх. Това идва може би защото сме малка държава и винаги по-големите държави са се опитвали да омаловажават нашите успехи, като откраднат част от историческото ни минало. Ние сме една разпокъсана държава.

А според теб какво е историята – реалност или опит за влияние върху мисленето?

Историята зависи от това кой я пише. Обикновено я пишат победителите. Когато я пишат победителите, естествено е, че те ще представят тази част, която на тях е изгодна. Победените мълчат, те не говорят. Наред с това, че историята се пише от победителите, понякога много факти остават скрити. При нас има много книги, още от времето на цар Симеон, които са унищожени и те са отнесли със себе си част от миналото ни, но има и много книги, които са изнесени извън България и са запазени.

Много важно е кой ще пише историята, но едно е сигурно – тя винаги е била учителка на народите и ние действително трябва да се поучаваме от нея, и най-вече не толкова от нашите победи, колкото от нашите загуби.

Ти откри ли истината за себе си някъде там сред разкопките на миналото?

Не мога да кажа дали съм открила някаква истина за мен самата. За мен беше важно това, че имах щастието да работя това, което обичам най-много, а именно Тракийския период.

Продължаваш ли все още да изследваш миналото?

И сега да ми кажеш да тръгнем на разкопки – веднага заминавам. Сега в момента моята четвърта книга е готова на 90%, но не знам дали ще успея да я завърша. Трябва да остана сама с белия лист и да започна да работя, но ръцете ми вече треперят и не мога да рисувам както преди. Имах периоди, когато рисувах. Бях заровена в мазата на читалищната сграда, където беше пълно с материали. Обходила съм цялото землище на Хотница, нямаше обект, на който да не съм била. В рамките на това селище има повече от 70 селища и некрополи. Аз не познавам друго такова място в България и не мисля, че и някой друг познава.

Смяташ ли, че днес младите хора ценят достатъчно историята?

Бих казала, че я ценят. Докато още бях на работа написах много рецензии на дипломни работи на студенти. Има много кадърни деца, с много хубави разработки. Засега само една рецензия е била отрицателна. Ако има млади хора, които да не ценят историята, то те са единици. И в действителност ние има с какво да се гордеем. Ако с настоящето няма, то с миналото има.

Крепостта Царевец е една от основните забележителности във Велико Търново. Какво символизира Царевец за теб и смяташ ли, че сегашният му вид заслужава тази своя известност?

Разбира се, че я заслужава. Царевец е школа за археолозите. Около крепостната скала има пласт, дебел 6-7 м., отразяващ няколко културни епохи. От Средновековието са разкрити 22 църкви. Когато правихме сондажни разкопки в Царския дворец, открихме помещения от източната страна, които се смятат за царските покои. Но тези помещения са били зазидани и арх.Никола Ангелов смяташе, че именно там се е намирал Болярският замък на братята Петър и Асен, а не на Трапезица. В тези сгради той виждаше Болярския замък.

Като се върнеш назад във времето, кой е най-яркият спомен, който изниква в съзнанието ти?

За мен всичко е в спомени. Може би защитата на дисертацията ми и е най-яркият ми спомен. Отново благодарение на Хенриета Тодорова, защото аз може би сама нямаше да се реша да предприема тази стъпка.

Друг ярък спомен е, когато още като много млада имах възможността да се докосна до оригинала на Тракийското съкровище.

Имаш ли послание към търновци и като цяло към българите?

Българите трябва да се гордеят с това, че са българи. Никога да не се срамуват. Защото ние сме дали много на света и ще продължаваме да даваме. Аз не съм съгласна, че след години България няма да я има. България я е имало от хилядолетия и ще продължава да я има. Макар че страната ни в момента изживява един много труден период, аз съм сигурна, че той ще бъде преодолян.

За завършек на това интервю, бих искала да Ви представя и една друга страна на Вълка Илчева. Не тази на историка, вперил поглед в миналото, а на жената-поет, която най-способна е да чувства. Тя написва своята стихосбирка "Обич” в едни от най-емоционалните моменти от своя живот.

ПОКЛОН                                                            

Някой някъде ми беше писал:                                            

"Гордей се, че си българка!

Ти имаш златните ръце на Кольо Фичето,

ума на Ботев,

дързостта на нашия Апостол!”.

Благодаря ти, Господи,

че с всичко туй дарил си ме.

Благодаря и поклон пред Теб!

Не знам дали за всичко туй той прав е.

Безспорно е едно – щерка съм на моята

                                             България!

Малко кътче от голямата земя,

Често клано, газено, опустошавано,

но всекиму добър урок е давано.

Била във робство, но нивга на колене,

сега цъфтяща в благополучие и мир.

Обичам таз земя и българското племе,

безкрайната ни морска шир.

Те дадоха ми всичко онова,

което някой някъде написа.

За всичко туй аз благодаря –

от все сърце, душа и мисъл!