В парламента се оформи крехко мнозинство на ГЕРБ, ДПС, ИТН и "Възраждане”, което обещава на българите да ги извади от настоящата им "агония” и "мъка” и да ги отведе към естественото им състояние. Това въображаемо естествено състояние – като се вземат предвид съставните части на новото мнозинство - може да се опише по следния начин:

Eстествено състояние?

Бойко Борисов (ГЕРБ) става шеф на КПКОНПИ, главен охранител на границата (особено на Капитан Андреево) и поема разпределянето на парите за пътища, магистрали, както и еврофондовете;

Владислав Горанов (ГЕРБ) и Йордан Цонев (ДПС) отговарят за останалата част от публичния ресурс и особено за приходите от хазарта и бюджетите на общините;

Делян Пеевски (ДПС) става (или по-скоро остава) главен прокурор и му се възлага да напише българския закон "Магнитски”;

Слави Трифонов (ИТН) поема изцяло външната политика;

Костадин Костадинов ("Възраждане”) управлява образованието, културата и медиите.

Имената на конкретните постове може да звучат шокиращо. Но дори съответните титуляри да се окажат различни, властта в посочените ресори – ако това мнозинство се наложи - ще се упражнява от споменатите. Къде пряко, къде дистанционно от някой диван или място без ток.

Искат ли българите точно това?

Понятието "естественото състояние” на нещата е въведено в политическата теория на модерността от мислители като Хобс, Лок и Русо, за да се разбере ясно какво е обратното на политиката. Когато политическото и държавата, ориентирана към благото на всички, се разпаднат, обществата преминават (връщат се) към естественото си състояние, където най-силният взема това, което може, употребява го в свой собствен интерес и го задържа дотогава, докато някой друг, по-силен, не му го грабне.

Стремежът към връщане към естественото състояние на нещата може да бъде наречен "политически примитивизъм” и именно този политически примитивизъм в момента е идеологията на новосформиралото се мнозинство.

Ето няколко конкретни примера на български политически примитивизъм, за да не звучат тезите абстрактно:

- В България пътища може да се строят, само когато държавата без конкурс и авансово раздава огромен ресурс на подбрани от нея фирми. Твърди се, че това е най-ефективната форма на управление в сектора;

- Икономиката ни трябва да е зависима от руски газ и енергоресурси, защото определени хора са зависими от тях;

- Контролът на границата може и трябва да се довери на монополна частна фирма, която на практика да разрешава кой какво вкарва в страната;

- Прокуратурата не трябва да внася обвинения срещу определени хора (титуляри на власт), дори когато срещу тях има достатъчно публично известна информация. Същевременно тя може и трябва да внася обвинения срещу техни опоненти при наличие на по-малко, по-неубедителна или дори никаква информация;

- Външната политика на страната се диктува от частните интереси на определени партии с патриотарска насоченост. На опонентите им се лепи етикет "предател”, а страната започва да се държи в международен план като Бай Ганьо в банята – тупа се по гърдите, вика "Болгар, болгар” и скача в дипломатическия басейн, за да плува гемеджийската. Разбира се, най-малкото последствие от това поведение е тотална излагация. Следва гнуслива изолация и маргинализация, ако не изобщо напускане на клубовете на цивилизованите държави;

Образованието, културата и медиите стават инструмент за налагане на възгледите на най-голямата група в обществото на останалите. Културата бързо се свежда до конски опашки, павурчета и Никифоровата кратуна. Образованието бълва хора, готови с насилие да налагат тезите си, медиите сами стават насилници...

Защо някои го харесват

Две неща са привлекателни в политическия примитивизъм. Политическото е сложно – то изисква време, разговори, цивилизован тон, приличие и компромиси, а даже и коалиции, договаряне и споразумяване. То изисква някакъв базов обществен договор, в който гласът на всеки и неговите интереси да са чути и уважени.

Примитивизмът обещава, че може да мине и без всички тези усложнения на модерността, че може да съкрати голяма част от тях. Политическите примитивисти, например, не разбират за какво са партиите и парламентите, не виждат за какво трябва те да получават публичен ресурс, искат да се избират направо личности, настояват народът пряко да си казва думата и т.н. и т.н.

Второто атрактивно нещо в политическия примитивизъм е фигурата на благородния дивак. Когато отпаднат задръжките на цивилизацията, отдолу понякога избива естествената доброта и чувство за справедливост на пред-политическото. Много от политиците, в които българите са се влюбвали през последните години, всъщност са опити за имперсонализация на благородния дивак.

Тези имперсонализации трябва да са естествени, директни до безкултурие, прями до нецивилизованост, но с добри, смели и справедливи сърца. Да назовават нещата такива, каквито са. Да не образоват и поучават хората, а да изразяват тяхната автентичност.

Фундаментален сблъсък

Задаващите се избори за някои ще са сблъсък между евроатлантизма и надигащото се евразийство. Но тези избори може да се окажат дори по-фундаментални: да се превърнат в победа на политическия примитивизъм. Във "Времеубежище” Георги Господинов разказва една антиутопия, при която българите, гледайки носталгично назад, анахронично битуват или в комунизма или в опиянението на националното Възраждане.

Опасността е по-дълбока обаче – тези два симптома да са желание за връщане в предполитическо, "естествено” състояние, където всичко е пряко, директно, бездоговорно и безпардонно. Да се върнат българите там, където изобщо сме нямали собствена и истински суверенна политическа организация - т.е. държава. И двата примера на Господинов – и Османската империя, и Съветската империя - подсказват именно това.

Избор между две злини

Опасността от естественото състояние е била известна на Хобс – за него то задължително води до война на всеки срещу всеки. Или най-много до някакъв крехък мир поради временно надмощие на една група над друга. Естественото състояние винаги води и до избор между две злини – подкрепете корумпираните, за да не дойдат на власт евразийците, например. Това точно може да се окаже мотото на следващите избори и да се използва за реклама на едни примитивисти за сметка на други.

България заслужава повече обаче и би трябвало да се намери алтернатива на политическия примитивизъм. Защото мъката и агонията в резултат от примитивизма ще са доста по-сериозни от каквито и мъки – въображаеми или реални - страната да изпитва в момента.

Питайте Хобс, ако не вярвате.

Даниел Смилов, Дойче веле